Глава 2

           Вече всичко ме болеше от неудобството да се излежаваш на правата твърда земя в килията в полицейския участък. Пияницата се беше събудил и усещах как ме наблюдава подозрително. Два пъти срещнах погледа му, но той не се впечатли особено и не отмести очи от мен. Чувствах се на рентген. Изправих се на краката си, придържайки дънките и отидох до решетката на килията.

            -Ехо – повиках полицая, който си почиваше на стол в ъгъла и дремеше с облегната назад на стената глава – ехо, пич!

            Той отвори едното си око, намръщи ми се и отново го затвори.

            -Разкарай се – заспало каза той.

            -Да, може ли да се разкарам? – попитах саркастично – ако обичате, каква ви е причината да ме задърж...

            В този миг обаче нещо в сърцето ми сякаш избухна и силна вълна на горещина мина през цялото ми тяло, стоварвайки ме назад на земята. Изведнъж по кожата ми минаха хиляди игли и първоначално си помислих, че нещо много нередно се случва... и тогава настана чернота.

            Но не бях в безсъзнание. Просто не виждах и не усещах тялото си. След две панически секунди, в който не знаех какво да правя и защо не виждам и не чувствам, зрението и усета ми се завърнаха. Намирах се на непозната улица и отново бях гол. Ококорих очи – нямах понятие къде се бяха дянали дънките, но главата ми пулсираше болезнено.

            При трансформация никакви дрехи не могат да останат на тялото ти, освен тези, които ние ще ти ушием. Те са от специална материя, която...

            Извиках стреснато от спомените в главата ми и думите, които вървяха в ума ми, млъкнаха. Трансформация?! На какво?! И къде беше отишъл полицейския участък?!

            Едно знаех със сигурност – нямаше да моля никого да вика полиция и да ме спасяват. Добрите не бяха те. Не знаех въобще дали има добри, а не бях получил възможност да разбера в кой град съм – защото определено не бях в моя роден град. Това не бяха улици, които съм посещавал и просто не помня, защото имаше и главни булеварди по-нататък, който не познавах и не ми бяха и бегло познати. Този път взех от една кофа за боклук по-малък размер панталон и някаква воняща на смърт тениска и тръгнах с босите си крака напред.

            -Фера! – чух познат глас отдясно и подскочих, изнервен. Пред мен стоеше момиче с дълга червена коса на две ниски опашки, къса поличка и красиви прави и дълги крака. Тя ми се усмихна широко и тръгна да ме прегръща, но вонята от новите ми дрехи я спря и тя отстъпи уплашено крачка назад, преди да ме зяпне. – хей, какво ти се е случило!?

            Сърцето ми се сви.  

            -Ти... познаваш ли ме? – попитах, вглеждайки се в очите й. Бяха светлозелени... аз я познавах, но не знаех коя е. Заради нейните думи си бях спомнил името си. Но...

            -Добре ли си? – попита тревожно тя.

            Ти си нейната сянка, Фера. Преследвай я до смърт!

            Главата ме заболя силно и аз притиснах с паника една ръка към дясното си слепоочие. Червенокосото момиче ме наблюдаваше тревожно, прекалено тревожно. Сянка?! Смърт?

            -Аз... трябва да вървя! – остро казах.

            -Но какво правиш тук, Фера!? Хей! Чакай, спри!

            Побягнах по улицата, без да се интересувам от болката от босите ми ходила... сигурно бях стъпил на нещо като счупена бутилка от бира. Продължих да бягам, уплашен до смърт от самия себе си, от нещата, които не помнех и от всичко свързано с тях и с онези учени в онази странна сграда... трансформация, дрехи, полиция, всичко накуп с това мило червенокосо момиче, което ме познаваше и беше загрижена за мен.

