Събранието на входа бе оповестено с обява, залепена върху входната врата. И кака Мана мина, та да каже всекиму. Но, все пак, Тотю Порчето отиде в седем без пет и позвъни на Киро. Да отидели заедно…
Киро се позачуди. Що тоя човек – Порчето живееше на първия етаж, ще се качва чак до седмия, та да си има компания до входната врата, където обикновено се събираха? Ама нахлузи папуците за изнасяне на боклука и тръгна с него. Асансьорът работеше и баба Пена таман разправяше на леля Маруца, че е хвърлила едни карти, които показали, че…
Не, че двете жени не бяха се виждали отдавна – живееха врата до врата, а и таман преди малко с пъшкане бяха вдигнали столчетата от кварталния клюкарски пункт, където висяха на приказка от обяд до късна вечер. До обяд се събираха пред другия вход – слънцето така се въртеше, а понякога три-четири часа отделяха за обход на пазара. Щото и там имаше клюки, а какъв по-голям кеф на тия години от репликата: „Мъ, вий не знайте ли? Да ви кажа…“
Думата взе и не изпусна Трифон. Друго и да не умееше – барем говореше. Майсторите, дето бяха останали в града, вземаха и надбавка за ремонти у тях. Щото не си е работа да слагаш дюшеме, да внимаваш да не улучиш палеца, а и да въртиш глава из шумовите облаци на празнословието.
Обаче, съседите го познаваха и бързаха да го спрат. Което си беше Херкулесов подвиг. Сблъсък на два речеви потока. При който печелеше по-силният, по-безогледният, по-опитният. Или накратко – за Трифон другите хора бяха просто слушатели. Да, отварят уста, мърдат джуки, но – слухът му не ги възприемаше. Просто не чуваше.
Е, веднъж обърна внимание на Минчо Боксьорчето от съседния вход. Оня се опитваше да му обясни, че от мазето на Трифон изтича вода, събира се в Минчовото, а там има… И, като усети, че Трифон изобщо, ама изобщо не чува… Като се свести, Трифон само рече: „Ма, тоя не става за съсед – не ще и дума да чуе…“ И отиде да търси майстори за спуканата тръба, както и зъболекар…
Трифон, значи, не изпускаше думата – критикува баба Дора за цветята на балкона, че събирали пчели, глухия дядо Първан, че слушал шумно телевизора, искаше да спомене малката Иванка, задето си играе на входната площадка и не прибира камъчетата, с които очертава фантастичния си дом обаче се сети, че баща й е тук, та може… Замлъкна, за да прецени какво да продължи и Методи взе думата. И той беше велеречив, но неприятен човек. Заизброява кой, кога и как е метнал боклук през балкона, как Трифон изсипал по улука вътрешностите от чистена риба, а леля Дона…
Мълчаха и го слушаха. Едно, че беше зловреден човек. Хем критикува, хем се опитва да спазва реда, та не можеш му отвърна с едно „Мъ, ти пък…“. Не беше ангелче, разбира се, ама не беше и одъртял, та и даже на балкона правеше сутрин гимнастика, а понякога прибираше я дърва, я бидон със зеле, я буренце с вино – коего позволяваше да се видят изопватите се все още мускули… А и не беше възпитан – директно казваше всекиму какво мисли, даже на кака Стефана, овехтяващата красавица от втория етаж, в момента търсеща си модерен съжител на семейни начала…
Което, разбира се, я отклоняваше от темата на събранието. Мислеше си за любимия Иван или Петър. Важен въпрос, който решаваше в момента.То ясно беше – първо единият, после другият, ама в какъв ред…
Така че тя си мълчеше, гледаше Методи, правейки си сметка как да се добере до сърцето и апартамента му. Ясно беше, че ще е с ремарке – дъщеричката, ама… После ще види… Макар че… Абе, умната вълчица не ловува около бърлогата си. Освен ако е прегладняла, а Методи е една вкусна хапка…
Румен, неотдавна избран за домоуправител, защото едва от година се бе заселил във входа и все още не бе в конфликт с всички, замислено мълчеше. Що му трябваше да се съгласява с това лозе на баир? Да, скарал се беше с Трифон и някакъв заселник в десети апартамент, ама… Искаше да е в хубави отношения с всичмки, затова прие да го натопят. Нали си беше добра душа, кореше се отново, жена да е – както не умее да отказва, от родилното нямаше да излиза. Но влезе… В капана…
Събранието течеше на няколко потока – едни спореха, други се караха, трети си разказваха вицове, четвърти се чудееха на акъла си, щото можеше изобщо да не се появяват…
- Добре, де – рече Румен…
И събранието на жилищния колектив можеше да започне.
Макар отдавна свършило…
© Георги Коновски Всички права запазени