Стълба от грехове нагоре  към светлината

      На дядо Иван когото така и не опознах. И вдъхновено от романа „Хамово семе” на Й. Атанасов

      Луната е увиснала като коледна играчка в зимното небе. Сиви, намръщени облаци са скрили звездите. Селцето спи. Не се чуват никакви звуци. Само от комините се издигат синкави спиралки и се сливат с облаците.

През  селския двор притичва котка, кучето от колибата я усеща и почти служебно излайва два-три пъти колкото да отбележи нарушителя и да заслужи хляба си.

При движението на главата му синджирът му се заклаща и издрънчава с почукване по съдинката за храна пред колибата. После пак настава тишина.

Зад прозореца, в къщата, стопанинът се пробужда и се размърдва в леглото си.

Протяга ръка към стола до леглото, сграбчва джобния си часовник  и го обръща към прокрадващия се край пердето лунен лъч. Часът е почти четири. Раничко е…

Как му се иска да заспи отново заради прекъснатия сън. Сън от другия му живот. Опитва да си го припомни:  Гретхен  лежеше до него, с разпилени руси къдрици, голи рамене и щръкнали гърди. Още усещаше топлите ù бедра и влажните ù устни. Чуваше шепота ù в ухото си: „Дитер, их либе дих”

Уви… Сънят нямаше намерение да се върне. Внимателно се надигна, седна на ръба на леглото и започна да се облича. Спящата до него Невена се размърда и промълви:

-Митре, ти къде?

- До обора. Герта ще ражда. Да я нагледам

- Облечи се. Студено е.

Изви гръб, зави се и продължи да спи.Черната ù плитка подскокна като змия и отрази откраднат лунен лъч. Какви коси. Колко я беше молил да ги разпусне пред него да им се порадва. Но не. Не било редно… И това за една коса, а какво остава за разголване на тялото.

Обу си вълнените гети и ризата, грабна гащеризона и се напъха в него. Беше си го донесъл от там, удобна и практична дреха беше, но за местните беше странна и смешна.

Не го възприемаха селяните нито като облекло, нито като навици, нито като говор.

То майка му не го възприемаше, та камо ли чуждите.

Като дойдеше в дома му все го калàмеше: „ Сòпри се сине, не си у Немско.

Излезеш ли от къщи - без бомбе не може, седнеш ли да ядеш, без три чинии, вилица и нож не почваш. И какви са тия имена дето ги натуря и на кучето, и на добичетата, че и на детето вместо Марга, Гретхен викаш.  Цело село ни прекръсти от Драгоманите на Дойчовците, смеят ни се.”

„Да се смеят- отвръщаше - празни глави друга работа нямат”

      Затвори внимателно вратата на собата и пое към обора през хрущящия сняг. От кучешката колиба кучето подаде глава въпросително.

- Шлаф, Макс, рано е още.

В обора кравата Герта го посрещна с големи влажни очи, тъпчейки с неспокойни  крака разпиляната по пода слама.

- Их бин хир, Герта. Спокойно. Погали я по главата, опипа корема, погледна. Наближаваше, но още не… Закачи фенера на стената, приседна на една бала сено и се унесе в спомени…

      Беше 1937-ма, тъкмо беше завършил гимназия. Имаше желание да продължи да учи за инженер. Машините го привличаха, но плановете на баща му включваха да стане писар в общината, да го оженят за Невена, дето от деца ги бяха сгодили и да си остане в селото…

После по някаква причина малкият брат на баща му – търговец на зърно от Варна ги покани на гости. Някакви документи трябваше да му се занесат. Та той и баща му тръгнаха с влака през нощта.

Призори пристигнаха на гара Варна. И първата изненада беше чичо му Георги, който ги посрещна с лъскав черен автомобил. Беше виждал в града веднъж, дваж при посещения на околийския началник и на един министър, който идва да открива паметника на Васил Левски в центъра.

Машините го привличаха и плашеха едновременно. Ала сега. О, чудо! - той беше на кожената седалка. Чичо му го впечатли и с облеклото си: сукнен костюм, сако и жилетка, бомбе.

Като в картинките от едно списание дето бяха разглеждали в гимназията.

Самият град също го очарова. Улиците широки и павирани, къщите високи и с украсени с извити железа балкони. Огради с красиви форми. Черквите високи, бели, с шарени прозорци и кули с кръстове…

Неслучайна  беше и къщата на чичо му. Освен това - с прислуга. А вътре - мебели дето никога не беше виждал досега. Не смееше да седне да не повреди нещо. Стринка му беше красива, със ситно накъдрена къса коса, ярко червило, рокля с дантели и волани.

