Всичко вървеше прекрасно в моя живот, имах любящо семейство, момиче до себе си, много приятели и хора, който ме оценяваха и подкрепяха. Сега седя на пода с окървавен нож, а в скута ми безжизненото тяло на баща ми. О, боже, какво направих?!?      

   Всичко започна преди 3 години.  Отидох на един купон във Влади. Познавах почти всички, които присъстваха на партито. Оглеждах се за брат ми, защото не го виждах никъде и тогава, тогава забелязах “нея”. Никога не я бях виждал преди това. Нещо в нея ме привлече, тя беше доста чаровна.  Погледите ни се засякоха, усмихна ми се и когато го направи целия изтръпнах. Усмивката и беше искряща,  очите ѝ бяха пъстри. Имаше сетло-кистенява коса, беше все едно е излезнала от корица на някое списание.                               

Реших да ѝ се представя. Когато отидох при нея тя пак ми се усмихна и всякаш времето спря за момент.                                  

- Аз съм Вероника! - тя протегна ръката си към мен.                                 - Мартин! - отвърнах.            

- На колко години си? - попита, като не спираме да се усмихва.                               
- 18, а ти?                                  

- на 17 съм.                            

- Не съм те виждал преди тук, нова ли си в града?                                 Изведнъж си свали усмивката от лицето и каза:                                      

- Живях в провинцията с наще, но един ден когато се прибирах от училище забелязах, че къщата ни се е запалила.- тя си пое тежко въздух, като се опитваше да задържи сълзите си - Когато пoпитах пожарникарите къде е семейството ми, те ми казаха, че са изгорели и не са могли да ги спасят.      

  -Мойте съболезнования - казах аз, като не спирах да мисля колко ли ѝ е тежко - сега къде си отседнала?                          - Тук, при братовчед ми Влади.                             

- Не знаех, че Влади има толкова красива братовчедка - казах аз и се усмихнах.               

- Благодаря ти! - каза тя, докато се усмихваше, а лицето и се зачерви.                      

Ето така се започна и нашата история!               

Мина се известно време, аз и Вероника се събрахме и всичко вървеше прекрасно.                           

Минаха се две прекрасни години от както съм с нея и всичко ставаше от хубаво на по-хубаво. 

 Една сутрин телефона ми звънна и ме събуди.       

- Ало? - казах аз сънено.                                
    - Бате, моля те ела да ме вземеш, направих голяма глупост - чуваше се как гласът му трепереше и звучеше доста притеснен.                                 

- Иво, 6 сутринта е, какво си направил?      

- Разбих главата на Вальо с едно шише, сега го карат към болницата.                            

- Как си му разби.. - той ме прекъсна.          

- Моля те ела, ще ти обясня всичко!               

  Аз се качих бесен в коля и тръгнах към дома на Вальо.                

Когато вече бях там, видях бащата на момчето как тръгва да удря Иво, аз веднага слезнах от колата и се затичах към тях. В този момент се чу жесток удар. Иво падна на земята… Аз се нахвърлих върху бащата. Изведнъж  всичко стана черно пред очите ми, не можех да се контролирам и ударих мъжа. Вдигнах Иво от земята и тръгнахме към колата.                           

- Ще ми обясниш ли какво се случва? - казах аз, бесен от гледката на която станах свидетел.                

-Има едно момиче от класа ни. Двамата с Вальо се разбрахме да не се караме за момиче, а да я оставим тя сама да избере.                                  

- Интересува ме какво случи сега!         

- Вики избра мен, Вальо се ядоса и скочи върху мен. Започна да ме души и аз му казах да ме пусне, но той не го направи. Тогава взех първото нещо, което беше в близост до мен и го ударих.               

- Осъзнаваш ли какво си направил въобще, имаш ли си представа какво ще се случи, когато нашите разберат?                             

- Бате, не исках да го направя! - каза той, бършейки си сълзите.                                 

- Наистина ми падна в очите - казах аз обръщайки се към него. Никога не му бях държал такъв тон до тогава и не му бях говорил по този начин - Ако продължаваш така няма да стигнеш до никъде  и ще пропаднеш, но аз няма да съм там да ти помогна!                         

 В този момент чух клаксон и видях приближаваща се кола зад Иво и всичко потъна в мрак…                                      Когато успях най-накрая да отворя очи, погледнах веднага към Иво. Всичко беше в кръв, в главата му се бяха забили безброй различни по големина стъкла.            

- Иво, Иво, моля те, съвземи се - започнах да плача и да го бутам, но от негова страна нямаше никаква реакция.                                  Чувах как сирени се приближават към нас, огледах се и видях, че имаше хора около колата ми. В този момент загубих съзнание…..                

Започнах да чувам някакъв непознат глас, който ме викаше. Какво се случва, не мога да си отворя очите и чувам бучене в ушите…

- Ей момче, събуди се!! Ей, чуваш ли ме?     

