Събуди се от някакво движение до главата си. Всичките тези години го бяха научили да спи леко. Отвори очи и видя малко момиченце в пъстра рокличка. Държеше в загорелите си ръчички шарено котенце и двете го наблюдаваха с любопитвство. Имаше нещо познато в главичката, прибраните коси, фигурката. А и детските очи му напомниха за едни други.
За да не изплаши детето, мъжът се надигна едва-едва и се усмихна:
- Здравей!
- Ти кой си? Защо спиш тук?
- Нямам си къща.
- Как така си нямаш? – учуди се момиченцето. – Нали всички си имат?
- Такива, като мен, нямат. Не им трябва. – с едва доловима тъга отвърна Скитникът.
- Защо?
- Просто така. Не обичам да стоя на едно място.
- А какво правиш тогава? – продължаваше да любопитства детето.
- Пътувам.
- Като татко ли? Той често излиза с нашата лодка. ...