Какъв контраст в сравнение с него и баща му. Шаячни потури, везани ризи и овчи калпаци.

(Сякаш оттогава червейчето на мерака го загриза с мечтата някога и той да изглежда като господар и не го пусна до края)

      Домакините бяха любезни, естествени, но го сковаваше собственото притеснение да се справи с толкова непознати неща. Като ключовете на електрическите лампи и полилеи, дето превръщаха нощта в ден. Вътрешната тоалетна, казанчето и крановете в банята.

По време на вечерята  го изненада не толкова храната, колкото броя на чиниите, вилиците и ножовете.

После на масата останаха само мъже: т.е той, баща му и чичо му. Разговорът се завъртя около качеството на зърното и вариантните му цени на продажба.

Предимно слушаше и кимаше, но явно изпитото вино му даде смелост да изкаже мнение:

- Ако питате мен, зърно с висока влажност тежи повече и ще му вземеш повече пари, но еднократно, щото като мухляса в склада на мющерията, ще те пустосва цял живот. Ако държиш на чисто име, по добре наеми терен и работници, изсуши го и макар като по- леко да ти излезе по-евтино, но ще имаш тези хора за бъдещи клиенти и името ти ще работи за теб.

Тази смелост всъщност преобърна живота му. Чичо му изнасяше зърно за Германия и Австрия. Трябваше му доверен човек за Германия за две години, докато синът му се изучи и поеме работата. Не разбра как, но баща му бе успешно убеден да  го остави във Варна, да го обучи чичо му и да го заведе да види свят. „ Аз като не можах навремето, сине, поне ти”- промълви прегръщайки го на сбогуване…

      И приказката му започна. Първом стрина му го поведе по магазини за дрехи, шивачи и кундурджии. Вечерта, като се видя в огромното огледало не се позна. Отсреща го гледаше непознат  господин  в костюм от синьо сукно, ленена риза, елек и папионка.

И естествено, вместо калпак - бомбе на главата. На земята останаха смъкнатите, потури и везаната от майка му риза. Дочу как стрина му нареди на слугинята: „ Изнеси ги долу” Прозвуча му като: „Изхвърли ги!” За момент му се прииска да си вземе бродираната риза за спомен. Майка му си беше вадила очите на газена лампа толкова време. Но не посмя. Един грях по-вече…

Стрина му се зае с обучението му по етикет на хранене и общуване. Що срам бра докато се научи…

А чичо му го води при зърнените складове на пристанището да види как се съхранява зърното. После при нотариус за пълномощно на два езика за делата и отговорностите  му в Германия.

Един ден го закара с автомобила извън града и му показа как се управлява. „Там може да се наложи да вземеш под наем кола, трябва да го можеш” Чичо му много обичаше тази фраза „Трябва да го можеш” и честичко му я повтаряше.

      После на парахода, докато пътуваха, изчакваше го да спре да повръща и го почваше с уроците по немски. „ До като пристигнем в Хамбург трябва да можеш да си купиш хляб и бира и да си изпросиш боя” - подхилкваше се дяволито той.

Въртележката от нови знания и инструкции не спря и като пристигнаха. Трябваше да се избере временен склад на пристанището, за предпочитане по - удобен за маневриране при товаренето. Къде с поклон, къде с размахване на пръст, чичо му с лекота получаваше всичко, което иска.  Бързо преценяваше кому колко трябва да даде за да стане на неговата.

 „Трябва да си хитър и гъвкав, да казваш онова, което искат да чуят отсреща, а не което мислиш. Ако се налага, да послъжеш. Един грях повече или по-малко. Няма значение.”  

      Нощуваха в хотел. Вечеряха в ресторант. Три дни стояха в зоната на пристанищния град докато дойдоха купувачите за зърното. Всичкото замина, чичо му беше доволен и благоразположен. Последен инструктаж: „Когато ти пратя телеграма,че зърното тръгва от България, ти трябва да си предварително тук да чакаш кораба. Видя колко време е пътя. Капарираш склад според количеството, но доплащаш, след като зърното влезе в него.Купувачите ще ти дават разписки за преведени авансово пари на мене, а ти ще ги съхраняваш и ще ми ги даваш като дойда.

За твоите разходи отделно ще ти превеждам пари. Ако се получи разминаване и някой купувач не се появи, местиш стоката в склад за дълготрайно съхранение и от там предлагаш на други клиенти.

