Станах и тръгнах към дъската, когато учителката извика името ми. Чувствах се сякаш отивах към кладата. Бях две години в този клас и не се бях сближила с никой. Всъщност всички се подиграваха на мой гръб, търсеха поредната възможност, за да ми нанесат поредното унижение, мразеха ме, но и аз ги мразех. Всеки ден се молех да изчезнат от живота ми, но молбите към Бог не помагаха. Аз бях обекта за всеобщо веселие - дебеланата.
Минах през редицата и застанах пред чистата бяла дъска. Момчето, което харесвах от две години вече, седеше на първия чин. Погледнах го, беше както винаги прекрасен, но спрямо друг път не ми се бе усмихнал подигравателно, гледаше ме сякаш бях призрак. В часовете по философия госпожата обикновено ни караше да говорим на някаква тема или да разказваме нещо за нас. Аз нямах какво да кажа, не исках някой да знае нещо повече от името ми. Аз исках да бъда просто никой. Да бъдеш някой е сложно и обременяващо.
- Е - започна учителката - какво би искала да ни разкажеш за себе с ...