За един паднал ангел в мрака...

1.

         Когато тишина се застели, мека като завивка, и всеки шум уморен заспи, онази самотна минута иде и безмълвно застава в ъгъла на стаята.

         Наредените в равна редица свещици затрептяват и слабите им тела отблъскват мрака към стените, където започва да се гъне в призрачни танци. Восъкът се топи с всяко движение на пламъка и стопява самотата, така както се топи и свещa под танца на пламъка.

         Огряна от чупещата се светлина, крехка фигура е коленичила пред редицата със сплетени ръце, притворени очи и тихо шепнещ глас, като в молитва:

         - Нима дните ни не са като тези топящи се тела? – помръдват устните, очите се затварят плътно, а мислите се плъзват по-близко до сенките.

         Мрака отвън става по-плътен и пада като мъгла над целият град. Пръстите му пролазват в тази стая, обгръщат коленичилата в този чужд ѝ свят, но присъстваща в течащото измерение.

         Чужд е той за нея, изгубен в тъмнината му ангел, който търси отговори на толкова много неразбрани от живота неща.

         Като тези от миналото – нагарчащо в спомените ѝ. За времето – заливащо с вълните си тялото ѝ. От гласът на ехото – отвръщащо със зададения въпрос:

         - Изправени и стройни в началото, защо се сгърчваме от отминаващата ни жега на времето? – прошепва, отваря очи и плъзва поглед по топящата се редица.

         *****

         Още една нощ се спусна над Ехо. Поредната, в която започва да си спомня за живота. Събрал такава невероятна красота, а в същото време и толкова изгаряща болка. И наслада, и горчивина. И щастие, и тъга.

         Много загадки крият в себе си дните му. Много скрити тайни в сърцето и много неизплакани сълзи потъват в очите – като кораби в бурното море. Много неизказани думи, неказали устните и толкова несподелени мечти – паднали с прекършени криле, още преди да полетят.

         Пълен с отминаващи моменти, които се загубват завинаги в миналото, родени горещи, но винаги студени на края.

         И винаги има нещо останало тайно и неразбрано, останало като спомен.

         *****

         Спомняше си как някога, някъде, под един топъл дъжд, може би са се срещнали два чифта очи – всеки гледал допреди малко някъде настрани - може би към онези тайнствени хълмове, подпрели хоризонта, а може би към онази цветна дъга над реката. Но когато се срещнали, те се вплели един в друг и останали така за не повече от секунда, но тази секунда щеше да стане част от една безкрайна вечност за тях.

         И после в едната линия от щрихите на живота, всеки е погледнал към друго място, в друга посока, но в една от тях – тази, в която са се слели, те продължили да са заедно и  извървели така космичния си път, като две сближили се звезди, изгрели една за друга, постепенно обвързвайки се с всичко – звуци, цветове, малки радости и леки неприятности, думи и мисли - за всичко и навсякъде са били заедно, превръщайки се в едно. 

         Спомняше си как някога, някъде, навън в нощта, празнична и студена, се изливал леден и пропит от небесна тъга дъжд, може би са се докоснали две самотни души – всяка една сновяла изгубена над купищата от житейски останки и могилите с мъртви, празни тела. Като невидими сенки се скитали в лишения от цвят и звуци свят, в който коритата на черни реки се простирали в призрачна мрежа, изливаща се в незнаен и далечен океан от скръб.

         Когато се срещнали, всяка плахо докосвайки другата, те уловили ръцете си и полетели – далече, далече от всичко сковаващо ги досега. Нагоре и все по-нагоре - понесени от космически вятър, заслушани в песните на изгрелите звезди и занемели пред неземно оцветили се мъглявини.

         Били сами в дълбините на космоса и завинаги останали край брега на безкрайността и отнемайки се от реалния си свят, те живеели пак така реално, но като в сън - безкраен сън.

         Красиво нереално – изкушително приказно. Като сън. А всъщност може би не е бил сън, а нещо което все още име няма или не се е случвало, но го има.

         После се събудили, всеки в своята си реалност, разделени и сами, но мислите им  знаят, че някъде, някога, всеки един е намерил друг свой един.

         *****

         Ехо въздъхна, пламъците затрептяха.

