Сушените смокини

Който не е опитвал домашни сушени смокини, нищо не знае за зимното удоволствие с аромат на лятно слънце, любов и плодова сладост. Всяка къща на село имаше своя рецепта за приготвянето на това уникално лакомство.
Баба беше с предимството да има верни помощнички в лицето на мен и сестра ми. Щом пристигнеше септември, идваше времето да се сушат смокини за зимата. Дядо донасяше с големи торби от полето позасъхнали вече смокинки, попрезрели, но изключително сладки. За директно ядене вече не ставаха, но бяха идеални да бъдат приготвени за зимен деликатес.
-Айде да идете малко шекер да купите от магазино – пращаше баба мен или сестра ми до селския магазин. – Ама да не земете от убавуо, от по-евтинио да сакате.
И ние отивахме с кака до близкия магазин - донасяхме захар, на която пишеше – преоценена.
Баба изсипваше захарта в малко вода, даваше ни по едно дълго дървено вретено и меко нареждаше:
-Бръкайте, докато се стопи сичкото.
И ние бъркахме, понякога топяхме пръсти и облизвахме, беше приятно. Седяхме на течение в дългия прохладен коридор на първия етаж на дървената къща и поглеждахме през пет минути течността в двете кофи. Щом сметнехме, че е готово, викахме баба.
-А, още малко ке требва – поглеждаше тя като ОТК и ние продължавахме бавно да бъркаме.
После идваше забавлението, което обожавахме – изсипвахме смокините в големите кофи и ги бъркахме нежно с ръце.
-Не мачкайте, това е плод, а не чаршаф за пране – предупреждаваше баба и ние внимавахме всички смокини хем да са натопени, хем да не смачкаме някоя.
Така престояваха няколко часа поне. После баба ги запичаше в черната печка на бавен огън, а нас изпращаше да перем найлоните със сапун.
-С веро ще стане по-бързо – осмелихме се веднъж да дадем акъл на баба.
-С веро може да си измиете стълбите – сопна се тя. – Найлоните за смокините се перат само в сапун. Домашен – натъртваше хубаво, за да няма и капка съмнение какво ни е казала.
Е, изпирахме найлоните, докато баба печеше, изваждаше, охлаждаше и пак печеше смокините. Не разбирах защо ще ги печем, щом трябва после да ги сушим.
-Който много пита, му се развалят зъбите от говорене – смееше се баба и ние със сестра ми млъквахме – никоя от нас не обичаше зъболекарите.
Щом запечените смокини изстинеха, баба ги завиваше като бебета с найлоните (чисти до блясък) и ги оставяше на припек да правят слънчеви бани.
-Внимавайте да не оставите някъде дупчица – предупреждаваше тя. – Че утре на всяка тава ще има по пет осарника.
Гнездата на осите бяха другото нещо, от което със сестра ми се бояхме, така че проверявахме като митничари дали калайдисаните тави с ухаещите вкусно смокини са завити перфектно.
Може би след ден или два, баба отвиваше найлоните, проверяваше колко са меки смокините и щом чуехме заветните думи:
-Май-май ще почваме нижене – хуквахме към втория етаж на къщата, където в единия сандък имаше дълги дебели игли за низане специално на смокини, а също и кълбетата бели дебели нишки, с които щяхме да правим „герданчета“.
Всеки път, щом цъфнехме на вратата с по едно кълбо и игла, баба задаваше дежурния въпрос:
-Нали не сте взели иглите, с които нижем лютивите чушки?
-Не сме – отговаряхме като войници със сестра ми.
Тя се приближаваше, оглеждаше иглите, помирисваше ги, после потъркваше пръсти в едната, а след това и в другата игла и близваше ръката си.
-Не сте – погалваше ни по косите баба. – Сядайте на хладно да нижете.
В онова далечно време картофите в града се продаваха в мрежички, направени от памучни дебели конци. Тези „вълшебни“ опаковки служеха на домакините за какво ли не. Разплитаха се търпеливо, намотаваха се на мотовилка, изпираха се няколко пъти до блясък и след това влизаха в ключови роли за домакинството, зависи от какво имаше нужда къщата – някои плетяха от тях на една игла покривчици за чинии, чаши, телевизори, маси. Други майсторяха потничета – долно бельо за зимата, трети – изтипосваха от тях торби за пазар – боядисваха ги в различен цвят и така мрежите от торбичките за картофи заживяваха втори живот. А четвърти като баба го навиваха на кълбета, за да използват връвта за нанизване на смокините за проветряване.
-По 15 смокини в герданче – припомняше баба.
-Знаем – отговаряхме в хор със сестра ми.
-А аз знам, че обичате трааник на фурна – подсмихваше се баба и ни оставяше да нанизваме смокините на герданчета, а тя се отттегляше в кухнята да измайстори вкусен трааник – вид баница, която се прави от домашно трахно, юфка, сирене и мляко.
Герданчетата слагахме на точилки, закачени от двата края на столове, подпрени с дебели възглавници. Всеки стол събираше два реда гердани – по 10-12 на точилка.
Дядо идваше и ги окачваше след това нависоко – да се ветреят спокойно и дълго в сенчестия коридор около месец.
После баба ги прибираше в голям хартиен чувал от брашно, взет от селския магазин.
-Да не забравиш да ме почерпиш зимата със сушени смокини – продавачката подкачаше баба ми.
-Няма, няма – обещаваше баба и изпълняваше обещаното – всяка година след Коледа носеше в магазина по няколко поръсени с пудра захар герданчета сушени смокини.
От детските ми години до времето, когато дъщеря ми беше на пет, всяка зима баба ме гощаваше с това вкусно лакомство. Сега понякога си купувам сушени смокини от магазина – био, еко и не знам още какви. Нямат нищо общо с вкуса, който имаха онези, които приготвяхме у дома. Споменът за онези дни ме гали, стопля и се усмихвам, макар че в душата ми вали порой от сълзи – баба я няма, времето не мога да върна назад. Ала този слънчев миг улових и записах. Ще остане след мен, ще усмихва и топли други хора. А някой, кой знае, може да седне и да направи няколко сладки герданчета смокинено лято за зимата. С обич и спомен за баба и мен, която запазих мига.

©Илияна Каракочева (Ина Крейн)
из сборника с разкази "Лодка в градината"