И още: ако след големите продажби остане в някой склад непродадено зърно, понякога остават по десетина - двайсет кила, наемаш кола, мелиш го в най-близката мелница и брашното го предлагаш на малки фурни в района. Ще ти оставя списък на такива, които вече съм ползвал”

Накрая, преди да замине, чичо му го заведе в необичаен локал. За първи път беше с жена. Беше невероятно и страшно. Но страшно хубаво. Един грях повече…

Последната препоръка беше ако реши да ползва такава услуга да не избира най-евтините заведения. „Жената, Митко, е като виното. Цената определя и вкуса, и последствията”

      При първото самостоятелно посрещане беше нетърпелив като новак и щом се зададеше нов кораб тичаше към кея да види кой е и се връщаше в кръчмата по няколко пъти. Опита да си остави бирата недопита, да му пази мястото, но му я бяха отсервирали докато се върне. И на всяко поредно сядане трябваше да поръчва нова. Беше кошмар. Добре че попадна на един сърбин съгледвач като него. Той го научи:

„ Даваш един пфениг на някое хлапе и то ти докладва за всеки пристигнал кораб.

Като дойде твоя, плащаш и отиваш. Дръж се на положение брат, като господар, не като момче за поръчки.”

Научи се лека- полека да се държи като господар… И да го срещат с респект  и уважение в погледа. При разпродаване на остатъчно брашно, веднъж замръкна в малко градче и се наложи да пренощува в дома на купувачката фрау Инге и дъщеря ù Маргарете. И оттам започна всичко. Все по-често взе да се отбива при тях където и да беше пътувал по служба и любовта не му прости. Гретхен го научи да чете и  пише на немски, беше начална учителка. Нощите с нея се превърнаха в най-любимо и желано преживяване… Все по- рядко се сещаше за Невена, все по- рядко ù изпращаше дежурните си картички от различни градове. Един грях повече…

      Вече беше решил. Ще се прибере в България с Гретхен и ще я представи на родителите си като избраница на сърцето си. Ще вдигнат сватба. А и Гретхен се оказа бременна. Щеше да става баща.

От България чичо му започна да го атакува с нареждания да се връща. Баща му беше болен.Задаваше се война. Търговията оставаше на заден план с все повече рискове и все по- несигурни печалби.

Реши да се прибере сам и да поеме ударите на избора си. Гретхен не беше в състояние да пътува, бременността я оставяше без сили. Решиха да се върне за нея и детето след като подготви обстановката в България.

        Кравата измуча и прекъсна мислите му. Скокна и започна да помага…

- Напъвай, Герти, напъвай, нох айнмал, ето главичка излиза. Ето я малката ти рожба, либлинг.  Поотърка мъничкото телце със стиска сено и го сложи внимателно пред муцуната на кравата. Майката започна да почиства с език рожбата си.

- Ще я наречем Берта, либлинг. Берта - дъщеря на Герта… Колко хубаво… Събра изцапаното сено в единия ъгъл и тръгна към къщата. Беше светло. От към кухнята ухаеше на пресни тиганици.

- Тати, тати, тати! – посрещна го дъщеричката с изцапани от мармалад бузки.

- Знаеш, ли Гретхен, имаме си теленце. Герта си има малка Берта. И нейната муцунка е изцапана с кафяво като твоята - Вдигна я високо  на ръцете си и я завъртя… Звън на камбанки се понесе над главата му.

- Внимавай, ще я изтървеш ! - провикна се Невена. На лицето ù имаше усмивка, което толкова рядко се случваше.

- Трябва да отидеш до града да продадеш малко дърва и яйца. Да купиш, захар, олио, конци и малко плат. Марги расте трябва да ù ушия нови дрешки. Нали ученичка ще става.

- Добре, утре ще впрегна и ще отида.

От всички домашни задължения пътуването до града му допадаше най-много. Харесваше му самотното пътуване с каруцата като време за размисъл и спомени. И възможността да посети пощата.

Още като се прибра прати писмо до Гретхен и още няколко пъти праща, но никакви вести не получи. Не знаеше дали има син или още една дъщеря. Един съученик, когото случайно срещна на пазара го научи да си плати за пощенска кутия и той си направи такава, но доста години вече тя стоеше празна.

