Свята грешнице

          Бягат минутите - човек старее. Часовникът непрестанно отмерва времето. Напред, напред. Всяко следващо – “тик” или “так” забравя другите в миналото. Тези мигове вече са били. Човек още много часовникови интервала ще чуе, но един от тях ще бъде минало за него, а самият той – минало за останалите – “тик–так”... Ще бъде сетният му миг! “Так”...

          Идва ред на обратното движение – към началото на времето.

Небитие, но това е просто превръщане, пък макар и без твоето съзнание.

Ново начало на живота...

          Залязва слънцето в огромно море – върхове и хълмове,  дипли огън и пурпурна роса... Неизвестен художник нахвърля върху небесната палитра и разми безброй нюанси на синьо, виолетово, бяло и оранж. Сред разхвърляните борове и дъб, сред глог, треви и здравец – камъни...

Поочукани, стари – вода и пек, сняг – безформени с блещукащи късове слюда. Птици припряно цвъртят, не чува се глъч – тишина е сковала – камъни, зидове... Редове каменни плочи, очупени кръстове – студени.

Сред зид и камък избликва жив дъх – треви, здравец, пламъче треперливо – дъх на човек, останал във времето миг...

  Дете стиска китка градинска богородичка. Сълзи няма . То е тук, пред камъка с надпис заличен. Времето минава – “тик-так”. Човек старее...

          Спомням си как те срещнах. В съзвездието на нощните светлини – румена и бяла, светлокоса с поглед бистро син. Видях те, поисках нежност и близост, исках разбиране. Обич, каквато слънцето дава – цвят, плод, вода и... слънце!

          Отмина. Дълго трябваше да те преследвам, сякаш в слънцето бе влюбена ти.

          Веднъж, забързана някъде, преследваща огъня, случайно ме зърна. Какво – смешен ли бях или те учуди моята настойчивост.

-        Здравейте, аз харесвам бързата походка и нежния полъх на вятър в косите ви.

Нацупени устни:

-        Аз съм един самотен човек и, без да съзнавам, искам близост.

Чуй – бъди мой приятел в самотата... Ще ти разкажа...

-        Светът е светъл, в него красиви са хората, а звезден път – истината. Чуй ме! Цветя, слънце и треви – чувам шепота, гледам играта, вдъхвам аромат... Бях далеч от нови модели, нашумели книги и филми. Целта беше модна, дните - низ от напразно изречени думи.

Повече не видях онова недоверие – първото, никога сянка не озари светлия ти поглед. Дори и сетния миг – с усмивка обхвана, блесна – пламъкът чист – и угасна в огнения залез...

          Небето чертаеше края на отминалия ден. Големият, кървав заник рисува старинна твърдина – момиче с корона - зъбери и кули...

Огнен лъч разкъсва облаци и въздушни пространства – като древно изображение на “таварската светлина”...

          Хванах ръката ти и допрях чело до твоята гръд. Отблъскване, лесна победа? Разбиране и подкрепа?!

-        Искам да бъдем винаги честни. Дори когато се разделяме – да кажем добро и лошо. Обичам те!

  Имахме близост, истинско отдаване, одухотворено от долетялото щастие. Бях обезоръжен. Дълго ми разказваше за театъра и играта в живота. Искаше прожекторен блясък, общуване с публиката, не с хора – с целия свят.

-        Може ли човек да живее, без да създава, дори простите житейски неща – пръстите да ваят – чаша, глина или хляб? Искам дете. Това ще бъда – “аз”, такава каквато сама искам да бъда.

-        Близостта човешка ражда истина, а истината в живота е само човек – и няма вяра и обич, без онзи миг, когато се раждаш отново и животът тече отначало!

  Надделяваме разбирания, надвиваме недоверие, за да сме заедно, да създадем онова, което мечтаем...

-        Човешката голота е съвършена. Човек сам определя своите дела и подчинява тялото си – иначе не сме направили и крачка от четириногите си предшественици.

-        Обичам топлината на твоето тяло. Нежност и близост. Чистота – цяла безкрайност.

-        Човешкият живот се създава с безкрайно отдаване. Тя и Той. Мечти. Вихърът – чувства и физически допир.

-        Чувствено сродяване, но идва и болката. На майката. Това е друго сродяване – плът от майчината. Цвят от сърцето и огън от душата.

-        Човек с човека – страдания, болка. Просто до теб, искрен, честен,  твой!

-        Как ни среща и разделя животът?! Много майки чакат близост, много деца искат майки, много обич чакат хора...

-        Аз ще дам живот, пък, ако трябва, както в приказката стара - дори своя да дам – както се купуват вълшебствата добри, както се разваля магия зла – добро, доброта!

-        “Измислица – и ний си я създадохме... Но щом може да роди човека -измислица не може да е тя!”

-        Свято е превръщането и животът – нов. Грях в людското неодобрение – времето определя греха. Свят е животът, онзи трепетен миг, свята е болката и бъдният ден.

-        Грях и грехопадение – и хората скланят глава, благодарят за закрила, спазват правила – “Боже, помилуй, грешен съм ази!”

Бъдете хора – не свети, а просто хора. Най-големият световен грях е двуличието и лъжата – безчестният поглед и глас! Защото човекът е по-истински от греха – той е светостта на морала и правото на закона.

Свята грешнице – ти погали буйно косите ми, приюти сърцето ми.

Огря няколко мига от моя земен път и застина. Просто се изгуби – друг беше твоя път. Остана чистота, остана топлота, остана мечта – моя и твоя в едно детско лице. Свята Грешнице – Бъди благословена!

          Небето чертаеше края на отминалия ден. Големият, кървав заник – момиче с корона – зъбери и кули. Огнен лъч разкъсва облаци и въздушни пространства – като древно изображение на светлината – Святост...

          Сред мрачните плочи расте здравец, в сенките тъмнее хлад – Грях...

          Свята Грешнице!...

          16.09.82