Светът се напълни с разочаровани жени. Както е известно, ние узряваме рано-рано и ни напъва някакво странно желание да даваме плодове, за целта съответно ни е нужен мъж. Но не къв да е, а Истинския. Дето да ни пасва на конфигурацията на гените. (Извини ме, ако го докарвам суховато, но сантименталните розови истории ми идват малко... като плужеци - лигави и предизвикващи спазми за повръщане.) Откриването на Истинския такъв обаче е сериозна изследователска работа. И ние почваме търсенето, само че то очевидно ни отегчава твърде бързо. Затова се хвърляме на някой Истинскоподобен, дето що-годе пасва на конфигурацията ни. И врътваме с него едно бясно Ин-Ян-колело. Дотук всичко е много добре, обаче! Обаче, като ни се отвие свят от въртележката в колелото на Ин и Ян, чак тогава разбираме, че Истинскоподобния не е в състояние да замести Истинския. Така че сурогатът трябва или да бъде незабавно напуснат - което бих направила аз, или да бъде изтърпян - което би направила ти. Аз нямам време да експериментирам, както знаеш - умирам бързо. Пък и да не умирах, такава съм си, пак бих го напуснала.
Ти би понасяла стоически положението, би си намерила хиляда причини, за да останеш, дори когато самите причини ти казват, да си вървиш. Ще изтъкнеш всевъзможни доводи, а когато свършат възможните, едва ли би се посвенила да прибегнеш и до невъзможни. Не обичаш да грешиш, а още по-малко да си признаваш, че си сгрешила. Първо би се опитала да промениш нещата, но мъжете не са мека глина да ги моделираш, ти го знаеш. Би воювала за себе си и мечтата си, но по отношение на войната мъжете са по-изкусни от нас. Те са я измислили. Накрая би разбрала, че всъщност търпиш, за да не си признаеш пред себе си, че си се провалила. Защото ти не го обичаш, поне не него. Ти си се опитала да му дадеш огромната си, но безадресна любов, а той се е уплашил от нея, защото съвсем не е глупак и отличо осъзнава, че е малък за нея. Просто не сте били на една вълна, а най-често не сте и в един и същи океан, но това е друга тема. И тогава отиваш в числото на разочарованите жени, с които се напълни светът.
Защото, мила ми приятелко, мъжете не могат никога да бъдат обвинени за края на една връзка. За края и конеца, и енда, и финиша, и краха, и прочие, и така нататък, винаги са виновни жените.
Мъжете са прекалено праволинейни, на тях им трябват много малко неща - съчетанието от една добра жена и една добра бира общо взето им върши работа. Впрочем не разбирам защо заведоха дело за дискриминация срещу този знаменит рекламен текст, той е страхотно попадение.
Но ние - ние наистина сме друга бира. Ние сме надарени с интуиция, възпитани с добродетели, открили сме истините за съществуването още преди да сме създали първия си живот. При всичките тези дарби ние сме били длъжни да видим, че от тази връзка няма да излезе нищо, още преди да сме я започнали. Съгласи се, че е малко извратено да превръщаме неговия и дори собствения си живот в провал, само за да не признаем, че сме сбъркали. Непростимо би било!
Така че, мила ми приятелко, винаги, когато те напъне порив да му изпереш чорапите, първо здравата се замисли какво точно искаш. И понеже знам, че ти винаги си наясно какво точно искаш, замисли се здравата дали находката отговаря на това, което си търсила. Знам, че е доста неприятно занимание, но опитай. И светът няма вече да е място, пълно с разочаровани жени.
И пак ме сърбят ръцете да посадя дръвче...
© Ели Лозанова Всички права запазени
Корс, това всъщност е писмо, не есе, въпреки че малко прилича. Следователно познавам тази си приятелка отлично, извън навиците ми е да пиша писма на непознати. Както и да "правя (генерални) заключения", а също и да "си позволявам да давам съвети". Ако обаче си го приел/а лично, още по-добре - значи произведението ми докосва и е валидно поне за още един човек, освен за приятелката, за която е написано! Благодаря!