Дали не беше получила писмата му или му беше сърдита. Нормално беше. Как се прощава такова нещо. „Здравей скъпа. Аз се ожених. Нямах избор”

Наистина не му оставиха избор. Завари баща си на смъртно легло. Невярна болест го беше стопила. И последното му желание беше да го види задомен за Невена и ако е рекъл Господ и внуче да види преди да склопи очи. Предаде се и изпълни волята му. Дали Невена го обичаше? Или като него изпълняваше родителската воля. Надали някога щеше да разбере.                                           

Баща му почина няколко месеца след сватбата.

Не дочака внучката. Нарекоха я на майка му Мария, но въпреки протестите ù записа детето Маргарита вграждайки в името спомена за Гретхен. Искаше да прегръща това име без свян и с всичката си любов. На погребението на баща си, издебна насаме чичо си Георги и го помоли да разбере чрез неговите познати нещо за Гретхен и детето.

И ако може да предаде адреса и номера на пощенската кутия. Чичо му го погледна укорително, но прибра листчето в джоба си. Един грях повече…

      Войната вилня, размахва юмруци, смали се и свърши.Победители и победени си стиснаха ръцете. Братята му ходиха на фронта и се върнаха. Него като глава на семейство не го взеха, а толкова искаше.

      Настанаха смутни времена. На липси, на подлост и на фалшив ентусиазъм. Когато им взеха животните в кооперацията плака за всяко от тях. И като болен беше цяла година.

При всяко пазаруване в града си скриваше по някоя парица с тайната надежда някога да купи пръстен и да го прати на Гретхен. Но все се случваше нещо, което да му ги стопи. Дъщеря му вече завършваше гимназия, искаше да учи за учителка. Какъв ли искаше да стане синът му?

Чрез каналите на чичо си преди  години  разбра, че има син - Дитер, че са се преместили в Берлин след смъртта на фрау Инге. Живи бяха. Това беше най-важно.

Един ден намери в пощенската кутия писмо. Беше от преди 20 години. Пишеше му за смъртта на фрау Инге. Имаше снимка на нея и на малкия Дитер на около три - четири да е бил тогава. А сега сигурно беше вече на 25. Чете и плака, плака и чете. Милва и целува снимката.

След  около час го прибраха от пейката в парка в районното за справка. Не знаеше какво да мисли. Дали имаше връзка с чичо му? Че него комунистите го обявиха за кулак, национализираха му складовете, магазините и къщата.

Влезе със свито сърце. Поканиха го в една стая където на стола срещу него, зад бюрото седеше капитан от милицията, а зад него на дивана възрастен човечец с очила и мустаци.

- Сега, другарю, кажете каква е тази кореспонденция с чужбина дето я водите?

- Нищо особено, другарю, майор- „застрахова се с повишението на чина”, а мозъкът му работеше на бързи обороти.

- Преди войната работих в Германия и бях квартирант на тази госпожа, дължа ù пари за наема, обещах да ù ги пратя, но не сварих. И сега пише колко е зле и си иска парите.

-  И защо не свари да ù ги върнещ?- подхвърли капитанът

- Не можах досега, другарю,че имаме много работа на село. Тъкмо започваме да градим светлото социалистическо бъдеще не мога да се занимавам с капиталистически останки.( Един грях повече…)

Съзря одобрение в блесналия поглед отсреща.Уроците на чичо му май щяха да го измъкнат от бедата.

- Разбирам напълно гледната ти точка, другарю. Сега да чуем и какво ще ни прочете другарят Савов, който е учител по немски в местната гимназия. Човечецът от дивана се надигна и го погледна изпитателно. Капанът никога не е само един. Сега беше в лапите на преводача. Опита се да остане спокоен и незаинтересован.

- Моля, подайте му писмото - нареди капитанът.

Бръкна в джоба и подаде писъмцето в старческата ръка.Човекът разгъна листчето и зачете:

„ Здравей, неблагодарни квартирантино. Когато имаше нужда от покрив над главата си ние най-учтиво ти го предоставихме. А ти се измъкна с голи обещания и не си плати цели три наема. Виж детенцето ми колко е слабичко, все боледува трябват пари за лекарства и храна. От доброто си сърце сега си патя.

Госпожа М. Щолнер

ПП Прати парите на този адрес в гр. Берлин.”

Учителят четеше бавно и доста изразително.Още като започна му олекна.Слушаше и кимаше сякаш съгласен с всяка негова дума.

- А това в  кой Берлин е?- извърна се към преводача капитанът.

- В нашия, комунистическия, другарю капитан.

