СЪДИЯТА НА ДЪРВЕТАТА

 Когато Роси и Виктор отидоха на село с баба си,тя им каза,че непременно трябва да ядат от плодовете на огромната стара черница, която расте в двора от незапомнени времена. Според нея, още когато нейният дядо купил мястото и построил къщата, дървото било тук и съвсем не било млада фиданка, а разклонено, сенчесто и отрупано с плод. Вече цели пет поколения били яли от тях, Роси и Виктор щели да са шестото . Каза им също, че това дърво е поне на сто години и в него е закодирано дълголетието и здравата природа на всички, родени и израсли по тия земи. Ако редовно ядат черници, ще са и те здрави, весели,пъргави и никога няма да забравят старата къща на дедите си.

  Двете деца не чакаха много да ги подканя, Роси още миналата година беше яла до насита направо от дървото, ръцете й няколко дни бяха боядисани в лилаво, а по роклята й останаха петна, които  майка й дълго се мъчи да изкара с какви ли не препарати. Виктор изобщо не се смущаваше, че може да се изцапа, вече беше си свалил тениската, защото навън беше доста горещо, а шортите му бяха на пъстри карета, така че едно петно повече нямаше дори да си проличи. Застана под дървото и напъха в устата си цяла шепа. Сокът потече навън, но момчето лапаше все нови и нови плодове. Братовчедка му не остана по- назад, беше изцапала дори и панделката в косата си , а краищата на опашките й също бяха боядисани в тъмнолилаво. Изведнъж тя посочи на Виктор една дупка в ствола на дървото. Баба им ги беше предупредила , че отвътре е кухо и сигурно пълно с буболечки, гущери и кой знае още какви живинки.

- Виж, има дупка! Дали да не погледнем какво има вътре?

- Мога да взема фенерчето и да светнем, предложи Виктор.- Чакай ме тук, идвам веднага!

  Скоро той  се върна и двамата се покатериха на старото циментово корито за да стигнат до дупката. Виктор включи фенерчето и надникна вътре. Но за негова изненада, в хралупата  съвсем не беше тъмно. Бяла светлина идваше от някаква странна бяла гъба. А самата хралупа беше подредена като минатюрна стая. Имаше малко креватче, стол и бюро с малки папки по него.

- Какво виждаш?- Роси нетърпеливо го ръгна в ребрата- Хайде, дай и аз да погледна!

- Роси, струва ми се, че някой живее тук...

- Разбира се, че живеят, и то много някои, баба нали каза!

- Не, Роси, не става въпрос за буболечки и гущери! Погледни и кажи какво виждаш.

  Момичето надникна в хралупата и изненадана извика.

- Вито, това си е направо стая за живеене, но много малка! Виж, всичко си има! Дори и бюро! Бюро? Я чакай малко, защо му е бюро на трола, ако живеещият тук е трол?

- Не може да е трол, Роси, нали Спас се изнесе отдавна!

- Спас живее при брат си Влад и ходи на училище. Отдавна е приключил с пакостите. Пък и той живееше в корените на черницата, не в ствола! Тук има нещо...

- И ние ще разберем какво!- закани се Виктор. Сега май го няма, но все някога ще се върне и ще го издебнем...Имам една идея!

-Сещам се какво си мислиш, Вик, да сложим тук камерата от дрона, нали? Имаме достатъчно батерии, ще ги сменяме и ще заснемем всичко, каквото става в тая хралупа!

 Разбира се, децата бързо направиха каквото са си наумили и след няколко часа вече имаха достатъчно записи. Само че на тях нямаше нищо, само някакво невидимо движение между предметите. Някой ходеше вътре, местеше папки, отваряше ги, но просто не се виждаше!

- Не може да бъде! Трябва да наблюдаваме, може просто камерата да не го лови!- предложи Роси.- Аз ще бъда първа, ще стоя тук и ще надничам, смени ме след два часа!

- Добре- съгласи се Виктор- Да ти донеса ли малко баница, ако огладнееш?

- Може, ама ако донесеш и чаша айрян, ще е съвсем добре!

  В следващите два часа Роси изобщо не откъсна погледа си от дупката, дори отхапваше от баницата, без да я гледа и отпиваше от айряна, без да види дали чашата се изпразва. Обаче скоро беше нападната от рояк малки мухички, които жестоко хапеха голите й ръце и врат. Но и на това му се намери колая. Защото  Виктор изобщо не можеше да се прибере в къщата, изгаряше от любопитство и постоянно се въртеше около нея. Накрая тя му каза да вземе едно клонче с листа и да я варди от мухите.

