- Хайде, покажи се...

 Мълчание. Тягост, страх... Нещо мърда там в храста. Чакам. Но става все по-тъмно и страшно! За миг нещо се подава и пак се скрива... Да го гониш ли, да го викаш ли... Върви се чуди.
 Тъмно е. Небето покрито сякаш с безценни диаманти, като ангелски очички, играещи на криеница, дори по тъмно. Мастилено синьо е наоколо. Имам чувството, че някой ме е изтървал в мастилничката на Андерсен, с която е писал вълшебните си приказки. Дори в мастилничката е зима - по-скоро ранна пролет. Все още е студено, но някак си се усеща слънцето,което след няколко часа ще се покаже зад ей онова дърво там..

- Хайде, покажи се...

 Невероятно любопитство ме гложди отвътре. Искам да си тръгна, но нещо сякаш ме спира... Не, чакай, не си отивай! - и може би окована от това пусто любопитство чакам. И този непоносим шум - може да те влуди!
 И изведнъж скърцане, спирачки... светлини, дращене, ПИСЪК! Какво стана?!...

- Хайде, покажи се...
... Тръгвам си...
 
 Но там нямаше нищо. Смирена, разочарована, просто си тръгвам. Нали всички правят така? Вървя към пътя през нищото - даже няма пътека... Но чакай, спри! Има нещо там. Но то даже не мърда... Живо ли е? А дали е било? Страх ме е... ще го подмина! Нали всички правят така? Никой не може да ме задължи да се върна. Последен повик...

- Хайде, покажи се...

 И изведнъж отговор. Неочаквано, нали?

- Не мога! Не искам! Махай се!
- Кой си ти? Какво си ти?
- Махай се! Остави ме на мира! Нали всички правят така.