7.02.2015 г., 23:42 ч.

Сянката - глава 4 

  Проза » Повести и романи
713 1 1
12 мин за четене

Глава 4

 

 

          Лиса и Мартин избухнаха в смях на поредната смешна сцена във филма, който гледаха. Моят поглед се разсейваше встрани от екрана на всеки две минути. Седяхме на килима пред дивана, където обикновено седеше масичката, и аз бях облякъл един тъмносив анцуг на Мартин и тениска – и двете ми изглеждаха сякаш бях рапър с огромни провиснали дрехи – но това бегло привличаше вниманието ми. Мислите за Зак и за моята собствена прецакана ситуация не ме оставяха намира и дори не можех да гледам един филм като хората.

           - Ще отида до тоалетната – казах, но те не ми обърнаха внимание, смеейки се отново. Излязох от хола, но не отидох в тоалетната, а тръгнах към изхода.

           

            - Можеш да ми се довериш, нали знаеш? – чух изненадващо тихия глас на Лиса. Бях излязъл навън да се разхождам, опитвайки се да измъкна мислите си от безизходицата, в която се намирах, и сега се прибирах по тъмно в апартамента ù, очаквайки, че тя и гаджето ù вече ще са си легнали. Тя не беше светнала лампата и ме стресна с тихите си думи.

            Преди обаче да реагирам, тя ме избута навън от апартамента и тихо затвори входната врата. Светлозелените ù очи ме следяха като хищник.

            - Какво става, Фера? – попита тя – довери ми се!

            Въздъхнах.

            - Нещата... са различни от преди 10 години, Лиса. Ние вече не сме същите хора.   

            Тя протегна ръка към моята и стисна китката ми.

            - Аз винаги ще остана човек, на когото можеш изцяло да се довериш – увери ме тя. Думите ми не можеха да не припомнят заровени спомени от миналото.

           

            Когато бяхме малки, аз и Лиса прекарвахме цялото си време заедно. Аз и брат ми бяхме разделени от съвсем невръстни бебета, а после и инцидентът с него ни беше разделил завинаги, а сестрата на Лиса беше с 10 години по-голяма от нея и не ù беше забавно да си играе с нас хлапетата. А аз и Лиса бяхме на една вълна във всичко – толкова близки, винаги заедно. Доверието ми към Лиса винаги беше огромно. Затова и тя беше първия човек, на когото казах, че съм гей, когато бях на 14 годишна възраст и го бях осъзнал. Тя беше и първият човек, на когото казах за странната връзка, която бях осъществил с ума си и този на кучето ни вкъщи, когато бях едва на 8-годишна възраст. Тя знаеше толкова много неща за мен.

            Отворих очи и този път беше мой ред да хвана ръката на Лиса. Очите ù ме следяха зорко.

            - Кажи ми – подкрепи ме тя.          

            - Умирам, Лиса – казах ù и тя ококори очи.

            - Моля?! Какво?! Как!?

            - След почти три дена ще умра. Освен ако не измисля начин да се спася – казах аз и там, в тишината и тъмнината на старото стълбище, аз се доверих на приятелката си от детинство още веднъж. Разказах ù всичко – за Зак, плановете, Рена... тя слушаше съсредоточено, но не можех да разпозная кой знае какво от мислите ù, докато ù разкривам моята страна на нещата.

            - Знам кой може да ти помогне – каза тя накрая, след като вече се изнервих и гласът ми беше започнал да трепери – знам кой може да спаси живота ти, Фера!

            - К-кой?         

            - Главният биохимик и генетик на Рена – каза Лиса – ще те заведа там. Ще поема отговорността за теб и ще свършим всичко под три дена.

            - Ще... ще... – заекнах аз – би направила нещо такова за мен?!

            - Разбира се – увери ме тя твърдо – ще те заведа при него и ще видим дали може да помогне. Ще бъде тайно.

            - Но как ми се доверяваш, Лиса?

            Тя се усмихна загадъчно.   

