ТРИНАДЕСЕТТЕ ВЪЗГЛАВНИЦИ: СВИРКАТА НА ЦАР САРГОН

- Коя е тази, петата или шестата? - попита бабата на Виктор и Роси когато ги видя пак да тършуват в калъфката на поредната възглавница.

- Петата е!- веднага отговори Роси- И вече намерих нещо! Я, свирка! Каква ли е тя и кой ли свири на нея?

- Това е свирката на злия цар Саргон- отговори баба й.-Той живял преди три хиляди години в една далечна страна, която сега наричаме Месопотамия. Неговото царство било могъщо и богато, земите много плодородни, защото през тях текат две пълноводни реки- Тигър и Ефрат. Поданиците му били трудолюбиви, почтени и миролюбиви хора, които се разбирали добре със съседите си и никога не били воювали с никого. Надлъж и нашир обикаляли търговски кервани от натоварени с чудно красиви килими и платове камили, изящно изковани съдове от сребро и прекрасни огърлици, пръстени и гривни от злато, украсени с диаманти и бисери. Но цялото това изобилие от блага, което пълнело и царската хазна, не било достатъчно на царя.

  Погледът му бил отправен към съседните царства, към техните богати и големи градове. Постоянно кроял планове да ги завладее и ограби, да пороби хората , които живеели там и те да работят за него и най- близките му служители.

  Затова започнал да събира млади момчета и да ги обучава във военно дело. Ковачниците работели денонощно и изковавали хиляди мечове, щитове, ножове и брони, лъкове и стрели, а военни инженери проучвали как да превземат яките крепости на чуждите градове. В складовете се трупали огромни запаси от пшеница, царят прибирал всяко пето домашно животно като данък от поданиците си, за да има с какво да изхранва огромната си армия. Постепенно по селата не останали млади мъже и се налагало нивите да се обработват от жените, старците и децата. В страната се появил  недоимък,  нивите запустявали,  животните намалявали, не минало много време и храната започнала да не достига. Докато царят се готвел да завладее съседните страни, неговата запустявала и хората недоволствали.

  Съветниците му не смеели да се обадят, защото, ако му кажели, че кризата се дължи на огромните разходи за оръжие и обучение на войници, които по цял ден се упражнявали в казармите и не работели по бащините си ниви, ги грозяло тежко наказание. Цар Саргон не искал да чува истини, които противоречели на неговата цел.

  Но положението се влошавало, градските площади били пълни с болни хора и просяци, банди плячкосвали домовете на по- заможните, навсякъде се продавал евтин алкохол и хората предпочитали да се напият, за да притъпят глада си.

-Вече няма какво да се чака, казал първият министър на царя, трябва да започнем война, Ваше величество! Така ще придобием голяма плячка и ще успокоим народа. Може дори да избием хората в нападнатите страни и да заселим там нашите просяци и престъпници...Така хем ще се отървем от тях, хем и те ще могат да си изкарват прехраната с труд.

  И войната започнала. Огромната и въоръжена до зъби армия на царя прегазила набързо съседното царство, избила до крак войниците му и се втурнала да граби, без да прави разлика между бедни и богати домове, палати и храмове. Имало само едно изискване: половината от ограбеното отивало в царската хазна.

   След това Саргон не спрял, а се насочил към друго царство, прегазил и него, ограбил благата му до шушка. Хазната била вече претъпкана със злато, скъпоценности и пшеница. Но почти нищо не отивало за хората. Чиновниците на царя им продавали зърното и брашното на непосилни цени. Въпреки че победил вече две царства, той не пускал войниците да се върнат по домовете си, а ги оставил да пазят завладените територии.

  Но победените народи не се примирили и лека- полека се събирали в тайни отряди, които избивали враговете  един по един. Залагали им капани, отравяли им храната, палели къщите, където квартирували. Близките на войниците все по-често получавали мъртвите тела на момчетата си в чували от зебло.

   Но и това не спряло царя, който вече си бил набелязал нова цел: могъщото царство Елам. Хората му плъзнали по селата да събират още войници, но там вече били останали само жени и деца, старците били измрели от глад и болести. А дори и да имало млади момци, годни за войници, те били избягали надалече и се криели от властта.

  Завърнали се царските хора в столицата, без да доведат ни една дружина новобранци. Разгневил се царят, но не можел нищо да стори, нямало как да мобилизира момичета и деца. Може би не знаете, но по това време жените не воювали и никой не ги търсел за войници.