            -Хей!! Чакай!!! – викаше тя, но гласът й сякаш ставаше по-слаб – ФЕРА! Знаеш, че не мога да те настигна, по дяволите!!
            Заковах се на място, когато нови спомени се промъкнаха в главата ми. Аз я гонех, тя беше по-малка от сега, въртеше се и се смееше енергично, а аз я пресрещах и я хващах винаги. После тя ме гонеше и ми викаше, че не може да ме настигне... сърцето ми трепна. Обърнах се бавно към нея и тя ме догони задъхана. Големите й очи ме гледаха изнервено.

            -Хей... – каза тя, едва поемайки си дъх – не е честно да ме караш да гоня атлет.

            -Аз не съм никакъв.... атлет – поколебах се аз. Разбира се, нямах идея дали не бях, но думите й не извикаха спомени в ума ми, затова си помислих, че по-скоро не съм бил.

            -Фера. Добре ли си? – попита тя.

            Може би беше човек, на когото можех да се доверя. Не е като да познавах някого в този град, така или иначе.

            -Не – казах й и тя примига с изненада – нямам никакви спомени. Не знам как съм се озовал тук и само знам името си и че те познавам, но не знам коя си, защото само си спомням как се гоним като деца.

            Тя ме гледаше смаяно.

            -Господи... но защо? – попита тя – болен ли си от нещо?
            -Нали ти казвам, не знам....

            В спомените ми изникна онази тъмна стая, светлината на свещите, Зак над тялото ми, пеейки някаква странна мантра с басовия си глас. Потръпнах и тръснах глава, игнорирайки спомените. Не знаех колко време съм прекарал при онези учени и бях пълен с въпроси... може би червенокосото момиче тук можеше да ми помогне.

            -Окей, първо ела с мен – каза ми тя – ела вкъщи. Ще ти дам някакви прилични дрехи и ще измислим какво да правим.

            -Ето я банята – каза ми тя и отвори вратата към чиста и светла баня – изкъпи се, ето ти кърпа, а като излезеш ще ти дам от дрехите на Мартин.

            -А кой е Мартин?

            Тя се засмя кратко.

            -Гаджето ми.

            -А ти как се казваш? – попитах я, чувствайки се ужасно неловко. Светлозелените й очи проблеснаха с весело пламъче.

            -Лиса – каза тя и ми се усмихна, мило хващайки ръката ми с топлите си пръсти – ще си спомниш. Всичко ще е наред. Имаш късмет, че попадна на мен.

            -Аз... това не е моят град, нали? – попитах.

            -Не. Това е моят – каза тя – ти живееш в Денвил.

            -Но... ти защо не живееш в Денвил?

            Тя наклони глава развеселено.

            -Защото се преместих тук преди 10 години.

            -Не сме се виждали оттогава? – реагирах импулсивно, а тя отново се засмя, все още без да пуска ръката ми. Гледаше ме изключително мило и нежно, така стопляйки сърцето ми и утешавайки паниката ми от неизвестното.

            -Не. – каза тя – хайде сега, изкъпи се и ще говорим повече после. А тези дрехи направо в тази торба, за хвърляне.

            Тя пъхна един черен чувал в ръката ми и после ме бутна леко по гърба да вляза в банята. Затвори вратата след мен и ме остави сам в топлото помещение. Отляво работеше печка, сгрявайки всичко до приятна и мека топлина. Свалих мръсните дрехи, пъхнах ги в чувала и застанах пред огледалото в цял ръст. Изненадах се от това, което видях. Първо, косата ми, която беше подстригана на пластове, абсолютно разбъркана и сплъстена, беше на черни и руси кичури, карайки ме да приличам на откачалка. Очите ми бяха небесносини, някак прекалено големи и изпъкнали. На десния ми крак все още имаше издрани рани, като цялата ми кожа беше мръсна и покрита с прах и неприятна някаква лепкавост. А, и пот сигурно имаше в тази сентенция. Протегнах бавно ръка към лицето си и плъзнах пръсти по гладката кожа на челюстта си.