            - Защото те следих – каза ми тя, с което напълно ме стъписа – през тези години. Следих те неотменно, това беше една от мисиите ми.

            Ти си нейната сянка. Следвай я до смъртта ù.

            Настръхнах с ужас.

            - Нещо не е наред, Лиса – прошепнах – кой... кой те накара да ме следиш? Рена ли?

            Лиса кимна.

            - Нещо не е наред! – продължих аз. Мозъкът ми отново работеше на бързи обороти... и бях изключително уплашен. Имах чувството, че аз и Лиса ставаме жертва на голяма конспирация, която ще ни погълне накрая. Не можех да се отърва от чувството, че нито Рена и организацията ù, нито Зак и комитетът му са начина.

            Не можех да рискувам. Нито исках Лиса да пострада.

            - Виж какво – започнах аз, привличайки вниманието ù – нека зарежем засега Рена или Зак. Предлагам да направим нещо, което никой от тях не очаква.

            Лиса вдигна вежди.

            - Какво?

            - Лиса... ужасявам се, че нещо много се е объркало. Не знам защо ти принадлежиш на организацията на Рена, не знам как си се озовала там, не знам защо Зак ме е забъркал с неговата, защо точно мен и защо точно теб... но трябва да открием истината. Истинската истина, Лиса.

            Тя се изправи на крака намръщена, тъй като бяхме седнали на най-горното стъпало, за да можем да си говорим като хората.

            - Казах ти каква е истината, Фера – сряза ме Лиса – аз те следях по заповед на Рена, но Рена не иска да ти навреди, а да ти помогне. Тя има програма за подпомагане на телепати...

            Кръвта ми пламна.  

            - Лиса! Рена откъде знае, че имам телепатични способности?

            Тя ме погледна с широко отворени очи.

            - Аз ù казах, много отдавна.

            Разбира се.               

            - Лиса...

            - Рена ми е приятелка. Рена ми е близка и мога да ù се доверя. Довери ù се и ти, ще ти помогне.

            Изведнъж почувствах как не мога да се доверя на никого.     

            - Рена те лъже – сопнах се аз – ако щеш ми вярвай. Аз трябва да се махам оттук. Запомни, Лиса. Ако Зак е във война с Рена, значи и Рена е във война със Зак. И доколкото знам, в такива конфликти никой не е прав!

            Лиса ме гледаше с големи очи, бавно примигвайки на оскъдната светлина от старата лампа над главите ни.   

            - Аз смятам да действам сам за себе си – казах ù – няма да търся ничия помощ... освен твоята. Лиса. Моля те, довери ми се.

            - Ти си се побъркал, Фера, и за твоя информация аз съм лоялна на моята група! – каза тя побесняла – няма шанс да скоча да те следвам! Прави каквото искаш, както искаш, но повече не идвай при мен да ме умоляваш да ти помогна!!

            - Аз не исках да ме завличаш при Рена, а да...                

            - Върви си! – каменно каза Лиса, и без нито дума повече се качи обратно в апартамента си и недвусмислено затвори и заключи вратата. Тя не ме искаше там. Може би вече въобще не искаше да чуе и дума за мен.

            Да, ясно. За момент се почувствах изцяло сам на света, нямаше къде да отида... освен може би да се върна в моя град и да се покрия в миша дупка, където да изчакам да минат два дена (последните ми два дена) и после животът ми просто така да свърши.

            Разбира се, такава смърт не беше в мой стил. Ако щях да умирам, щях да го направя с високо вдигната глава. И не да съм избягал от Зак, без да му поискам обяснение и да го накарам да бъде напълно откровен с мен поне един последен път.

            - Не е нужно – чух изненадващ глас от тъмнината. Започнах да се обръщам – не се обръщай.

            - К-кой си ти? – попитах изнервено, не разпознавайки гласа, който ми говореше.

            - Аз съм като теб – каза гласът. Можех да преценя, че е млад мъж, но нищо повече... гласът му беше приятен баритон, някак мил и топъл, но определено ми беше непознат.      