         Колко е интересен живота в своите раклонения – помисли си тя. Как може да си тук и там, даже и по-нататък. И успееш ли да отнемеш някои от праволинейната реалност на неговия живот, да го в вплетеш в онзи твой, който ти си измисляш макар и насън, но който и друг е вплел в твоя - тогава се търкулва малко зрънце щастие, истинско и запълващо празнината.

         Макар и последвано от сълзата, отронила се от окото, когато просто разбираш, че все още търсиш тази тънка линия на нереалност и затворена в реалния живот се запитваш:

         - Дали ще бъде счупен завинаги печатът на тайнствения миг и ще бъде завинаги останал спомен, само с вкуса на съня?

         И след това си отговаряш с вечното:

         - Може би...

         Но неизменно в тихите утрини, кагато отлитаща в самотата като птица нощна тишина отмине, всеки един от двамата може би си задава един и същ въпрос:

         - Къде си ти?

         2.

         Денят често крие какво се е случило от нощта, но и тя запазва скрито в себе си всичко случило се в покоите на мрака. Така без отговор остават безброй въпроси.

         Дори и да ги крещиш в нощта!

         Въпрос за всичко има, но отговорите са безценни и няма кой да ги заплати.

         Ехо единствено можа да разбере в този живот, че:

         - Радостта е мимолетна, болката е вечна.

         Болката. Трудно намира спасение от нея. Утеха е да се скрие в тъмнината, където няма излишни шумове, но граничеща с тишината, тъмнината идва с тежестта на мислите. А те болезнено опъват съзнанието с закачените по тях спомени.

         Но Ехо знаеше, че понякога съзнанието е добро убежище, в което да не допуска външни посетители. Хората бяха врагове, най-вече със своята стаена злоба към себеподобния. Незнайно как и защо, но те винаги се радват, когато някой друг от тях страда. Болката на ближния им носи наслада. Обсъждат я помежду си, както коментарат  спортен двубой. Никога не мислят, че всеки страдащ си има свои чувства, че те са крехки и болят. Че в мислите му кънти ... загубата!

         Хората са зли. Поне повечето от тях са такива. Това бе разбрала - това и бе получила от хората... за съжаление.

         Колко от тях биха подали ръка на паднал? Колко от тях биха прегърнали плачещ? Колко от тях биха останали будни с онзи, сломен от болка, пък бил просто един непознат ангел?

         Най-често никой.

         ****

         Ехо често проси помощ от нощта. Тя понякога скрива за малко всичко земно и човешко... и изкривено.

         Опитваше се да намери мислите си в нея, откривайки тайните на морето, на звездите и на вятъра.

         Техните гласове са подобни на нейните мисли, на нейните усещания. Слети в едно стават част от нощната магия с искри от космичен вятър над морето.

         Завъртяха се спомените ѝ към морето, за нея то е като живота - равна повърхност и слънчеви отблясъци, под която обаче има бездна и черни дълбини.

         Слушайки плисъка на вълните, винаги можеше да стане част от него. И тогава се понасяше като шепот над водите, за се скрие в дълбините. Далеч от град, шум и суетня.

         Има дни когато е тихо и спокойно, но има такива, когато е бурно и гневно.

         Също като дните:

         Ден за радост – ден за мъка. Вълна за щастие – вълна за тъга. Плискаща се радост – разбиващи се в скалите сълзи.

         Морето е любимо място в есенните нощи. Когато започне времето на силните ветрове, винаги да отиваше на една изгубената скала, покрита от пяната на вълните.

         Всички са се прибрали и скрили, няма никой - стихията ги плаши, но Ехо се приближава и оставя вълните да я докосват, подхвърляни от северния вятър.

         Преклонението пред тази сила - вятър и море, е голямо.

         Хората се страхуват от тях. Най-големия кошмар за моряците е бурния вятър, който може да отнесе корабите им където си пожелае, дори и към дъното. Контролът се изплъзва и човек се усеща колко е слаб, такъв, какъвто се е и родил.

         Незнайно как, но тази разрушаваща мощ, тази стихия, зареждаше със силата си тялото на осмелилата се да застане пред нея.

         Вятъра блъска тялото ѝ, то се опъва, за да не го отнесат поривите, но издържа.

