Гробарите пристигнаха като всеки ден в 7:30 сутринта. Поръчаха си кафетата и кротко засмукаха от цигарите си. За тях започваше поредния работен ден, за Пепи също. Бяха от първите му клиенти, кротки и тихи хора. Вадеха си поминъка с лопатите, подпрели ги на колоната до прозореца. Дори бяха щастливи и усмихнати. Човек можеше да се зарази от позитивизма, който излъчваха. Това, че бяха цигани и нямаха образование не ги правеше по- малко хора от всеки друг. Копаеха четвъртити дупки в земята за да приемат тленността на богати, бедни, млади, стари, грозни, красиви, умни, глупави. Стояха не повече от двадесет минути и си тръгваха. После идваха другите от квартала, ранобудните и забързани трудови хора. Пиеха си кафето, проверяваха се и после заминаваха.

    В училището на живота няма класни стаи, черна дъска и учебни часове. Има голо работно време, от сутрин до вечер. Уроците са пред погледа на наблюдателя, а решенията в главата му. 

        - Гледай да им вземеш парите! - така го учеше в първия ден като почваше работа Жечо. Бе обигран със склонност към хазарта тип. Очите му бяха алчно отворени, а устата си държеше затворена. Липсваха чувства и излишни думи. Взел под наем заведението имаше нужда от момче, което да му върти дневната работа, а вечерите бяха негови. Пепи, беше идеална партия изпълняващ ролята на неопитен чирак, разтворил дверите на житейската порта.

  Ежедневието нахлуваше в своята изкривена форма, през вратата и носеше своите уроци. В слънчевият есенен ден на една от външните маси седнаха двама мъже и една жена. Поръчаха си твърд алкохол във времето преди обед. Говориха си нещо, до момента в който, единия не посегна и не удари с юмрук право в лицето жената. Тя не се възпротиви, притихна и наведе глава. Мъжът и говореше, но не я удари втори път. След като го изслуша, тя стана раболепно и влезе във вътрешната част на заведението, пристъпи към бара и прикривайки червеното си око с ръка, попита за тоалетната. Младежът и я показа и я съжали. Трескавият ум му подсказваше какво се случва, но не можеше, а и не искаше да се намесва. Жената беше проститутка, а мъжете сводници. Обществото имаше прослойки и ето той гребеше в тинята. Нещата са такива, каквото са и той не може да ги промени. Платиха си. Извиниха се за неудобството, качиха се на извиканото от тях такси и си тръгнаха.

   Имаше и ангели. Един такъв в женска форма влезе през вратата, усмихна му се, поръча си кафе за навън и си тръгна. Те така влизат в мрака светещи, оставят късче светлина, после се врътват и отлитат. И на него му се искаше да се вкопчи в тази светлина, да излязат от сумрака на опушената зала и да полетят над короните на близките дървета, над колите, сградите, към синевата на небето, влюбени и свободни, но уви, учебната програма не бива да се прекъсва, а уроците да останат неусвоени. Светиите си прибират ангела, а на учениците им връзват оловни тежести за глезените да не бягат. Те тия ангели ги пускат така за малко, колкото да не отчаят раба.

      Когато Жечо пи от шишето с белина, не го обвини. Течността изгори трахеята му и няколко дни беше в болницата. "Бил е пиян зад бара, свършило му е пиенето, посегнал е в тъмния шкаф отдолу, напипал е стъклена бутилка и е отпил по инерция."- нямаше друго обяснение за младока, пък и никой не му даде отчет как е станала работата, дори и дебелата собственичка, която му хвърляше погледи и го викаше понякога сутрините да пият кафе. 

     - Нали се оправи, можеше и да пукне!- с което се сложи край на разсъжденията.

    Есента бе суха и слънцето опичаше земята. Жълти листа се търкаляха по асфалтовата улица. Тротоарите, трасираха стъпките на отмалели крака.

   - Трябва да станеш електротехник.- беше отсъдил възрастният, прегърбен човечец, след изпиването на втората ракия - ще питам шефа, дали не можем да те вземем в бригадата.

Бяха се разприказвали и Пепи му каза, че е завършил техникум.

         -  Нямам стаж и опит.

       - Не ти трябват, ще питам шефа и ще те намеря тук да ти кажа. - бе го обнадеждил човечеца, плати си ракиите и си тръгна. Повече не се видяха.

      Беше късния следобед на деня. Оставаха му не повече от два часа до края на смяната. През входа влезе чорлав и с побеляла брада мъж. Очите му бяха тъмни и налети с мъка. Знаеше го, знаеше и тегобата му. Винаги влачеше двама, трима със себе си. Тъгата му беше голяма и избиваше на сълзи. Поръчваше ядене, пиене и плачеше, а другите край него го утешаваха. Жена му бе починала и го оставила вдовец и понеже много я е обичал - мъката му като планина. "Изглежда е бил богат и светъл човек, а сега потъва в тинята с тези отрепки"- разсъди младото момче, но работата си е работа и се въздържаше от настроения. 

Когато Жечо дойде да го отмени, Пепи му каза:

      - Край, до тука съм! Това е последният ми ден! 

Последва реакция. Обиграна и очаквана. 

 .    - Добре, свободен си, но няма да ти платя. Който искаш викай!

     Младока не се обиди, нито се стресна, отвърна му, че за месец му е платил достатъчно с уроците, които е взел от това място. Свали си оловните тежести, които светиите му бяха вързали, излезе от очертанията на четвъртития двор и полетя да търси светлината.