            - Като мен?

            - Сянка. Или по-скоро.... бивша сянка? – той се засмя тихичко – някой, който би трябвало да е мъртъв.

            - Хах, ако си мислиш, че ще повярвам на когото и да било вече – изръмжах гневно – разкарай се.

            - Сигурен ли си, че не искаш да поговорим? Не е нужно да си напълно сам.

            - Копеле, казах да се разкараш.

            - Фера. – гласът настоятелно произнесе името ми, от което настръхнах. Беше ми познат. Начинът, по който казваше името ми... сърцето ми се разтуптя, но умът ми изоставаше от него и не можеше да си спомни кой ми казва така името. С този тон. С този глас. Така... леко подигравателно... леко смешно. Но познавайки ме.

            И не беше възможно.

            - Рин! – тихо прошепнах, тръпки преминаха по цялото ми тяло. Студ сковаваше сърцето ми, докато мислите ми хаотично крещяха, че няма начин човекът, който ми говори от сенките, да е Рин.

            Той си пое дъх и въздъхна тежко.

            Сетне лампата се светна и аз рязко се обърнах към него. Рин беше моят брат близнак, когото считах за мъртъв още от детските ми години. Косата му, която някога беше същата като моята – черна – сега беше изрусена, къса и щръкнала. Небесносините му очи ме гледаха зад кафяви очила с дебели рамки, а дрехите му бяха разхвърляни по тялото му многоцветни и малко кичозни. Много гривни висяха на ръцете му, а на врата му – всевъзможни дрънкулки. Той имаше пиърсинги по продължение на цялото ляво ухо.

            Въпреки че с него бяхме идентични близнаци, за момент ми се стори, че за първи път виждам човек, изглеждащ така. Лицето му беше същото като моето – чертите, телосложението... с една съвсем малка разлика – той беше с около два пръста по-висок от мен. Той се изравни пред мен и ме изгледа ухилено до уши – дъвчеше дъвка и силно миришеше на ментол.

            - Здрасти – каза той с топъл тон. Аз седях застинал на място и го гледах – мислеше, че съм мъртъв, нали? Е... не беше точно така.

            - Но... как... сигурен съм, че видях как падаш... от терасата... – гласът ми пресекна. Очите ми бяха пълни със сълзи, а спомените ми ме обстрелваха с въпросната сцена, когато бяхме на 12. Моят брат-близнак беше мъртъв оттогава, а сега да го виждам жив и здрав пред мен беше повече, отколкото можех да понеса.

            Рин се усмихна широко.

            - Добре, че не съм умрял – каза той – Рена ме е взела. После тя ме превърна в Сянка, но аз избягах. Търсех те и... ето те, най-сетне. Открих, че си изчезнал от дома си преди два месеца и не знаех къде..

            Преглътнах. Два месеца се губеха от паметта ми. Явно толкова съм прекарал при Зак и Стела в безпаметно, абсурдно състояние. Рин ми кимна, сякаш бе прочел мислите ми.                  

            - И ти си прав – продължи Рин – това, което каза на Лиса, искам да кажа. Никой от двамата не е прав, нито Зак, нито Рена.

            - Но...

            - Хайде, да ги спрем – Рин ми смигна – братко.

 

            Последвах идентичния си близнак надолу по стълбите, внимателно следвайки всяко негово движение с очи. Яркозелената му риза беше карирана с черно, а червеният му панталон – който, за мой абсолютен ужас беше втален по краката му и лъскав, създаваше ужасна комбинация с жълто-сините му маратонки Адидас. Навитите ръкави на абсурдната риза разкриваха многобройните цветни гривни и татуировки със странни знаци и йероглифи. Ако човек  го гледаше твърде дълго, сякаш щеше да се хипнотизира от толкова много цветни комбинации.

            Пред входа на блока на Лиса стоеше паркиран спортен мотор в оранжево, черно и бяло. Отстрани, на бял фон с черни динамични букви беше изписано „Repsol”, а в долната част на мотора с червени „Honda”. Примигах, а Рин отиде до него и грабна от седалката две каски.    

