Той ме помни. Помни ме пленителна, но много малка, нервна, но прекалено свенлива, бурна, но по истински наивна. Когато му позволявах да измагьосва от сцената истина и обратното. Той ме помни в топла майска вечер и аз като нея - прокраднала се като полъх в живота му. Когато още друг беше и различен от сега, и по-добър, и по-млад.
Той ще си припомни фактите. Аз ще му припомня думите. Той ще си отиде пак. Аз ще го последвам сигурно. Той ще е вече много променен. Аз ще съм вече не малка, а млада. И припадъкът на деня ще бъде моето време. За спомените, в които ще минавам като лято - за дъх, за миг, за малко. За вечното последно.


Така ме гледа и преди. Ти позна ли ме?