- Какво става, не виждаш ли нещо?- не спираше да пита братовчед й и яростно размахваше зеленото клонче около наблюдателката.

- Чакай, май нещо се появява...

  Светлината от бялата гъба внезапно стана по-силна и очерта сянка на малко човече, после постепенно се появи и самото то.Беше облечено в дълга черна тога, а на главата си имаше бяла перука. Човечето седна на стола зад бюрото, свали перуката и уморено въздъхна. Говореше си на себе си, отначало тихо, после все по-силно.

-Какъв тежък ден беше! Как не разбраха, че не може така! Постоянно се карат и воюват помежду си, а аз трябва да ги помирявам и да откривам кой е виновен...

  Двете деца не откъсваха поглед от  дупката на хралупата, всеки гледаше с по едно око, за да могат и двамата да проследят  ставащото там.

- Роси, имаш ли представа какво е това човече?

- Не, Вито, но ми прилича на нещо от филмите, които съм гледала. Нека да го попитаме кой е.

- Неее, ще го изплашим!

- Защо ще го изплашим? Все пак, черницата е в двора на къщата на баба, а той се е нанесъл без да я пита! Имаме право да знаем кой е! Ами ако той е откраднал стария меден котел?

- Глупости, не го ли виждаш колко е малък! Не, той определено не е крадец! - не се съгласяваше Виктор.- Хайде само да му покажем, че сме тук...

- Добре.- и момичето леко се изкашля..- Ехо, има ли някой тук?

  Това беше съвсем безсмислено, защото вече знаеха,че има. Човечето трепна и вдигна глава нагоре, но явно нищо не видя, освен две очи- едното черно, а другото синьо, еднакво любопитни и втренчени в него. Понечи да се скрие, но явно осъзна, че отвисоко те ще го видят където и да се завре.

- Не е страхувай- намеси се и Виктор- ние просто си хапвахме черници и решихме да видим какво има тук...

- Тогава продължавайте да ядете!- сопна се човечето с необичайно строг глас- Не е прилично да ме шпионирате и да нарушавате покоя ми. Аз съм си в къщи и нямате право!

- Нямаме право ли?- каза Роси- Първо, вие, господине, не сте си у дома, защото черницата е собственост на баба ни. Расте в двора на къщата й, винаги е била там и нейният дядо...

- Знам го дядо й- прекъсна я обитателят на хралупата- Наблюдавал съм го как сади дръвчета и носи вода от реката, за да ги полива... Само че тогава не живеех тук, а в стария бряст, който беше ударен от гръм преди петдесет години...Тогава се пренесох тук.

- Но не смятахте ли, че е необходимо поне да уведомите собствениците?- продължи Роси- Всъщност,кой сте вие?

- С това трябваше да започнете- поклати глава новият им познат- Аз съм Тимберин, съдията на дърветата. А вие сте шестото поколение, което яде от плодовете на тая черница!

- Да, защото трябва да обичаме тая къща и да я посещаваме понякога...Ние сме Роси и Виктор, приятно ни е!

- Какво е да си Съдия на дърветата?- попита Виктор.- Знам какво е съдия, защото когато баща ми залавя престъпниците, после те отиват в съда и там съдията ги праща в затвора...Но и дърветата ли могат да бъдат съдени? И как ги наказват, отсичат ли ги, или пък им режат клоните? А може би ги изгарят?

- О, това са много въпроси!- махна с ръка дребният господин Тимберин- Знаете, че дърветата имат корени, които проникват надълбоко в земята, а също и надалеч от ствола. Може би не сте чували, но корените стигат толкова надълбоко, колкото нависоко стигат клоните на дървото и всички те са като короната му. Само че понякога корени на две дървета се преплитат един с друг и се опитват да се унищожат.

- Но защо, няма ли достатъчно място за всички?

- Ами не, не е достатъчно, но могат да се разберат и да се сместят...

- Тогава какво става, те бият ли се?

- Преплитат се и едното се опитва да спре соковете на другото. Много са жестоки, вие не можете да и представите колко жестоки могат да бъдат дърветата! Наскоро имах едно дело...Няколко акации почти бяха убили една млада праскова, горката, почти беше изсъхнала!