            Аз никога не бях имал особено брада. Въздъхнах, спомняйки си какво огорчение изпитвах от факта навремето. Сърцето ми започна да бие бързо. Кой съм аз? Имах чувството, че ще си спомня изведнъж всичко, което съм забравил. Усещах как е готово да прелее и да унищожи ума ми по пътя си. Дишах тежко, втренчен в отражението си в огледалото и се опитвах да пусна този бенд, спиращ мислите ми.

            -Спомни си!! – извиках гневно на огледалото. Лицето ми ме гледаше гневно в отговор, но очите ми се насълзиха с отчаяние. Бендът отказваше да се поддаде на насилието, което му упражнявах мислено – спомни си!!!
            Изведнъж пред очите ми стана черно.

            Събуждах се обгърнат в слънчева сутрешна светлина. Сатенените чаршафи галеха нежно тялото ми, а аз се чувствах като най-щастливия човек на земята. До мен лежеше мъж, така красив в очите ми, че се усмихвах запленен само като го гледам.

            Зак. С тази черна коса и бяла кожа. Докоснах нежно лицето му с пръсти и той се събуди. Усмихна ми се сънено.

            -Добро утро, дребосък – каза той. Сърцето ми трепна с болка, но не знаех защо и как.

            Засмях се, приплъзнах се по-близо до него и той подпъхна ръката си под главата ми, прегръщайки ме, притискайки ме към тялото си. Имах чувството, че идеално си пасваме в такава прегръдка – моят дребен ръст и телосложение идеално пасваше на неговия висок и атлетичен вид, но по-важното не беше това, а беше състоянието на сърцето ми, когато бях така близо до Зак. Бях... щастлив, толкова прекалено, нередно щастлив. Сигурност и непоклатимост също чувствах. Доверие, разбиране, обич...

            Примигнах веднъж и вече не бях там, в леглото и огряван от слънчевите лъчи. Бях на върха на някаква сграда, пътят беше далеч долу, колите – изключително малки се движеха по улицата. Поне 40 етажа имаше тази сграда. Вятърът брулеше косата ми и шарената жилетка, с която бях облечен и която бях оставил разкопчана. Огледах се шашнато.

            -Не прави такива неща, Фера – чух гласа на Зак – съжалявам! Кълна ти се, че съжалявам!

            -Какво си мислиш, че правя? – попитах го аз, обръщайки се към него. Усещах пропиващо се до вените ми разочарование и срещайки тези черни очи на човека, когото толкова бях обичал, ми идваше в повече. Затова избрах да не го гледам в очите, а да забия поглед в земята – няма да се самоубивам, глупако. Не съм толкова тъп.

            -Тогава какво правиш тук?

            -Това не е твоя работа.

            -Фера...

            -Млъквай, кучи син такъв. Разкарай се от живота ми!

            -Фера, нека поне...

            Изпълнен с неконтролируема ярост и породено от нея тревожно състояние на липса на мисли, се хвърлих с гняв към Зак и го зашлевих през лицето с всичката сила, която имах. Той ме гледаше с влажни очи и сигурно го беше заболяло, а и мен също. Вятърът продължи да вее... застанахме един срещу друг и мълчаливо се взряхме очи в очи, на вятърът, неговата песен на тишината...

            -Не те моля да ми простиш, Фера – каза Зак – не те моля това.           

            -Ти ме излъга! – изсъсках, отново загубвайки мига на спокойствие и медитативна застиналост – ти ми.. ти ми каза, че работиш в банка, Зак!

            -Знам, но не можех да ти кажа, нали се сещаш? – отвърна той настръхнало – можеше някой да те нарани, ако знае за теб или ти за тях.

            -Но аз разбрах.

            -Фера.

            -Ти трябваше да ми кажеш!! Аз не съм беззащитна мацка, която не знае как да..

