Снимка: https://ibb.co/Vxqhgv4

Казват, че който пристъпи в Немите земи, го считат за изгубен. Мисля, че са прави. На това място нищо не съществува дълго време в постоянната си форма. Сухите ветрове брулят черните дюни и отвяват пътеката, по която дойдохме. Пясъците поглъщат всичко. Гребените им пилеят фин пясък при всеки вихрен рев. Стените на притихналите между дюните плетени колиби, където се крием, се клатят под порива на горещата стихия. Увивам се по-плътно в наметалото си и се опитвам да не обръщам внимание на пронизителния вой, който прониква през стените и кара костите ми да треперят. Ейхаб се държи. Дори страхът да яде мозъка му, не го показва. Това крепи духа ми.

          На това обрулено от безмилостните вихри място, дъждът е лелеяна мечта. Устните се напукват от жега, а очите се пълнят с пясък. Както и носа. И устата. Въобще – всяка гънка от дрехите, които носим, е набита с фините черни песъчинки. Оглеждам водачите ни, скупчени в противоположния ъгъл на една от колибите, в които се крием. Говорят си нещо тихомълком. Не разбирам какво си казват. Сигурно е трудно да живеят в такъв ад. Знам, че напред ни чакат далеч по-лоши неща от някаква си пустинна буря. Но силата се калява в изпитания.

***

          Шести ден откакто аз, Ейхаб и водачите ни сме блокирани от пясъчната буря в малкия оазис. Жестоките ветрове изсмукват и последните капчици влага от скъпоценната течност край рехавата палмова горичка наблизо, заедно с надеждите ни да се измъкнем от временния затвор. Храната ни свърши преди три дни. От днес сме без вода.

          Когато ме гледа, в очите на Ейхаб долавям проблясък на нещо, за което и аз се опитвам да не мисля, затова отмествам поглед. Но сивите му ириси не лъжат. Истината в тях ме пронизва като с нож и пръстите на ръцете ми изстиват. Новообразувалите се по челото му бръчки ме навеждат на мисълта, че и той, също като мен, се върти нощем, без да може да заспи. Преглъщам с мъка лепкавата слюнка, която се събира в устата ми. Щяхме да умрем, погребани живи под пясъците на това забравено от Боговете място.

          Малката групичка мъже в другия край на колибата спира да говори. Настава неловка тишина. Поглеждам към водачите ни. Очите ни се срещат за миг, но никой не отмества поглед. Минава дълга минута. След нея – втора. Онези отсреща не ни изпускат от поглед. По врата ми полазва студена тръпка и отмествам взор към Ейхаб. И той е вперил поглед в тях. Гледат се настойчиво.

          Във въздуха се заражда напрежение, усещам го как вибрира в малката колиба под воя на вятъра навън. Всяка фибра в тялото ми се обтяга, усещам го от пръстите на ръцете си, до краката. Обръщам лице към малката група мъже, които продължават да ни гледат упорито. В погледите им се чете глад и нещо друго; нещо, което ме изпълва с ужас: пресметливост.

***

          Можех да позная какво си мислят неколцината мъже пред нас. Поредните луди, тръгнали в търсене на химера. Ако аз и Ейхаб умрехме тук, днес, за нас нямаше нито да се чуе, нито да се разбере. Бяхме идеалният ресурс за оцеляване. И за утоляване на глада. Усетих как ми се повдига. Щях да се боря със зъби и нокти за живота си. Нямаше да позволя да стана за храна изгладнелите следотърсачи.

          Не знаех много за тях. Само това, че съветникът на покойната ми майка ги бе намерил, като настояваше, че знаят пътя през Немите земи. Неприветливите земи с черни пясъци, които носеха неизбежна лудост на всеки, дръзнал да пристъпи в тези територии, бяха изпитание за всяка жива душа. Ние обаче трябваше да стигнем до оазиса, до Черната цитадела. Някъде там, изпод пластовете черен пясък, се намираше изгубеният Айн ал-Хаят, изворът на живота, който според племенните ни книги бе способен да лекува всяка болест. Всяко дете знаеше легендата, чиято песен бяхме пяли безброй пъти нощем около племенния огън. При преместването на старата столица, керванът замръкнал край оазиса на Черната Цитадела – древна руина от черна скала на изток от мястото, където се намирахме сега. Ветровете засипали единия от сандъците, в които се помещавал Изворът. Мой дълг бе да го открия. И да си върна трона, който по право ми принадлежеше след гибелта на майка ми.  

          Ейхаб повдига едва доловимо пръстите на ръката си и ми прави нещо като предупредителен знак. Мускулите се опъват по лицето му, той се приготвя за битка. Погледите ни се срещат за миг. Подготвена съм за това – заради него и заради майка ми. Бе ме обучил да се защитаваме, да се борим с каквото и да дойдеше насреща ни. Още преди да успея да изрека каквото и да е, един от водачите ни се хвърля напред към Ейхаб, лицето му изкривено в грозна гримаса на безумие и решителност. Останалите го последват. Скачам на крака, а онзи замахва с ножа си. Отстъпвам, като го избягвам в последния момент, и виждам как острието на ножа му разсича въздуха с тихо свистене. Усещам острия мирис на пот. Във въздуха се стеле прах, вдигнал се от разнищените постелки на пода. В главата ми се мярват безброй мисли – защо, по дяволите, се бяха съгласили на тази експедиция? Тези мъже не бяха наемници-водачи, а мъже с пресметливи, алчни погледи. Мъже, които знаеха как да оцеляват. Стана ми ясно като бял ден. Този оазис бе капан и ние бяхме безсилни пред жаждата и глада им. Със силен ритник успявам да избия ножа от ръката на втурналия се към телохранителя ми мъж.

