Той ще се изправи, ще прониже живота с погледа си. Поглед, видял много, разбрал малко. Разбрал, че може да е нещо, танцувайки пред присмеха на люлката. Искаше, искаше да е там - горе - сред мечтите си, но не намери за какво да закачи въжената стълба. Като че ли само един поглед от сълза с необятна красота щеше да му подскаже къде да закачи куката, щеше да му посочи за какво да се държи. Явно не е било писано той да върви лек, зачервен, замаян и свободен. Бленуваше за две очи, комплект устни и усмивка една; да ги има, истински, люлеещи се. Всеки ден велик колкото цял живот, всяка мечта изпълваща като морски бриз. Две очи мигащи, едни устни искащи...
Нищо нямаше да е по-важно от милването на тази кадифена качулка, нищо по-истинско. Устните - прехапващи една друга, очите - шарещи из душата му. Очи, казващи му да върви само напред, напред с величието на съдбата и мъдростта на времето. Вярата е истинска, надеждата прозрачна. Всяка сутрин лежи, знае, въздиша и мечтае. Трудно е, съмнение там няма. И все огнено въже го дърпа - той опъва, то прогаря. Трябват му мощта на слънцето и милувката на вятъра. Ще дръпне, както никога, ще дръпне и ще скъса. Нека да стои още от горящото проклятие, да му напомня къде е бил и защо не трябва да бъде. Само болката ще го събужда истински сутрин, само сълзата ще го кара да се смее с крак върху отминалото.
Кога ще бъде отронена? Кога той ще види себе си в отражението на сълзата? Времето явно не е дошло. Но той ще я търси, ден след ден, удар след удар. Той е там, чака и търси, копнее и очаква, а дали сълзата ще си хареса тази болка, само времето ще каже, но той е там...