            -А ти знаеш ли да се биеш? – прекъсна ме Зак с гняв на лицето – знаеш ли как да използваш оръжие? Можеш ли да намушкаш някого, пък било то с домакински нож?! Фера, предният път ти се качи на масата заради хлебарка!!

            -Аз... – изчервих се – знаеш, че имам хлебаркофобия...

            -Да, и фобия от всякаква друга форма на живот.

            -Не е вярно – срязах го и нова вълна на гняв ме обзе. Защо говорихме за тези дреболии в такъв сериозен момент?

            -Фера, точно това харесвам аз в теб – каза ми Зак – ти си автентичен... не си изкуствен. Не си се обучил как трябва да се държи един мъж и се държиш естествено, както ти идва отвътре, без да се притесняваш сега това дали е редно или не. Ако ти се плаче, плачеш. Ако си уплашен, викаш. Но именно заради тази твоя същност си уязвим пред хората, срещу които работя. Опасно е и не искам да пострадаш.

            -Тогава защо не напуснеш тази работа? – вдигнах една вежда.

            -Не си го казал – заклати глава Зак – не, Фера. Не си.

            -Казах го, преглътни го – сопнах му се – не съм чак толкова ядосан, че си ме излъгал, ако това е било неизбежно.... но сега можеш да спасиш връзката ни, Зак. Просто зарежи тази работа и живей с мен така, както бяхме планирали. Моля те, Зак!

            Той смръщи вежди, а сърцето ми се изпълни с паника и страх.

            -Зак, моля те! – повторих отново, очите ми се насълзяваха. Той изведнъж бе придобил ледена маска.

            -Ще трябва да се разделим. Хайде, ще те изпратя до дома ти – настоятелно каза той, протегна ръка към мен и хвана моята. Пръстите му сякаш подпалиха душата ми с хиляди ножове.

            -Моля те, Зак!! – потретих, гледайки го право в очите. Той примига, влажността в очите му се увеличаваше и секунда по-късно една сълза се отрони от окото му. Но той я избърса.

            -Нямам време за сълзи, Фера – отсече той. Дръпна ме за ръката...

            -Фера!! Фера, хей! – викаше ме гласът на някакво момиче. Отворих клепачи, за да се осъзная – лежах на студения под в банята и върху слабините ми беше метната хавлиена кърпа. Примигах. – хей, Фера! Чуваш ли ме?

            Сърцето ми се изпълни с болка.

            -Да... – прошепнах и погледнах Лиса – съжалявам. Аз...

            -Добре ли си?

            -Спомних си всичко – казах й, чувствайки се всъщност изненадващо празен – всичко, Лиса.

            Тя се усмихна.

            -Е, значи си добре – каза тя – това е..

            -Лиса, аз... Зак... господи, Лиса! – възкликнах аз, осъзнавайки, че все още не помня частта с присъствието ми в онази сграда със свещите. Откъслечни спомени за престоя ми там бяха всичко, което имах, докато преди това помнех с яснота как карах колата си с намерението да отида на работа, слушах рап по радиото и си припявах заедно с гласа на Еминем, когато една кола внезапно изскочи към мен, блъснах се, преобърнах се и после следващото нещо, което си спомнях с яснота беше събуждането ми в залата със свещите. Някой може би ме беше блъснал нарочно, за да могат да ме отвлекат. Но тогава как ме бяха пуснали и защо?!

            И защо Зак, моят бивш!? Той работеше за тайните служби... и имаше врагове. С ужас си спомних как ме караше да му помагам с умовете на агентите. Как ме слагаше на един стол, като срещу мен десетина човека стояха готови да се отдадат за работата си, как ми казваше да свържа умовете им в телепатична връзка и как го правех. От малък бях имал дарбата да чета нечии мисли, когато се съсредоточа и докосна човека, и тази дарба можеше да се разгърне дотолкова, че да свържа умове на хора в нещо като осъзната за тях, почти видима енергийна мрежа и те да могат да комуникират чрез мислите си. Това, разбира се, много ме изтощаваше, по-лесно беше да втълпиш в ума на някого ценност, натрапчиво убеждение или друг вид подобна мисъл. Това също ме беше карал Зак да правя, нещо като „промиване на мозъци”, но разбира се, не изцяло всичките мисли на даден субект. Караше ме да го правя предимно с престъпници, в чиито мисли вкарвах натрапчивата идея, че трябва да разкажат цялата истина, иначе нещо лошо може да им се случи. Те винаги изпяваха всичко, мислейки си, че това, което шепне в ума им е собствената им интуиция, силна и неотменима.

