~ Големият черен часовник тежко отброяваше секундите-вечност на мълчание в душата ми. Празни часове и улици от очаяние. Сълзи от злато и напразно признание. Стъпките ти кънтяха като далечна камбана в съзнанието ми. Исках да спрат... или да се усилят. Ако спрат, ще знам, че си си тръгнал завинаги, а ако се усилят... ще знам, че може би се връщаш и отново ще те видя. Няма да си само болезнен спомен, изглеждащ толкова блед и изтощен... сякаш е от предишен живот. Нямам желание да съм като заклещена между минало и настояще. Може би ако изчезнеш напълно, ще мога да дишам свободно... отново. А ако се върнеш, може би ще имам отново онова по детски наивното... желание за живот и опознаване на всичко непознато. Знам, че си... дим, който се задържа за секунди и се губи в пространството... Малкото мигове с теб успяха да върнат онова, което си мислех, че е погубено завинаги. Събра частиците ми, залепи ме... Направи ме почти цяла... и защо? За да можеш да ме разбиеш със хиляди пъти по-голяма сила, о ...