         Насреща хоризонта се е нагънал от огромните вълни, понесли се към брега с желание да го разбият. Грохотът им е невероятен, когато се сблъскат със скалите и Ехо обичаше да чува ревът на морето, а бялата пяна от пръските съска и полепва по камъка. А преди да е засъхнала идва следващата вълна, после още една и още една.

         Как се потапяше в безкрайността на водната повърхност и улавяше ръцете на волния вятър край нея.

         Над тях понякога бяха звездите.

         *****

         Нощ край морето – царството на мечтите. Огромното водно огледало, в което те се оглеждат.

         В него се оглежда и тя като морското ехо.

         От небето се сипят падащи звезди и се крият в тъмнината, понякога си пожелаваше нещо, което няма да се сбъдне, но - макар и за миг - вярва, че може и да се сбъдне.

         Миг, зареден с желание и с мечти.

         Всеки си мечтае.

         Ако ги няма мечтите, били дори за миналото, няма ли всичко да опустее и да остане само сивотата? – питаше се Ехо, загледана в играта на звездните искри върху водната повърхност.

         Мечтите са пъстри и игриви, понякога малко тъжни, но все пак са си мечти. Мечтае се край морето, под звездите, а вятъра отнася желанието.

         Като в приказката за една самотно разхождаща се по брега принцеса, която ще бъде намерена от своята звезда и там - под съпровода на вълните - те ще си обещаят една безкрайна вечност от любов.

         Тайни мечти под искрящите звезди.

         Все пак, дори и да не се сбъднат, хубаво е че поне сме си ги помечтали – казваше си Ехо и бе чувала всички да повтарят:

         - Мечтите са безплатни!

         Де да бяха, цената е очакването им цял живот. Но те затова и са безценни, когато са искрени.    

         Морето е хубаво място за мълчливо съзерцание. Край него мълчанието може да се превърне в разговор. А очите да говорят под съпровода на мелодия му.

         Всяко нещо в живота си има своя мелодия, така както всеки поглед си има свой глас.

         Ехо харесваше да е заобиколена отвсякъде с вода, без светлина наоколо, освен онази идваща от любимата на морето – Луната.

         Нощем е времето на тайните им срещи и на споделяне на съкровени мечти. На разкриване на красиви мисли и на много притаени чувства.

         3.

         Магията на нощта, която улавя и сега, макар да има съвсем малко минути до полунощ. След това идва онова време, когато сънищата се завъртат и понасят оставените на свобода мисли и души. Сънищата дават онова, което няма човек в реалността и което иска истински да има в нея. Без тях животът се оказва доста скучно място.

         Няма ли мечти, няма ли сънища, в които те да се сбъдват – тогава остава единствено сивотата на кошмарите от реалността. И всеки остава сам – така както е сам и той в реалността. Така самотата става болезнена.

         Самотата понякога натъжаваше Ехо. Усещаше се като самотна звезда в небето - ярка, топла, искряща и гореща, но сама.

         Въпреки че обградена от злите очи наоколо, може би е добре да е сама.

         Движейки се сред стадото от почернени лица, Ехо се чувстваше винаги като изгубено късче сняг – една белота, лишена от онази злоба, с която виеха вълците край нея.

         Няма я в нея завистта, нито гневът на глутницата. Няма я тяхната безчувственост към падналия в чуждият свят ангел.

         *****

         Тя излиза навън малко преди полунощ. Върви и си мисли дали да си сам е по-добре от това да бъде студен като тях - вълците.

         Вълците – колко е силен воят им за самотната фигура, която често пресича черната река преди гората. Мятат се насреща, зинали с усти и със зъби, блеснали от глад към светлината на тялото ѝ. Глутницата мисли, че Ехо е щастлива и искат да отнемат тази искра от живота ѝ.

         А тя страда, силно страда в прегръдките на студената безмилостна зимата.

         Сама. Изоставена. Изгубила вяра и отрекла се от всичко. Ехо вървеше в късния час по пустата алея. Ледения вятър се нахвърляше върху крехката ѝ душа, но тя отдавна бе по-ледена и от най-жестокия му порив. Вкоравена и безчувствена.

         - От какво ли? – пита я една ела.

         - От всичко сторено и заради всичко отнето, навярно в името на неразбраното по-добро.