            Докато не реших да престана. И онзи инцидент с момиченцето също го помнех, отпреди 5 години.

            Но едно не разбирах... защо Зак ме беше отвлякъл, след като бяхме скъсали преди 5 години и оттогава не бях чул и една дума за него? И по какъв начин бе изтрил спомените ми?! И замъглил съзнанието ми, той ми беше правил някакви експерименти? Проучвания?! Иначе защо имаше лаборатория, защо бях гол, защо той и онази мацка Стела бяха облечени в бели престилки за научни работници!?

            Седнах на земята, изключително натъжен.

            -Фера, трябва да се радваш. Някои хора с амнезия никога не възвръщат спомените си – каза ми Лиса и ме погали внимателно с ръка по гърба – какво ти се е случило, спомни ли си?

            -Автомобилна катастрофа – прошепнах.

            -Оу... и после как си се озовал тук?

            -Отвлекли са ме. Зак ме е... отвлякъл.

            -Зак ли? Искаш да кажеш, Закъри Бестен?!

            -Да, той.

            Погледът на Лиса се смрачи.        

            -Винаги съм го мислила за ненормален, пък и сякаш беше твърде обсебен от теб. Нищо чудно да не те е преживял и да те отвлича отново, за да се опита да си те върне. Как се измъкна от него? Той нарани ли те? Виждам, че имаш някаква рана на крака, да на те е бил с камшик или нещо такова?!

            Зак често го мислеха за нещо, което не е, защото поначало си беше затворен и мистериозен човек. Но чак за преследвач едва ли някога бих го помислил. И по-скоро аз бях по-обсебен от него, отколкото той от мен, но това бяха подробности, които никога не бях споделял на Лиса. Чисто и просто защото не бяхме общували много за десетте години, в които не се бяхме виждали нито веднъж. Само проведохме няколко телефонни разговора, в които пък и аз я излъгах, че той е прекалено обсебен от мен, че е страшно романтичен, непрекъснато мисли за мен, пише ми съобщения, оставя ми бележки... и всичко това беше измислено. Зак не правеше такива неща за мен, а аз му досаждах непрекъснато.

            -Не е така – казах с въздишка – онези неща, дето съм ти ги разказвал, са лъжа. Всъщност той не проявяваше никаква маниакалност във връзката ни. Ако някой беше такъв, това бях аз.

            Тя се засмя.

            -Я стига, успокой се малко, каква е тази мрачна физиономия. Не е нужно да си толкова помръкнал, сладурчо. Изкъпи се и си почини, пък после ще говорим за бивши гаджета и лак за нокти.

            Тя се изправи на крака, погали ме импулсивно по главата и напусна стаята.

            Докато се къпах, подреждах всичките новопоявили се спомени по местата им. Бившият мъж, когото бях обичал с цялото си сърце. Болката от това, че ме беше изоставил. После усилията да продължа напред с живота си. Работата ми като книжар. Любимите ми филми, храни, хобита... дрехите ми, квартирата ми в Денвил, безценната снимка на мен и Зак, скрита между страниците на любимата ми книга, която все още не можех да изхвърля, надявайки се, че един ден отново ще видя Зак и ще мога да говоря с него...

            Аз го бях видял и сега изпитах огромен гняв и разочарование, че не му бях казал нищо, че тогава не го помнех, че не можах да го прегърна или да се взра в очите му за по-дълго време. Да го попитам как е бил през всичките тези години. Дали е щастлив...

