Съд

                                                            С Ъ Д

   Дъждът грижливо измиваше следите от сълзите ми. Вървях вглъбена . Животът течеше покрай мен без да ме докосне - като че ли се намирах в друго измерение.

    Изправена бях на съд пред себе си.

    Прокурорът (разумът) започна  обвинителна си реч с безпристрастен глас:

    - Предполага се, че си поживяла достатъчно, за да се поучиш от грешките в миналото. Но не! Ти ги повтаряш, повтаряш... Приемаш всяка дума за истина с наивинитета  на малко дете. Втренчила си се в необозримото и търсиш Любовта. Любовта, скъпа госпожо, е за тинейджърите - дори те по-добре от тебе знаят, че тази дума „любов” е изпразнена от съдържание. На твоята възраст! Не ставай смешна!

    -Възразявам!  - Най-после защитата (сърцето) си влезе в ролята.                       

     - Човешко е да се греши ! Само Бог е безгрешен! Защо наричаш вярата в доброто наивинитет? А любовта  - съществува. Съществувала е и ще съществува – без нея светът би загинал! ”Всичко е ЛЮБОВ!”  Сърцето няма възраст, съответно и любовта не може да бъде поставена в някакви възрастови рамки...

    - Думи - само думи! Да, човешко е да се греши, но само глупаците не се поучават от грешките си. ”Вярата в доброто” - тази вяра колко сълзи и безсънни нощи й донесе. Всеки с малко повече „багаж на втория етаж” щеше да се сети, че доброто е дефицит...

И кое наричаш ти  „любов”? Всеотдайността и себеотричането на единия, което подхранва „Его”-то и амбициите на другия. Това не е любов, а, меко казано, наивност, глупост, хаптълък - вие си изберете думата, която най ще й подхожда. Една връзка - това е приятелство, взаимно подпомагане, че и взаимно използване. Всичко друго е „въздух под налягане”. И докато тя лети във облаците, животът й се изнизва...

     - Възразявам! Ти принизяваш чувството „Любов”. Любовта - това е

Енергия, която те кара и в най-мрачния ден да видиш красотата на светлосенките, да понасяш болката по-лесно, една усмивка да те стопля и в най-мразовития ден, да обичаш всяко живо същество, да се радваш на живота, но да си готов на жертви в името на любовта!

 Любовта окрилява, вдъхновява...

      - Много патетично! Браво! И защо, вместо да лети, да се смее и да изглежда одухотворена, тя ходи под дъжда без чадър и плаче? Нали се връща от любовна среща – къде е тази всемогъща енергия, която трябва да я изпълва?

     -  Истинската любов понякога се търси  дълго - трябва да се попадне на подходящия  човек...

       - Да! А тя попада все на неподходящи – това си е талант...!

От кола спряла на светофара се носеше:

        „Все попадам на неподходящи

          Във това ми е талантът...”

Избухнах в... смях. Това привлече вниманието на момичето (и не само на него), което я караше. Обърна се към мен – плачеше, сълзите бяха направили черни вадички по страните му.

   „ И ти ли? Добре дошла в нашия клуб!” – си помислих...

    Стори ми се, че то леко се усмихна.

    Клаксони нервно засвириха. Избърса с ръка очите си, с отработен жест метна назад косата си и натисна газта. Погледна в огледалото и ми махна .

     „Все попадам на неподходящи...”

     Този рефрен като нахална муха ме следваше до вкъщи.

     На етажа от съседния апартамент ме посрещнаха бодряшки ритми и топлия глас на Ивана:

        „Усмихни се, на целия свят –усмихни се!

          Живей го този живот - престраши се!

          Има толкова, толкова много любов!

          Има толкова малко време!”

Заслушах се, забравила да  отключа...

Звън ме изкара от унеса... Часовникът! Всичко е било сън!

Усетих неприятно „свиване под лъжичката” – днес имах среща.

        „Слушай сърцето си, то няма да те подведе!”

         „Опичай си акъла и не витай в облаците! Прави точни преценки”

      -Добре! Добре! Обещавам! Ще слушам внимателно, ще следя всеки жест, ще анализирам поведението и ще се съветвам със сърцето си.

        „Това е невъзможно!”

        За пръв път бяха на едно мнение...