         Невинността е винаги окъпана в кръв и болка. Така както са опръскани крилете на ангела с кървавите му сълзи.

         Как бе отнета силата им само един единствен миг... и завинаги! Крилата ѝ едва ли ще се разтворят пак за да полетят. За нея остана да пълзи като червей – превита пред лицето на реалността. Свита от болка, отблъсната от тълпата, която не спира да вие застрашително към чистотата ѝ.

         Ехо често си мисли, че животът е мястото където се изкупват греховете. Особено онзи грях – да бъдеш прокълнат от кръвта си.

         Така размишлявайки стига до могилата, скрита в мрака. Коленичи отново пред трите камъка - само те са ѝ останали да я слушат, когато споделя болката си.

         Вглежда се в студения гранит и тогава сълзите не издържат и потичат от очите ѝ.

         Болката е извора им и ще бъде вечна, и отново, и отново, и отново ще се лее заради угасналите без време мечти.

         Трите камъка са безмълвни, нежните ѝ ръце ги докосват, но само за да уловят студеното им мълчание.

         Ангела скланя глава, тъгува за това, че крилете му са пречупени едва разтворила ги за полет.

         4.

         Малко преди полунощ вятъра вие свирепо, напомняйки на Ехо за загубата в една подобна декемврийска нощ, когато само в едно завъртане на колелото на живота всичко с окичено с цвят изчезна завинаги за нея.

          Денят избледня, остана само спасението на нощта. Пролетта увяхна, лятото изстина. Слънчевите милувки ѝ станаха противни и чакаше утешителния допир на бурния есенен вятър. А след него и идването на тихо сипещия се сняг, който целуваше студеното ѝ лице в онази нощ.

         Както и сега, снегът прехвърчаше, но все още не се трупаше, макар да лепнеше по тялото, коленичило отново пред ледените късове.

         Снежинките блесват за миг отразени в сълзите и след това вятъра ги смразява на кристали - като склуптор, ваещ от мъката красивите си накити.

         - Смъртта ли ми напомня за себе си с украшения? Не бяха ли и техните очи пълни с живот? – отронва се от свитите устни.

         Мъртвешеки бялата ѝ ръка докосва камъка, за да го погали, но замира при допира. Силите ѝ я напускат предателски в този тежък за сърцето ѝ миг.

         Ще може ли да каже отново „Сбогом!” – плачеше Ехо над гробовете, а снегът безшумно се топеше от сълзите ѝ.

         *****

         Преди да се оттегли, коленичилия ангел целува трите камъка – баща, майка и любим. Устните ѝ са по студени от гранита, обръбен вече с обков от скреж.

         Въздухът искри по замръзналите сълзи.

         Лед, студ и тишина – какво друго остава след всяка подобна загуба.

         След това Ехо пое по алеята и знаеше, че ще има единствено самотата за спътница в тази поредна нощ и душата ѝ ще гори като самотна свещица, която все някога ще духне времето, за да я угаси завинаги.

         Понякога нощта е тъжна – тъжна като изгубената в нея Ехо, свила се в себе си, невиждащ нищо друго освен тъмнината ѝ. Песента, която единствено чуваше, бе онази с гласът на тъгата. 

         *****

         Понякога нощта е празник, също и е искра от магията на любовта – такава, каквато се разпалва във всеки един под звездното небе. Но понякога и е мъка, заради раздялата между двама, вярвали, че някога са били щастливи.

         Случва се понякога в нея да се срещат само за да се разделят завинаги хора.

         Също и ангели.

         Хората плачат най-често нощем, когато се скрият под мрака ѝ. Също така и се влюбват най-лесно под звездите. А звездите нали са децата на кралицата Нощ - тези нейни вълшебни стрели, само чакат да се забият в сърцата човешки.

         Тя се замисли за снежните звезди, които сега се изсипваха въху нея. Някога обичаше да ги гледа, не тези снежните, а другите - огнените.

         Преди го правеше всяка нощ, като ритуал.

         Спомни си колко е приятно когато, дори и за няколко минути, мислите се отпуснат натам, докъдето погледа може да стигне – към онова място, където никой не знае нищо за дребните човешки вълнения. Нито за живота, обречен да завърши със смърт.