            Ти си нейната сянка. – проблесна в ума ми – достигни до Рена. Трябва ти Рена. Доведи ни Рена.

            Заковах се на място, дишайки тежко и протегнал ръка към хавлията на закачалката. Рена? Какъв беше този глас в главата ми, съпътстван от силна болка в сърцето и горещина по цялото ми тяло?

            Доведи ни Рена, Фера. Доведи ни Рена!

            Изненадващо разпознах гласа и стомахът ми се преобърна. Това беше Зак, нямаше съмнение.

            -ЗАК! – извиках стъписан – престани! Млъкни, спри!!

            Доведи ни Рена. Доведи ни Рена. Лиса я познава. Лиса знае!

            Очите ми се изпълниха със сълзи и аз стоях, замръзнал на мястото си и взрян в образа си в огледалото.

            -Зак, млъкни! – казах.

            Фера.

            -Да, чувам те. Но... моля те, Зак.

            Мълчание.

            -Зак, аз те помня – казах със свито гърло – моля те, къде се намира онова място? Ще дойда при теб. Моля те, Зак. Само веднъж.

            Още тишина в ума ми.

            Следвай импулса на кръвта ти. Ще те доведе при нас.

            Сърцето ми се разтуптя още повече.

            -Д-добре. Благ-го-д-даря – успях да кажа, треперейки силно. Облякох бързо дрехите на гаджето на Лиса и й обещах, че ще се върна за вечеря, с което излязох от апартамента й и хукнах по улицата навън, обут в обувките на Мартин. За съжаление дрехите му отново ми бяха широки, но поне Лиса ми беше дала колан и не трябваше да се тревожа за това...

            Сърцето ми се разкъсваше от някаква необяснима болка, а очите ми бяха пълни със сълзи. Тичах с всичка сила, без да мисля накъде точно отивам, а краката ми ме водеха. Заваля дъжд. Силните му поройни капки проникнаха бързо в дрехите, спуснаха се през косата по лицето ми и скриха сълзите ми, които ги последваха бързо.

            Не след дълго бягане в дъжда се озовах пред наглед изоставена сграда със счупени стъкла на прозорците. Отворих старата раздрънкана ламаринена врата и тръгнах през нещо като изоставен склад. Вървях бавно, ослушвайки се навсякъде за звук. Стъпките ми отекваха в тишината. Минах покрай стари, ръждясали железа с неизвестно предназначение, пресякох диагонално залата и тръгнах по малко желязно стълбище надолу. Стигнах до здрава метална врата на земята, която се плъзна автоматично когато протегнах ръка към нея. Слязох по-надолу, вече по нови и стабилни стълби.

            Сетне се озовах в коридора, който си спомнях да съм бягал към лабораторията.

            -Той беше прав, по дяволите! – чух стъписан глас зад гърба ми. Обърнах се бързо. Блондинката от онзи път, прегърнала папка и този път облечена в ежедневни дрехи без престилка, ме зяпаше стъписана. – Зак беше прав! Ти се върна!

            Поех си дълбоко дъх.         

            -Тук съм за да ви накарам да оправите това, което сте ми направили – сурово й казах – къде е Зак?

            -В офиса. Ела с мен – тя се обърна и ме поведе, а аз я последвах замислен. Тя ми хвърли един поглед над рамото си и аз й кимнах, че я следвам. Изкачихме се по няколко стъпала в друга посока, от която бях дошъл, сетне завихме по още един стерилно изглеждащ коридор и застанахме пред висока дървена масивна врата. Пишеше със златни букви „Председател”. Взрях се. О, Зак ли беше председателя? На какво точно?

            Стела почука силно три пъти и отвътре се разнесе гласът на Зак.

            -Влез!

