Съдби

Първи епизод

       На  старата чаршия  повече  от половината дюкяни бяха затворни. Дървените кепенци бяха спуснати като по време на великденските празници, когато дюкянджиите арменци  и гърци ги затваряха  поне за седмица. Въпреки празниците алъш веришът почти не намаляваше, защото тези които обикновено печелеха голямата пара, сега бяха развързали кесиите и харчеха ли харчеха. Сякаш от утре парите щяха да загубят аромата си или светът щеше да осъмне като в приказките, без нужда от пари и богатство.  То лачени чепички за децата, то кафтани с бродерии от сърма и цветна свила за малди булки, шамии за баби и овчи калпачета за дядовци,  всичко се разграбваше за радост на  търговците. Те протриваха радостно ръце, триеха меджидите в брадите си за хаир и очите им светеха от възбуда. Такив келепир се случваше само два-три пъти в годината, та дюкянджиите турци радостно и шумно се секнеха и току подвикваха на хлапетата, които в суматохата гледаха бързичко да чопнат топъл симид и  на бегом да изчезнат по кривите и тесни улички на старата чаршия.

Но сега,  спуснатите дървените кепенци гледаха някак тъжно, и от старите чворове на дъските  сякаш капеха сълзи.  Даже някои търговци и занаятчии турци бяха затворили дюкяните си. Не толкова от солидарност, колкото от страх от неизвестноста на утрешния ден. Носеха се разни слухове за погроми, за малки  набези на арменски чети по селата, за нападение върху поща арабасъ на път за Коня.

Страхът беше се разположил  в градчето като ханъма в голямата одая на харема, само дето вместо музика се чуваше тракането на пуловете и заровете на табладжиите в кафенето на Ахмед. Ама и тук нямаше много мущерии, четирима играеха,  хвърляха вяло заровете, сърбаха шумно полуистиналото кафе, а  двама вечни кибици, коментираха играта и даваха акъл на сгрешилия и от време на  време отнасяха по някоя тлъста ругатня от губещия.

Пред кафенето спря конник, дръпна резко юздите и черният ат на бимбашията Мурад се надигна на задните си крака, изцвили и се закова на място укротен от силната ръка на полицейския началник.

Кафеджията Ахмед изскочи от кафенето като изстрелян от  пищов пълен с джепане, и с теманета покани страшния Мурад за почине на филджан с каймаклия кафе. 

-Къде са ти мущериите Ахмед?-нервно попита Мурад, сякаш укоряваше кафеджията за малкото клиенти. 

-Не знам бей, и аз се чудим къде се дянаха хората. Днес е петък и след обедната молитва, обикновено кафенетата пръщят от мущерии. А сега само моето е отворено,  а клиенти няма.

-Нищо, нищо Ахмед. Почакай  ден -два и ще трябва да разшириш дюкяна,-ехидно се засмя Мурад и препусна  врания си жребец към конака. 

      В арменската махала цареше пълна тишина. Дворовете, където обикновено беше шумно от игрите на децата и подвикванията на майки и баби, сега беше тихо като в черква по време на голямата Коледна литургия. 

Къщата на Сарян се намираше на Чичек джаддеси. Триетажна постройка с  широки, красиви еркери на първия етаж и балкон  който гледаше към задния двор. Къщата беше потънала в тишина, не се чуваше даже биенето на голямия часовник, който богатият търговец на афион беше докарал чак от Венеция. Капаците на всички прозорци бяха затворени, вратите залостени от вътрешната страна с дебели бичмета, сякаш  ордите на Тамерлан  всеки момент щяха да нападнат града, както беше станало  преди повече от хиляда години.

Беше края на юни, дните бяха дълги и даже в  9 вечерта, човек можеше да чете вестник на двора под асмата.  Но и там  сега беше пусто. В такива топли летни вечери, цялото семейство  на Артин Сарян се разполагаше под широката асма, Артин ага си пиеше мастиката, Арсине ханъм се занимаваше с ръкоделието си, а  синовете и снахите седеха на сладък мухабет. Само най- младата снаха Мелине отсъстваше в последно време от тези семейни вечери. Беше родила само преди няколко месеца и около бебето имаше много грижи.

Преди два дни, арменците в града бяха получили заповед да се готвят за депортация. Срокът беше три дни, които изтичаха тази нощ. Утре керванът щеше да тръгне на път в неизвестна посока. Беше последната нощ на семейството на  Артин Сарян, в това малко градче на име Карахисар.  Привлечени от богатството на маковите поля, Сарян се бяха настанили тук преди 150 години.  Четири поколения Сарян бяха работили земята, бяха отглеждали алените цветове на мака, бяха добивали семето му, това черно злато, което се търсеше по цял свят.  Продаваха го не само в Европа, но вече и в Америка, където един племенник на Артин ага беше отворил кантора  и с успех продаваше скъпоценното семе на американците.

Малкото провинциално градче отдавна беше потънало в сън.  Наближаваше полунощ, когато от задната врата на къщата  тихичко се измъкна дребна сянка,  цялата обвита в черен плащ,  направи няколко крачки към съседната къща и изведнъж изчезна от погледа на бездомното куче, тръгнало да търси храна по безлюдните сокаци на това замряло градче. Новият сърп на месечината спомогна на дребната фигура да се промъкне  незабелязано в двора на съседната къща и да влезе в одаята на най-младата жена на полицейския началник Мурад. Мариам и  Мелине бяха близки приятелки, защото сянката пропълзяла в нощта от къщата на Сарян, не беше никой друг,  а  най-младата снаха на богатия търговец.

Младат жена остави бохчата, която носеше под наметалото си,  до люлката на бебето на Мариам, прегърна приятелката си, притисна я силно към гърдите си шепнейки тихо няколко неразбираеми думи, заглушени от  безшумното й  ридание. Както неочаквано се беше появила в одаята на Мариам, така бързо  Мелине,  най-малката снаха на Артин Сарян, потъна в нощната тъмнина. В одаята останаха изплашената Мариам, детето й което спеше в дървената люлка и вързопа донесен от  младата арменка.

Навън градът спеше дълбок сън. Само в арменските къщи никой не спеше, всички седяха мълчаливо в очакване на деня, който можеше да се окаже последен.

Около  тънкия лунния сърп, звездите  танцуваха плавно вечния си танец и от време на време някоя от тях  изтощена  политаше към земята.