            - Хайде – каза той и ми се усмихна разсеяно – слагай каската.

            - Но... но... чакай. – заковах се на място – ти...

            - Стига, не вярваш на брат си? – той се засмя.    

            - Мамка му! – възпротивих се аз. Рин обаче направи нещо странно за миг – вдигна бързо ръката си към ухото.

            Сякаш вътре имаше слушалка, лицето му доби съсредоточен вид.    

            - Разбрах, Чаги – каза той и аз смръщих вежди, наблюдавайки изражението му. Определено имаше слушалка. Той ми смигна, докато слушаше, и аз тръснах глава. – окей, тръгваме натам.

            Той дръпна ръката си от ухото.    

            - Скачай на мотора, наблюдават ни. Трябва да се измъкнем от тук – каза той тихо и връчи церемониално каската в ръцете ми. Когато се поколебах да я поема от ръцете му, той я наниза на главата ми преди да успея да се осъзная, причинявайки ми немалко болка в брадичката. Спусна частта пред очите ми, сложи своята и ме дръпна за ръката, сякаш бях кукла. Аз не бях сигурен, че мога да виждам нещо с това голямо нещо.

            Но трябваше да се кача. Хондата тръгна бързо и се понесохме с ужасна скорост в студа. Надявах се никъде да няма останал лед от зимата. Надявах се силно.

            Рин завиваше по произволни улички, така бързо, че не можех вече да проследя откъде бяхме дошли. Не смеех да пусна кръста му и да се обърна да видя дали наистина някой ни следи. Стомахът ми започна да се бунтува срещу абсурдното каране и стисках зъби така силно, че имах чувството, че като си отворя устата, ще изпопадат. Рин зави отново. Рязко ускори по един прав, празен заради вечерта булевард.

            Сетне слязохме в нещо като подземен паркинг.

            - Слизай – каза Рин, но аз се чувствах замаян и не можех да реагирам веднага. Някой ми помогна да сляза от мотора и когато се осъзнах видях, че беше някакъв висок, слаб и млад азиатец. Облечен с черно. И с черна очна линия.

            Взрях се в него – той имаше изключително женствени черти и нежно излъчване, а дългата му лъскава черна коса беше прибрана на висок кок на главата. Той ми се усмихна леко, докато все още ме придържаше за кръста.

            - Ще повръщаш ли? – попита ме Рин развеселен, подпря мотора на степенката му и дойде при нас. Поклатих глава. Добре поне, че имах здрав стомах.      

            - Можеш да ме пуснеш! – казах на азиатеца. Той отдръпна ръцете си от мен.

            За миг се зачудих този човек дали е момче или момиче, по дяволите. Сметнах, че не е от такова голямо значение, пък и най-вероятно беше момче. 

            Рин обърна вниманието си към азиатеца, усмихна му се и двамата се целунаха. Дотук с чуденето дали беше възможно Рин да е гей, след като сме еднояйчни близнаци и аз съм гей. (Не че някога се бях чудел или бях имал времето да се чудя). Или пък все пак азиатецът беше азиатка, но коя азиатка можеше да е по-висока от нас? Не че не бяхме дребосъци, аз и Рин. Не, не бяхме! 

            - Нямаме време – каза азиатецът странно, сякаш не можеше да накара езика си да произнесе „вр” едно след друго без някаква странна пауза, наподобяваща среден звук между "ъ" и "у".

            - Да, разбрах, колата тук ли е?

            Азиатецът посочи зад гърба си – лъскав черен джип ни чакаше.

            - Хайде, Фера – каза Рин – после ще ви запозная. Качвай се в колата. Зарежи каската тук.

 

---

Благодаря за вниманието! Очаквам оценки и мнения! Продължението - утре!

-Дани

---

© Даниел Добринов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Страхотен обрат, много засукана история се очертава
    Очаквам продължението
Предложения
: ??:??