- Знаем я, ето я, до оградата на градината е , а акациите са на улицата! Но наистина ли са толкова безжалостни? А така хубаво цъфтят...

- Преди два дни им издадох присъдата,или си прибират корените, или ги предавам на съдия- изпълнителите за отсичане!

- Как така, нали никой не знае за вас? Кой ще ги отсече? А кои са изпълнителите?

- О, не се безпокойте, има кой! Достатъчно е къртиците, които са се заклели като съдии- изпълнители, да прегризат корените им и престъпниците сами ще се оттеглят. Къртиците са моите помощници, те вършат работата по изпълняване на наказанията.

- Не може ли акациите да не бъдат наказвани?- обади се плахо Роси-Никой от нас не иска да изсъхнат...Толкова е хубаво, когато цъфтят... И пчеличките са доволни, събират много прашец от цветовете им...

- Акациевият мед е толкова вкусен...Не може ли просто акациите да разберат, че грешат? Ако ни научите как да ги убедим, ние сме готови да помогнем!- предложи Виктор.

- Не, не, няма да можете! Това е моя работа, вие просто можете да обиколите дърветата наоколо и да ми кажете, ако някое е посърнало или листата му жълтеят още през лятото. Аз ще проверя дали някой го заплашва и ще взема мерки.

- Роси, да питаме за голямата череша...Има изсъхнали клони и баба каза, че може би умира!

- Не е нужно да ме питате- обади се господин Тимберин- Зная за тоя случай, но там никой не е виновен. Как да ви кажа, деца, още сте малки, но трябва да знаете, че дърветата също имат определени години живот...

- Тоест, тя е болна и стара, така ли? А не може ли да я излекуваме? Татко я напръска напролет и сега поне въшки няма!- каза Роси.

- Да, въшки няма, а кълвачът я изчисти от буболечките под кората й...

- Това няма ли да помогне да се оправи? -Виктор звучеше много нажалено.

- Мога да й завържа всичките си мартенички!- обеща Роси.

- Кажете, деца, какво правите, когато видите старата си прабаба Иванка, която вече не може да пътува дотук?

- Прегръщаме я, а и тя нас!- каза Виктор- После си говорим, тя ни пее песнички от нейното детство...Искате да кажете, че трябва да прегърнем черешата ли? Хайде, Роси, да отидем и да го направим! Аз ще й изпея няколко песни, а ти разкажи приказка...Може и баба да помогне, тя нали все намира приказки...

- Чакайте, извика им Съдията- Можете да направите и друго...

  Но децата вече се бяха досетили. Скоро след това вече бяха въоръжени с лопатки и лейки, а баба им внимателно носеше две малки зелени фиданки , които беше купила от пазара.

- Ние така или иначе ще я прегръщаме...- Роси беше се зачервила от усилията, но упорито копаеше дупка за бебетата- черешки.

- И ще й пеем, добави Виктор, чийто глава беше мокра от пот. Само че...

- Сега и тя ще си има внучета, също като мене!- усмихнато довърши баба им.- Те ще си говорят с нея, тя ще им разкаже всичко за бурите, градушките и сушата и ще ги научи как да се преборят с тях. Ще им каже как да са приятели с птиците, които ще ги чистят от вредители, как да са благодарни на дъжда, който измива листата им и прониква дълбоко, чак до корените... И как да се отплащат на хората, които са ги засадили и които ще се грижат за тях...

- Но ние не искаме да ни се отплащат! Само да пораснат  и да са зелени и весели!

- Да цъфтят всяка пролет и да дават прашец на пчеличките! О, да не забравя, да има и череши за нас...Може да не са много, те са още малки, само да ги опитаме...

- Чухте ли?- прошепна старата череша на малките фиданки- ще има за много неща да си говорим!

- Да, бабо!- казаха в един глас и двете- Толкова се радваме, че сме тук, близо до тебе...

- Мила бабо!- хвърли се Роси в прегръдките на баба си. Виктор се почеса по главата и широко се усмихна.- Толкова се радваме, че сме при тебе...

  А в малкия си апартамент в ствола на дървото господин Съдията на дърветата Тимберин доволно се усмихна. Бавно затвори папката с надпис “Случаят със старата череша“, свали перуката, съблече тогата си, прозина се и се опъна на дивана...Колко е хубаво у дома, беше последната му мисъл преди да затвори очи и да заспи.