            Тя ме погледна, за момент даже ми се стори, че ме гледа с някаква враждебност, но после сякаш си го бях представил, и влязохме вътре. Зак седеше зад масивно бюро, облечен в изискан костюм и със зализана назад от лицето прическа на черната коса. Черните му очи веднага се засякоха с моите и сърцето ми се разтуптя. Спомените в мен започнаха да болят. Усещах, че Стела ме наблюдава съсредоточено, непрекъснато, но всичко, което виждах сега, беше Зак.

            Толкова се бях молел да го видя отново. Наистина. Много.

             -Какво си ми причинил? – попитах го безкомпромисно – и как говориш в ума ми?

            Той погледна към Стела за няколко секунди.

            -Остави ни – каза той.

            -Не, няма – отрече тя – ще слушам. Ти ми обеща да нямаш никакви тайни от мен, скъпи.

            Лицето му помръкна, а през сърцето ми сякаш мина остър нож. Обърнах се бавно към Стела, на чието красиво лице ликуваше усмивка. Тя ме погледна предизвикателно.

            -Какво? Да не ревнуваш бившето си гадже? – попита тя – е, сега той е с мен.

            -Добре – свих рамене, не изпускайки очите й от поглед – майната му. Ние с него така или иначе сме разделени. Вземай го, като го искаш толкова.

            Тя сви устни.

            -Не ми се прави на великодушен – сряза ме тя.

            -Престани, Стела – обади се Зак и стана от бюрото си, излъчвайки власт и величие със скъпото си сако, но най-вече осанката и изражението на лицето. Той заобиколи бюрото и дойде при двама ни, като гледаше само нея този път – отношенията тук ще останат само професионални. Извън тази сграда са каквито и да било други, но тук всички трябва да се държим като професионалисти, а не като гимназистки, каращи се за момче.

            -Аз не се карам за никого – не се сдържах аз.

            Той ми хвърли предупредителен поглед.

            -Казах, професионалисти, Фера.

            -Добре, но какви професионалисти? – отново скокнах с гняв аз – искам да кажа... аз не знам какво искате от мен?! Защо ме бяхте отвлекли? Какво... искаш пак като предния път да ви правя телепатични връзки ли или какво?

            Лицето му за момент пребледня, но той бързо го прикри. Стела беше смръщила вежди.

            -Телепатични връзки? – попита тя – какво точно е правел той? Ти не ми каза съвсем в подробности.

            -Мозъкът ми действаше като шиб*н wi-fi – казах троснато на блондинката – и всички включени в мрежата си общуваха телепатично. Но това никога няма да го направя повече за Зак.

            -Виж, не си тук да говорим сега за това, Фера – каза Зак замислено и отново привлече острия ми поглед – имам да ти обяснявам разни неща. Разбирам, че спомените ти са се върнали.

            -Да.

            -Това принципно не се случва с кандидатите за Сянка – допълни Стела – мислим, че случилото се с теб е нещо много необичайно и странно. Всичко ли си спомняш?

            -Не, не помня какво сте правили с мен тук – казах й и смръщих леко вежди – какво е това Сянка?

            -Фера... – Зак сложи ръката си на рамото ми – ще ти обясня всичко за мисията. Но първо искам да разбера как се чувстваш. Случвало ли ти се е нещо странно, след като те пуснахме да си тръгнеш?

            През ума ми се превъртяха странните чувства от сърцето ми, начинът, по който вече не бях в полицейския участък... кимнах. Зак ме загледа, очаквателно, но аз не чувствах, че мога да му се доверя, преди да получа повече информация. Закачих на лицето си инатлийската си физиономия и скръстих ръце пред гърдите си.

            -Не и преди да съм разбрал какво искате от мен – сурово казах – и ти, Зак, и лейди Стела си мислите, че ще ме използвате като стол за сядане. Ама няма да стане. И няма да ви съдействам, ако не ми кажете... а и дори да ми кажете, ще реша сам дали да ви съдействам или не. Така че, слушам ви сега.