         Звездите си греят безгрижно, тях ги има, имало е и ще ги има винаги.

         Едва ли мигът на един живот ги интересува, затова и позволяват да се мечтае под тях толкова свободно.

         *****

         Ехо спря хода си в тишината и се запита дали силата, която дава онзи невероятен блясък на онези милиони искри в небето, може да я стопли?

         Да даде звезден дъх на покритото с лед сърце? 

         Да върне топлината на пролетта и слънцето на лятото?

         Да върне онзи поглед?

         Да роди от мъртвото отново живо.

         5.

         Нощите са студени понякога, когато човек е сам. Шепа звездна топлина и самотата ще е отстъпила поне с крачка назад. Може би дори и две.

         Не е трудно, просто трябва да се отворят очите и да се погледне живота. Макар повечето неща да изглеждат тъжни, все пак са си красиви.

         Красиви мисли за тъжните дни.

         *****

         След полунощ е царството на сънищата, там е най-хубавото и желано място от нощта. Понякога е с кошмари, понякога е приказно красиво.

         В един сън дори може да бъде срещната само за миг истинската любов и да остане вечна, и да няма сила, която да я раздели.

         Защото един сън може да се окаже затворен миг на безкрайност. И там, затворени в този миг, да се сбъднат всички мечти на една самотна звезда, която е намерила своята търсеща я светлина.

         Всичко е възможно, но само на сън.

         Може и да сънуваме, че орисията е да се срещнат двама, да се погледнат в очите, да се разберат безмълвно с този поглед и след това да се загубят в изпълзелия от нищото страшен кошмар наречен живот.

         Красотата на сънищата е като тази на мечтите. 

         Макар и да са едно и също нещо – едното е видимото ни желание, а другото невидимите тайни копнежи.

         *****

         Винаги вътре в нас нещо се крие – плачеше Ехо под смълчаното небе. – Нещо различно от видимото отвън, което е само куха маска, прикриваща истинското ни лице.

         Дали скритото в мен е истинското ми аз?

         И дали насън ще намерим мигът покой, който всъщност е краят на дните ни?

         Или ще се изгубват и дните ни така, както сълзите в дъжда... 

1.

         Когато тишина се застели, мека като завивка, и всеки шум уморен заспи, онази самотна минута иде и безмълвно застава в ъгъла на стаята.

         Наредените в равна редица свещици затрептяват и слабите им тела отблъскват мрака към стените, където започва да се гъне в призрачни танци. Восъкът се топи с всяко движение на пламъка и стопява самотата, така както се топи и свещa под танца на пламъка.

         Огряна от чупещата се светлина, крехка фигура е коленичила пред редицата със сплетени ръце, притворени очи и тихо шепнещ глас, като в молитва:

         - Нима дните ни не са като тези топящи се тела? – помръдват устните, очите се затварят плътно, а мислите се плъзват по-близко до сенките.

         Мрака отвън става по-плътен и пада като мъгла над целият град. Пръстите му пролазват в тази стая, обгръщат коленичилата в този чужд ѝ свят, но присъстваща в течащото измерение.

         Чужд е той за нея, изгубен в тъмнината му ангел, който търси отговори на толкова много неразбрани от живота неща.

         Като тези от миналото – нагарчащо в спомените ѝ. За времето – заливащо с вълните си тялото ѝ. От гласът на ехото – отвръщащо със зададения въпрос:

         - Изправени и стройни в началото, защо се сгърчваме от отминаващата ни жега на времето? – прошепва, отваря очи и плъзва поглед по топящата се редица.

         *****

         Още една нощ се спусна над Ехо. Поредната, в която започва да си спомня за живота. Събрал такава невероятна красота, а в същото време и толкова изгаряща болка. И наслада, и горчивина. И щастие, и тъга.

         Много загадки крият в себе си дните му. Много скрити тайни в сърцето и много неизплакани сълзи потъват в очите – като кораби в бурното море. Много неизказани думи, неказали устните и толкова несподелени мечти – паднали с прекършени криле, още преди да полетят.

         Пълен с отминаващи моменти, които се загубват завинаги в миналото, родени горещи, но винаги студени на края.

         И винаги има нещо останало тайно и неразбрано, останало като спомен.