          Ейхаб пресреща връхлитащия го нападател, който замахва и се опитва да го улучи в корема. Снишава се и се завърта с невероятна скорост, като в движение вади ножа си и прави прецизно движение с ръката. Водачът едва успява да се отдръпне, но телохранителят ми използва момента и нанася премерен удар, който разцепва кожата на рамото на нападателя от вътрешната страна. Уцелва артерия и от раната бликва кървав фонтан.

          Втори нападател се насочва към мен. Усещам прилив на силен адреналин, който ме изтласква напред и в същото време ми подсказва какво да правя. Завъртам се бързо и използвам лакътя си, за да го отблъсна. Острият му дъх и свирепият му поглед ме карат да настръхна, но за мен има само една цел – да оцелея. Знам, че значение има единствено моят живот и този на Ейхаб. И нашата цел, разбира се – заровеният някъде там артефакт, скрит под пясъчните дюни.  Единствено той можеше да върне хората ни към здравето и да отнеме властта от ръцете на моят чичо, тиранинът Хозеф. Знам, че той отрови резервоарите с вода, за да се разболеят всички и да избухне обществено недоволство срещу майка ми. Той бе манипулатор от класа. Безскрупулен интригант, който не се спираше пред нищо, за да събори установения вековен ред на матриархата.

          Ейхаб и аз се движим в синхрон, почти инстинктивно, като две стрели, насочени към една и съща цел. Плъзвам се покрай третия мъж, а той се насочва към мен с тежък камък в ръката, очите му пълни с глад и омраза. Снишавам се, подсичам го с рязко движение на крака си и го изкарвам извън равновесие. Той се стоварва тежко на земята, но не пуска камъка, а понечва да го запокити към мен. Усещам ръката на Ейхаб на рамото ми, силна и твърда, как ме избутва настрани; върхът на ботуша му се засилва и високият мъж го ритва рязко, избивайки камъка от ръцете му. Не губя никакво време. Хвърлям се върху последния ни жив водач и забивам острието на ножа си в гърдите му до дръжката. Онзи изхриптява и краят му настъпва мигновено.

          Дишаме тежко, с разранени ръце и крака, и с окървавени дрехи, но живи. Картината около мен бавно се връща към реалността. Обърсвам пръските кръв по лицето си и погледът ми среща този на Ейхаб. Благодарна съм, че сме живи. Но едновременно с това, съм и ужасена.  И знам, че на лицето ми е изписано всичко. Осъзнавам, че сме сами. Без водачи, без хората, за които се предполагаше, че трябва да ни преведат през този пустинен ад. Сега вече наистина щяхме да умрем. Седнах, запъхтяна на пода. Задишах на пресекулки. Бях на ръба да се разрева от безсилие. 

          Ейхаб се наведе, разпра крачола на посечения недалеч от мен мъртвец, и с ножа си започна да реже едри късове месо от бедрото. Стискам зъби, а стомахът ми е свит на топка от отвращение. Човекът все още гледа към нас с изцъклен, празен поглед. Аз с недоумение следя действията на телохранителя ми. Не ми се вярва, че Ейхаб е способен да консумира отрязаното. Усещам как стомахът ми се свива в настъпващ позив. На косъм съм да повърна.

          – Никога няма да ям това! – казвам му. – Нищо на света не би могло да ме накара да ям човешка плът!

          – Не е за теб. – изправя се той на крака и изтрива острието на окървавения си нож в късчето риза, което е съдрал от недалеч лежащия. Прибира го в ножницата и се обръща към обезобразения хълбок. – Помогни ми да събера кръвта в манерката.

          – Защо правиш това? – питам го аз и лицето ми, вече съвсем бледно, явно го стряска, защото той бърза да добави.

          – Подозирах, че може да се случи нещо такова. Андерс ме предупреди. Затова имах резервен план. Ще прекосим пустинята, но за целта ще трябва да използваме силтаните, да ни прекарат през пясъците.

          Очите ми се разширяват от уплаха. Досега не се бях се сетила да помисля за страшилищата на пустинята. Силтаните – тихата смърт на Рахмара. Бързи като вятъра хищници, които обитават подземните пещери на Немите земи. С кадифено гладки и черни тела, безшумни криле и зловеща грация, те се носеха бързи като невидимо зло и нападаха от въздуха. Силата им бе легендарна. И имаха невероятно силно, безпогрешно обоняние. Надушваха кръвта без значение къде беше пролята. А тук, в нашата колиба, подът бе пропит с нея. Бяхме опръскани с нея. Беше размазана по лицата ни. Без да искам потреперих.  Давах си сметка за опасността, която ни грозеше. Съществата скоро щяха да бъдат тук. А ние бяхме дългоочакваната хапка. Освен ако… Не, планът на Ейхаб бе безумен. Но същевременно бе и единствената ни възможност за спасение.

*** 

Следва продължение