В този момент успях да си отвоя очите, видях семейството си, те плчеха. Около мен имаше и други хора, които виждах за пръв път. Поогледах се, но не видях брат ми никъде.                                   

- Къде съм и къде е Иво?? - казах аз и в този момент ме обзе ужасно чувсто.            

     - В болницата си, аз съм доктор Крумов. Мойте съболезнования! Не можахме да го спасим, имаше твърде много стъкла в тялото си юи беше загубил страшно много кръв. Направихме всичко по силите си, но нищо не се получи….                             

  Загубих брат си и то по моя вина!            

“Ако продължаваш така няма да стигнеш до никъде  и ще пропаднеш, но аз няма да съм там да ти помогна!” - Наистина ли изрекох тези думи малко преди смъртта му? Мамка му, защо се случи всичко това? Защо трябваше да му викам и да говоря така? Защо не си гледах пътя?                           

  След една седмица ме изписаха от болницата в която лежах. Когато се прибрах в дома си всичко беше потънало в мизерия.   

 При влизането ми в стаята където бяха наще, баща ми ме нападна.                               

- Ти, нещастник долен, не искам да те виждам! Съсипа семейството ни! Заради теб Иво е мъртъв, ти вече не си мой син!                                 

Тези думи ме съсипах още повече, но беше прав!….                  

Реших да излезна да подишам малко свеж въздух, защото имах нужда от това. В този момент телефона ми звънна и на екрана изписа името на приятелката ми, затворих ѝ. Точно в този момент исках да остана сам. Телефона звънна отново, пак беше тя. Толкова бях ядосан, наранен и смазан вътрешно, че когато ѝ вдигнах казах:              

- Не искам да говоря с никого!                                  - Марти, знам какво ти е и аз загубих моето семейсто и знам каква е болката!                                

- Не, ти нищо не знаеш! Не можеш да разбереш какво ми е и няма и да разбереш! Не се прави, че ти пука знам, че и ти мислиш какъв долен боклук съм!                                           - Неее! Какви глупости говориш? Никога няма да си го помисля това! Обичам те и искам да ти помогна - каза тя, чуваше се как плаче и въпреки всичко пак я нападнах….                              - Нямам нужда от никой, не разбра ли, не ми трябвате!                  

- Наистина ли мислиш това, което  казваш?                                 

- Да мисля го! Виж искам да се разделим поне докато си стъпя на краката….                              

- Искам  да съм до теб и най-вече с теб, моля те не ме оставяй! - чух как гласа и се разтрепери още повече и започна да плаче по-силно.                

- Аз не искам! - казах, затваряйки телефона.                               

 Повозих се с колата и реших да се прибера. Отидох в кухнята там майка ми плачейки седеше на един стол и се люлаше напред-назад.                                        

- Мамо, как си? - попитах.                             

Тя си вдигна погледа  към мен. Лицето и беше бледо като петно, очите ѝ кърваво червени, устата ѝ синя и подута .  Не изглеждаше хич добре. Реших да я заведа на лекар.  Направхме няколко изследвания и когато влезнахме в кабинета на лекаря с изследванията, той изгледждаше много притеснен.                         

  - И аз получих резултатите - каза той с въздишка - не изглеждат добре нещата. Майка Ви е получила психично заболяване от шока в който е била!                    

- Чакайте, какво? Сигурен ли сте в това, което ми казвате? - отвърнах аз, докато се опитвах да преосмисля това, което лекарят ми каза:

- За жалост, да! Ще ѝ изпиша едни лекарства, които трябва да пие до края на живота си! Възможно е и да се влоши, но не можем да помогнем с нищо повече по въпроса, съжалявам!                        

Не можех да повярвам просто на чутото от доктора..        

Минаха се няколко месеца, започнах да пиша в този дневник какво се е случило и какво се случва около мен, защото нямаше с кого да споделя. Вероника беше посегна към наротиците заради мен,  но Влади и е помогнал и я е вразумил. Опитах се да оправя нещата, но Влади каза да не ги приближавам повече и да забравя за тях...                                      

Всичко в домът ми се промени коренно. Майка ми се влоши, баща ми спря да работи и започна да пие и аз трябваше да  започна работа, за да се грижа за тях.            

Мислих си, че мога да помогна поне на баща ми, но се лъжех жестоко. Когато се прибрах от работа попаднах на гледка, която не пожелавам на никого! Майка ми се беше обесила, а баща ми пробождаше мъртвото ѝ тяло, плачеше и крещеше: “ Защо? Защо го направи? Защо се самоуби, не ти ли пука за мен? Защо ме остави сам на този шибан свят?”    

Не знаех какво да направя, за момент се вчепених, но се налагаше да го спра.        

- Тате, спри! - извиках изплашено.   

  В този момент той спря и ме погледна кръвожадно. Затича се към мен и ме нападна.                               