         *****

         Спомняше си как някога, някъде, под един топъл дъжд, може би са се срещнали два чифта очи – всеки гледал допреди малко някъде настрани - може би към онези тайнствени хълмове, подпрели хоризонта, а може би към онази цветна дъга над реката. Но когато се срещнали, те се вплели един в друг и останали така за не повече от секунда, но тази секунда щеше да стане част от една безкрайна вечност за тях.

         И после в едната линия от щрихите на живота, всеки е погледнал към друго място, в друга посока, но в една от тях – тази, в която са се слели, те продължили да са заедно и  извървели така космичния си път, като две сближили се звезди, изгрели една за друга, постепенно обвързвайки се с всичко – звуци, цветове, малки радости и леки неприятности, думи и мисли - за всичко и навсякъде са били заедно, превръщайки се в едно. 

         Спомняше си как някога, някъде, навън в нощта, празнична и студена, се изливал леден и пропит от небесна тъга дъжд, може би са се докоснали две самотни души – всяка една сновяла изгубена над купищата от житейски останки и могилите с мъртви, празни тела. Като невидими сенки се скитали в лишения от цвят и звуци свят, в който коритата на черни реки се простирали в призрачна мрежа, изливаща се в незнаен и далечен океан от скръб.

         Когато се срещнали, всяка плахо докосвайки другата, те уловили ръцете си и полетели – далече, далече от всичко сковаващо ги досега. Нагоре и все по-нагоре - понесени от космически вятър, заслушани в песните на изгрелите звезди и занемели пред неземно оцветили се мъглявини.

         Били сами в дълбините на космоса и завинаги останали край брега на безкрайността и отнемайки се от реалния си свят, те живеели пак така реално, но като в сън - безкраен сън.

         Красиво нереално – изкушително приказно. Като сън. А всъщност може би не е бил сън, а нещо което все още име няма или не се е случвало, но го има.

         После се събудили, всеки в своята си реалност, разделени и сами, но мислите им  знаят, че някъде, някога, всеки един е намерил друг свой един.

         *****

         Ехо въздъхна, пламъците затрептяха.

         Колко е интересен живота в своите раклонения – помисли си тя. Как може да си тук и там, даже и по-нататък. И успееш ли да отнемеш някои от праволинейната реалност на неговия живот, да го в вплетеш в онзи твой, който ти си измисляш макар и насън, но който и друг е вплел в твоя - тогава се търкулва малко зрънце щастие, истинско и запълващо празнината.

         Макар и последвано от сълзата, отронила се от окото, когато просто разбираш, че все още търсиш тази тънка линия на нереалност и затворена в реалния живот се запитваш:

         - Дали ще бъде счупен завинаги печатът на тайнствения миг и ще бъде завинаги останал спомен, само с вкуса на съня?

         И след това си отговаряш с вечното:

         - Може би...

         Но неизменно в тихите утрини, кагато отлитаща в самотата като птица нощна тишина отмине, всеки един от двамата може би си задава един и същ въпрос:

         - Къде си ти?

         2.     

         Денят често крие какво се е случило от нощта, но и тя запазва скрито в себе си всичко случило се в покоите на мрака. Така без отговор остават безброй въпроси.

         Дори и да ги крещиш в нощта!

         Въпрос за всичко има, но отговорите са безценни и няма кой да ги заплати.

         Ехо единствено можа да разбере в този живот, че:

         - Радостта е мимолетна, болката е вечна.

         Болката. Трудно намира спасение от нея. Утеха е да се скрие в тъмнината, където няма излишни шумове, но граничеща с тишината, тъмнината идва с тежестта на мислите. А те болезнено опъват съзнанието с закачените по тях спомени.

         Но Ехо знаеше, че понякога съзнанието е добро убежище, в което да не допуска външни посетители. Хората бяха врагове, най-вече със своята стаена злоба към себеподобния. Незнайно как и защо, но те винаги се радват, когато някой друг от тях страда. Болката на ближния им носи наслада. Обсъждат я помежду си, както коментарат  спортен двубой. Никога не мислят, че всеки страдащ си има свои чувства, че те са крехки и болят. Че в мислите му кънти ... загубата!

         Хората са зли. Поне повечето от тях са такива. Това бе разбрала - това и бе получила от хората... за съжаление.