- Е, ако решиш, какво пък прати ù парите на другарката. Свободен сте, другарю.

Не се сърдете, но ние трябва да сме бдителни.

- Разбирам, другарю. Довиждане и лека служба.

Вече се беше отказал дори да мечтае за ново писмо. Пък и след онази случка една година не припари ни до пощата, ни до кутията. Остаряваше вече, скоро петдесет навъртя. Щерката вече е даскалица, голяма жена. След някой и друг ден ще се ожени и дядо ще го направи.

Но един ден не издържа и краката му сами го доведоха до кутията. Вътре имаше писмо. Грабна го, огледа се и тръгна напосоки из града в търсене на скришно място където да го прочете.

Не забеляза някой да го следи. Накрая се оказа в чакалнята на гарата.

С треперещи ръце разтвори писмото и зачете.

„ Ние сме добре, благодарение на Бога. Пиша ти, че нашият Дитер ще идва в София на Младежки международен фестивал. Това ще е от  края на юли до средата на август тази година. Избрани са да изнесат концерт от техния университет. Дитер свири на цигулка. Много е талантлив.

Дано успееш да го видиш.

Маргарете Щолнер.”

Писмото беше от същия месец - май 1968-ма.Този път пощите не чакаха двайсет години…

От май до юли работи много и с настроение. От радиото и вестниците проучи за Младежкия фестивал, кога почва, кога свършва. Проучи и на кои сцени, кои концерти ще се изнасят. Берлинският беше на 3- ти август - събота, вечерта. Още от предния ден се заприготвя. Костюмира се, взе и парите, които заделяха за чеиза на Гретхен.

Щеше да ги върне после.

На Невена каза, че имат среща на випуска от гимназията и няма да се прибере същата вечер. Един грях повече…

Във влака дряма почти на пресекулки.Сутринта слезе бодър на гара София. Взе трамвай до центъра. Намери залата, видя афиша, Нямаше грешка. Берлински студентски оркестър беше същата вечер. После обиколи няколко бижутерии, избра златен пръстен с червен камък ( за такъв някога тя беше мечтала и той ù го беше обещал)

Пък и обстоятелствата не позволяваха да прати по-обемен подарък.

Час преди концерта се строи да чака. Не видя да идват артисти. Сигурно щяха да влязат от друг вход. Малко преди началото влезе и той. Залата беше пълна. Предните редове бяха за официални лица. Неговото място бе доста назад. Изпънат като струна отначало до края не чу почти нищо от музиката. Погледът му пробяга хилядократно през лицата на цигуларите. Бяха десет. Всичките млади и красиви. Кой от тях носеше неговата кръв?

След края на концерта, поднесоха цветя и приветствия.  Опита се да се приближи до сцената, но внимателен милиционер го отстрани с препоръки, че не е разрешено.

Поизчака малко, опита се да се добере от другата страна до сцената, но пак го избутаха.

В залата беше шумно, все пак се опита да изкрещи името на Дитер, но сам не чу гласа си.

От продавачката на билети успя да изкопчи името на хотела, в който са настанени немските музиканти. Докато се уреди да хване такси стана един през нощта.

Хотел „Рила” беше вече изпратил немските си гости към летището още преди два часа.

Не помнеше как стигна до гарата… „Неудачник, мизерник, Думмкопф” повтаряше си ту на немски, ту на български… В джоба му пръстенът пареше ръката му с неизречените си думи.

В купето бяха само  двама с един посивял, червенобузест мъж, носещ дамаджанка с домашно вино.

Пиха и плакаха, плакаха и пиха. Неусетно изповяда пред този непознат цялата си грамада от натрупани грехове.

      Събуди се сам. Другият беше слязъл някъде. Влакът наближаваше неговата гара.Утрото тъкмо се сипваше. Пооправи си дрехите. Бръкна в джоба. Пръстена го нямаше. Залази по пода, надигна облегалките. Нищо… Трябваше да слиза.

Главата му беше като празна кратуна. Цял живот в лъжи. И все страдат другите край него. Тръгна покрай линията. Влакът, от който току що беше слязъл набираше скорост към следващата гара. Светлините му приближаваха все повече и повече…

Да грях беше… Знаеше го. Но щеше да е последният му грях. Наклони се и литна към светлините като пеперуда към лампа…

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Ich liebe dich – Обичам те

Shlaf`- Спи!

Ich bin hir – Тук съм

Libling- любимка

nocheinmal –още веднъж

Dummkopf- глупак

.