-Ще трябва да се откажете, Ваше величество, -поклатил глава първият министър, който единствен не се страхувал да казва истината на цар Саргон.- Нямаме вече силна армия и дори тази, която имаме, намалява всеки ден. Скоро няма да има кой да пази новите земи, а може би и нашите градове!

  Разярил се царят, лицето му потъмняло като буреносен облак, не можел място да си намери и обикалял из двореца по цяла нощ. Заповядал да хванат първия министър и да го хвърлят в тъмницата, а на другия ден щял да реши кога да му отсекат главата.

  Настанала нощ и доскоро могъщият сановник  не можел да заспи. Познавал добре царя и не се съмнявал, че още на следващия ден ще умре. Пожелал да види семейството си и да се прости  с него. Съгласили се тъмничарите и изпратили да повикат жена му и двамата му сина. След като дал наставления на жена си да напуснат страната колкото се може по- скоро и разкрил на момчетата къде пази парите си, той се простил с тях и ги изпратил в къщи да чакат черната вест за неговата смърт.

   Изведнъж вратата на килията тихо хлопнала. Завъртял се ключ в ключалката, пантите проскърцали и  пред осъдения на смърт се появил странно облечен мъж, чиято възраст не можела да се определи. Той носел голяма торба от платно, а в другата си ръка държал малка свирка.

- Не се бой, приятелю,- тихо казал непознатият и нещо в гласа му накарало нещастника да трепне. Вече бил чувал тоя глас някога , но къде и при какъв случай, не можел да си спомни.

- Кой си ти, страннико? И какво те води при един осъден на смърт? За мене няма спасение, а ако те открият тук,  ще убият и тебе! Затова си върви по- скоро, остави ме да премисля живота си в малкото часове, които ми остават.

- Не ме ли позна, Симтар?,- попитал непознатият и отметнал от лицето си качулката на дрехата си,- Аз съм твоят приятел от детството, Фалаф. Нали си спомняш, че още като юноша избягах от къщи и родителите ми никога не ме намериха?

- Ако ти си Фалаф, вече никой не те чака, казал Симтар, Майка ти и баща ти отдавна починаха, а разбойници отвлякоха малките ти братя. Жива е само сестра ти, която стана моя жена. Но защо си дошъл, тук е много опасно за тебе!

- Дойдох да те спася, братко! Знам, че си помагал на семейството ми докато мене ме нямаше, знам, че си преследвал и заловил разбойниците, които отвлякоха братята ми...

- Те си платиха с лихвите! Някои увиснаха на бесилото, а другите още гният в тъмницата. За съжаление, преди това братчетата ти бяха умрели от глад и мъчения...

- Виж сега какво съм ти донесъл! Но прди това трябва да ти кажа какво правих през тия двадесет години, Симтар- погледнал го замислено Фалаф и продължил- Когато избягах, не знаех къде да отида и потърсих работа като чирак при някой занаятчия. Никой не ме искаше, освен един аптекар. Казах си, че ако стана аптекар, винаги ще мога да изкарам пари и да издържам себе си и семейството си. Само че той не беше никакъв аптекар! Е, разбираше от билки и смеси, умееше да прави отвари и прахове, но всъщност се оказа могъщ и много важен магьосник. Никой не знаеше името му, но всички виждаха последиците от магиите му.

- Не разбирам какво общо има това с мене- вдигнал рамене Симтар. - Да не искаш да кажеш, че и ти си станал магьосник?

  Приятелят му се засмял.

-Не само магьосник, аз бях подготвен да го заместя, ако нещо стане с него! Има място само за един магьосник от тоя ранг на света, Симтар. Докато той е жив, аз съм само чирак. Но, за твой късмет, вчера моят учител се спомина от старост и мястото се освободи! Моите сили нараснаха многократно, няма цар или военначалник, който може да ми се противопостави! Ето какво ти нося.

  И той отвори торбата и изсипа на земята няколко глинени войничета.

- Играчки? Носиш ми детски играчки?- учудването на Симтар нямало край.

- Не са играчки, а твоето спасение! Саргон няма войници, не може и да намери, нали? Виждаш ли тая свирка? Ако свирне с нея, всички играчки ще се превърнат в истински войници и ще станат непобедима армия! След като битката свърши, пак свирваш и те си остават играчки! Събираш ги в торбата и си ги пазиш за следващия път! Не им трябва нито обучение, нито прехрана. Занеси ги на царя и той ще пощади живота ти, сигурен съм.