         Колко от тях биха подали ръка на паднал? Колко от тях биха прегърнали плачещ? Колко от тях биха останали будни с онзи, сломен от болка, пък бил просто един непознат ангел?

         Най-често никой.

         ****

         Ехо често проси помощ от нощта. Тя понякога скрива за малко всичко земно и човешко... и изкривено.

         Опитваше се да намери мислите си в нея, откривайки тайните на морето, на звездите и на вятъра.

         Техните гласове са подобни на нейните мисли, на нейните усещания. Слети в едно стават част от нощната магия с искри от космичен вятър над морето.

         Завъртяха се спомените ѝ към морето, за нея то е като живота - равна повърхност и слънчеви отблясъци, под която обаче има бездна и черни дълбини.

         Слушайки плисъка на вълните, винаги можеше да стане част от него. И тогава се понасяше като шепот над водите, за се скрие в дълбините. Далеч от град, шум и суетня.

         Има дни когато е тихо и спокойно, но има такива, когато е бурно и гневно.

         Също като дните:

         Ден за радост – ден за мъка. Вълна за щастие – вълна за тъга. Плискаща се радост – разбиващи се в скалите сълзи.

         Морето е любимо място в есенните нощи. Когато започне времето на силните ветрове, винаги да отиваше на една изгубената скала, покрита от пяната на вълните.

         Всички са се прибрали и скрили, няма никой - стихията ги плаши, но Ехо се приближава и оставя вълните да я докосват, подхвърляни от северния вятър.

         Преклонението пред тази сила - вятър и море, е голямо.

         Хората се страхуват от тях. Най-големия кошмар за моряците е бурния вятър, който може да отнесе корабите им където си пожелае, дори и към дъното. Контролът се изплъзва и човек се усеща колко е слаб, такъв, какъвто се е и родил.

         Незнайно как, но тази разрушаваща мощ, тази стихия, зареждаше със силата си тялото на осмелилата се да застане пред нея.

         Вятъра блъска тялото ѝ, то се опъва, за да не го отнесат поривите, но издържа.

         Насреща хоризонта се е нагънал от огромните вълни, понесли се към брега с желание да го разбият. Грохотът им е невероятен, когато се сблъскат със скалите и Ехо обичаше да чува ревът на морето, а бялата пяна от пръските съска и полепва по камъка. А преди да е засъхнала идва следващата вълна, после още една и още една.

         Как се потапяше в безкрайността на водната повърхност и улавяше ръцете на волния вятър край нея.

         Над тях понякога бяха звездите.

         *****

         Нощ край морето – царството на мечтите. Огромното водно огледало, в което те се оглеждат.

         В него се оглежда и тя като морското ехо.

         От небето се сипят падащи звезди и се крият в тъмнината, понякога си пожелаваше нещо, което няма да се сбъдне, но - макар и за миг - вярва, че може и да се сбъдне.

         Миг, зареден с желание и с мечти.

         Всеки си мечтае.

         Ако ги няма мечтите, били дори за миналото, няма ли всичко да опустее и да остане само сивотата? – питаше се Ехо, загледана в играта на звездните искри върху водната повърхност.

         Мечтите са пъстри и игриви, понякога малко тъжни, но все пак са си мечти. Мечтае се край морето, под звездите, а вятъра отнася желанието.

         Като в приказката за една самотно разхождаща се по брега принцеса, която ще бъде намерена от своята звезда и там - под съпровода на вълните - те ще си обещаят една безкрайна вечност от любов.

         Тайни мечти под искрящите звезди.

         Все пак, дори и да не се сбъднат, хубаво е че поне сме си ги помечтали – казваше си Ехо и бе чувала всички да повтарят:

         - Мечтите са безплатни!

         Де да бяха, цената е очакването им цял живот. Но те затова и са безценни, когато са искрени.    

         Морето е хубаво място за мълчливо съзерцание. Край него мълчанието може да се превърне в разговор. А очите да говорят под съпровода на мелодия му.

         Всяко нещо в живота си има своя мелодия, така както всеки поглед си има свой глас.

         Ехо харесваше да е заобиколена отвсякъде с вода, без светлина наоколо, освен онази идваща от любимата на морето – Луната.

