Бях на 14 етаж, вгледана в прозореца. Отворих очите си ясно и усетих, че всеки може да бъде мечтател, разбрах, че всеки може да бъде само сянка, бленуваща за внимание. Гледах задълбочено натовареното движение и блъскащите се една в друга пътеки, усещах, че не принадлежа на това кълбо, попиващо в себе си капките живот. За секунди не живях, но и за секунди не умирах, не бях нито за съжаление, нито за възхвала, а просто неизменна част от този кръговрат. В мислите си може би съм без ничия душа до мен, може би там съм сама, там съм нежива за всичко това. Но ето, вътре в мен светът е в купол. Мислите са ми в купол, чувствата са ми в купол, аз живеех там вътре, в моя свят, изграден в изолатор. 

В онзи прозорец не видях само пътеките, колите и прахоляка по улиците. Там видях живота, усетих как човек не е пионка, а прочувствена душа.

Научих едно-единствено нещо за тези минути, че аз дишах, но се чувствах празна отвътре, защото си мислех, че няма кой да ми каже, че животът ми е ценен за него и тогава разбрах, че животът ми е ценен за мен. Не ме интересуваше дали някой ще влезе и ще ме види взираща се в един прозорец, дори и този някой да ми кажа колко съм важна за него. От този момент спрях да жалея, най-накрая разтворих криле, поех въздуха, случайно претрепнах с очи и съзрях задълбочено образа си в прозореца. Видях очите си до очите на другите, усетих, че лицето ми също е в купола. Същността ми също беше там. Аз живеех там, мечтаех там, дишах там, като всички други. Светът беше в купол не само в мислите ми, а също така пред погледа ми... повярвах, защото го усетих.