   Не повярвал много Симтар, но решил да опита, нали удавник и за сламката се лови. Поискал за последен път да види царя насаме. Отначало Саргон отказал, но Симтар толкова настоявал, че накрая заповядал да го отведат при него и да ги оставят сами в стаята. Но Симтар настоявал да излязат на двора.

  Още повече се зачудил царят, но се съгласил и с това. Та нали след броени часове бившият му първи министър щял да легне на дръвника и да се прости с главата си!

  Пръснал Симтар глинените фигури на земята, свирнал със свирката и станало чудо! Точно както казал Калаф, пред тях се появила цяла армия, въоръжена до зъби, с командири и генерали на коне, а отпред яздел главният военначалник, който коленичил пред Симтар и казал:

-На вашите заповеди, Господарю! Вашата армия е готова за бой и чака да кажете накъде да върви и с кого да се бие! Славни победи ни чакат!

 От учудване цар Саргон зяпнал и не можел да си затвори устата.

-К-какво е това?,- започнал да заеква царят- К-как така ти имаш армия? Веднага ми дай тая свирка!

  И без да чака и миг, Саргон грабнал свирката и свирнал. В миг армията изчезнала и останали само многобройните глинени фигурки. Симтар знаел колко е коварен царят и затова бързо ги събрал и взел торбата.

-Искате ли ги, Ваше величество?- попитал той- Ваши са, но само ако пощадите живота ми и дадете възможност на мене и семейството ми да заминем далеч оттук!

  Разбрал Саргон, че имал невероятен късмет и че с тая армия може да завладее света. И ако е така, какво значение има някакъв си Симтар и семейството му? Махнал с ръка и наредил по- бързо да се махат от очите му. Симтар не чакал подканяне, повикал жена си и синовете си, качили се на една бърза карета с още няколко резервни коня , а след това и на кораб и заминали в неизвестна посока.

  Какво станало с царя и неговата глинена армия? Разбира се, нападнали могъщия Елам и набързо завзели столицата му. Разгоряла се голяма битка, но и многобройните войски на еламците не могли да се противопоставят на неизвестно откъде дошлите безмилостни войни на царя. Вече се виждала победата, когато се извил силен вятър, дрехата на царя се изхлузила от раменете му и от нея изпаднала вълшебната свирка. Царят не забелязал това, препуснал към мястото на най-ожесточените схватки лично да присъства на окончателната победа.

  И тогава се чула свирката! Едно малко момиченце, кой знае как попаднало на полесражението, я намерило и веднага свирнало с нея. Било доста далеч от царя, който изведнъж се оказал сам, а по земята се търкаляли глинени фигурки на войници! Малцината оживели бойци на Елам се окопитили, заобиколили цар Саргон и го пленили. Отвели го в най-дълбоката тъмница, пазили го цяла нощ за да решат на другия ден какво да правят с него. Но защо никой не го защитил? Ами просто с него нямало нито един истински войник, той и не пожелал да вземе такива. Разчитал единствено на торбата с фигурки и на свирката!

   И никой не видял как един възрастен човек обикалял бойното поле и събирал глинените фигурки в голяма торба...

  На сутринта хората се събрали на площада и дълго спорили как да накажат злия завоевател, чийто желание да заграбва чужда земя го довело до такъв безславен край. Накрая решили да го изпратят в работилницата на един грънчар за да му помага в направата на глинени съдове.

   Но какво станало след това? Бившият цар набързо привършвал работата, която му давал майстора и започвал да майстори глинени фигурки на войници. Всички се чудели , никой не знаел за свирката и торбата. Но от усилията на чирака нямало никаква полза. На сутринта всичките били напукани и без глави, крака и ръце.

  А какво станало с истинските фигурки? Фалаф /защото , както може би се досещате, този, който ги събрал в торбата бил именно той!/ , тръгнал на дълго пътешествие, все по-далеч от момиченцето със свирката. Толкова далеч, че никой вече не можел да я чуе, дори и да я надува с всичка сила. Така стигнал до Китай и отнесъл торбата в гробницата на императора, където глинените войници останали до наши дни. Сега всички наричат тия фигурки „Теракотената армия“ ,разглеждат ги туристи, учени ги изучават, но никой не знае къде е свирката...

- Бабо, но тя не свири!- Виктор беше безкрайно разочарован.

- А вие как мислите, бих ли я оставила здрава? Никога няма да засвири и Теракотената армия ще си остане завинаги теракотена...Някога ще отидете в Китай и ще я видите, разбира се! Но сега е време да заспивате...