- Ти си виновен за всичко! Ти и само ти и за това сега ще си получиш заслуженото! - каза той крещейки и в същото време опитвайки се да ме намушка.  

Успях да избутам ножа от ръката му, но в този момент ме бутна и паднах на земята. Той започна да ме удря и да повтаря, че  иска да умра. Не знам какво ме прихвана в този момент, но взех ножа, изправих се и го забих в сърцето му. Баща ми се свлече на земята. Тогава осъзнах какво направих. Прегърнах го и започнах да плача. И така се стигна до тук , седейки на земята с безжизненото му тяло.                                            

Не знаех какво да направи и единственото нещо, което ми хрумна беше да запиша всичко тук в моят дневник.

-112, какъв е вашият случай?

 - От съседната къща се чуват много крясъци, мисля че нещо се е случило!

- Какъв е адереса?

- Квартал Драгалевци улица “Казаните”, номер 23.

- Добре, сега ще изпратя адреса на колегите!

   Бяхме в колата с Виктор , когато чухме по радиостанцията за сигнала и понеже бяхме най-близо до дадения адрес, тръгнахме натам. Когато пристигнахме звъннахме на звънеца, но никой не отвори, за това решихме да влезнем. Гледката на която попаднахме, когато отворихме вратата беше потресаваща! Обезобразена мъртва жена, завързана с въже и висяща от тавана и мъж на земята, а около него голяма локва от кръв.

Викнахме и други криминолози на адреса. Започнахме да правим щателана проверка на местопрестъплението. Около жертвите намерихме дневник. Оказа се, че е на сина на жертвите. От него разбрахме какво се е случило в същия ден и дни преди инцидента. 

  Когато четох дневника усетих чувствата, които е изпитало момчето. Сцената, която се бе разиграла пред очите му ми напомни за онази мрачна нощ когато бях на 16…. Нямал е избор, разбирам го! Въпреки че е можел да се опита да избегне тази съдбоносна ситуация, но не е знаел какво да прави, бил е уплашен.  Исках на всяка цена да го намеря и да говоря с него, но не защото е убиец, а защото ми напомни на мен самата и онази мрачна нощ, която промени живота ми изоснови!

   Минаха се няколко месеца, но без следа от момчето. Разпитвахме стари негови приятели и съседи, но нямаше никакъв резултат, нито следи къде може да е в момента. Опитах да се свържа с него, но и това беше поредния неуспех. Един ден, когато пътувах към работното си място, получих обаждане от главния секретар на полицията. Той ми съобщи, че момчето, което издирвахме се е свързало с полицията. Споменал е че иска да сподели за случилото се с техните, аз естествено се съгласих и му се обадих, за да се разберем за място на което да се срещнем. 

Бях взела много сериозно този случай и когато се срещнахме нещата станаха по-сериозни. В очите на момчето, което стоеше срещу мен видях отражение на самата себе си преди години. Почувствах болката и страданието му. Изглеждаше в доста окаян вид, бледо лице, хърбав и с дрипи. 

- Здравей, Марти! Аз съм Катрин от криминалния отдел. Тук съм,   защото искам да разбера дали има нещо, което не си написал в дневника и най-вече да разбера как се чувстваш!

- Боли ме! Още виждам всичко пред очите си! Инцидента с брат ми, обесената ми майка, баща ми лежащ мъртва в скута ми…. Не ми излизат от главата. Не мога да спя, щом затворя очи виждам кръвта по пода, труповете и всичко отново и отново и не ми излиза от главата… - каза той с тих дрезгав глас и сълзи в очите.

- Знам какво ти е! Аз също убих член на моето семейство … Разбирам в каква ситуация се намираш и съм тук да ти помогна! 

- Лъжеш! Казваш го просто ей така, за да се добереш до мен и после да ми извъртиш думите… Не виждаш ли, че ме боли? Беше грешка да се виждам с теб! - изведнъж той избухна.  Психичесткото му състояние не беше стабилно.

- Нямам причина да те лъжа за такова нещо! - отвърнах.

- Какво е станало тогава? - попита гневно.       

Замълчах, не смятах, че бях готова да отговоря на този въпрос.

 Изведнъж се чуха сирени на полицейска кола, но защо беше по-важния въпрос.

- Нали се разбрахме да се срещнем само двамата? - той се разгневи повече.

- Да, така е! Аз също не знам какво правят тук! - възкликнах, докато не спирах да се чудя, защо са дошли.

- О, забавно ти е да си играеш с мен, така ли? Ами нека да поиграем тогава, но първо аз започвам! - той бръкна в джоба си и изкара пистолет, който насочи съм мен.

  Изплаших се,извадих пистолета си и го застрелях. “Защо го направих” помислих си. Може би нямаше да ме нарани, а беше изплашен. Исках да му помогна. Мамка му историята се повтори, отново убих човек, който можеше да бъде част от моя живот…