         Нощем е времето на тайните им срещи и на споделяне на съкровени мечти. На разкриване на красиви мисли и на много притаени чувства.

         3.

         Магията на нощта, която улавя и сега, макар да има съвсем малко минути до полунощ. След това идва онова време, когато сънищата се завъртат и понасят оставените на свобода мисли и души. Сънищата дават онова, което няма човек в реалността и което иска истински да има в нея. Без тях животът се оказва доста скучно място.

         Няма ли мечти, няма ли сънища, в които те да се сбъдват – тогава остава единствено сивотата на кошмарите от реалността. И всеки остава сам – така както е сам и той в реалността. Така самотата става болезнена.

         Самотата понякога натъжаваше Ехо. Усещаше се като самотна звезда в небето - ярка, топла, искряща и гореща, но сама.

         Въпреки че обградена от злите очи наоколо, може би е добре да е сама.

         Движейки се сред стадото от почернени лица, Ехо се чувстваше винаги като изгубено късче сняг – една белота, лишена от онази злоба, с която виеха вълците край нея.

         Няма я в нея завистта, нито гневът на глутницата. Няма я тяхната безчувственост към падналия в чуждият свят ангел.

         *****

         Тя излиза навън малко преди полунощ. Върви и си мисли дали да си сам е по-добре от това да бъде студен като тях - вълците.

         Вълците – колко е силен воят им за самотната фигура, която често пресича черната река преди гората. Мятат се насреща, зинали с усти и със зъби, блеснали от глад към светлината на тялото ѝ. Глутницата мисли, че Ехо е щастлива и искат да отнемат тази искра от живота ѝ.

         А тя страда, силно страда в прегръдките на студената безмилостна зимата.

         Сама. Изоставена. Изгубила вяра и отрекла се от всичко. Ехо вървеше в късния час по пустата алея. Ледения вятър се нахвърляше върху крехката ѝ душа, но тя отдавна бе по-ледена и от най-жестокия му порив. Вкоравена и безчувствена.

         - От какво ли? – пита я една ела.

         - От всичко сторено и заради всичко отнето, навярно в името на неразбраното по-добро.

         Невинността е винаги окъпана в кръв и болка. Така както са опръскани крилете на ангела с кървавите му сълзи.

         Как бе отнета силата им само един единствен миг... и завинаги! Крилата ѝ едва ли ще се разтворят пак за да полетят. За нея остана да пълзи като червей – превита пред лицето на реалността. Свита от болка, отблъсната от тълпата, която не спира да вие застрашително към чистотата ѝ.

         Ехо често си мисли, че животът е мястото където се изкупват греховете. Особено онзи грях – да бъдеш прокълнат от кръвта си.

         Така размишлявайки стига до могилата, скрита в мрака. Коленичи отново пред трите камъка - само те са ѝ останали да я слушат, когато споделя болката си.

         Вглежда се в студения гранит и тогава сълзите не издържат и потичат от очите ѝ.

         Болката е извора им и ще бъде вечна, и отново, и отново, и отново ще се лее заради угасналите без време мечти.

         Трите камъка са безмълвни, нежните ѝ ръце ги докосват, но само за да уловят студеното им мълчание.

         Ангела скланя глава, тъгува за това, че крилете му са пречупени едва разтворила ги за полет.

         4.

         Малко преди полунощ вятъра вие свирепо, напомняйки на Ехо за загубата в една подобна декемврийска нощ, когато само в едно завъртане на колелото на живота всичко с окичено с цвят изчезна завинаги за нея.

          Денят избледня, остана само спасението на нощта. Пролетта увяхна, лятото изстина. Слънчевите милувки ѝ станаха противни и чакаше утешителния допир на бурния есенен вятър. А след него и идването на тихо сипещия се сняг, който целуваше студеното ѝ лице в онази нощ.

         Както и сега, снегът прехвърчаше, но все още не се трупаше, макар да лепнеше по тялото, коленичило отново пред ледените късове.

         Снежинките блесват за миг отразени в сълзите и след това вятъра ги смразява на кристали - като склуптор, ваещ от мъката красивите си накити.

         - Смъртта ли ми напомня за себе си с украшения? Не бяха ли и техните очи пълни с живот? – отронва се от свитите устни.

         Мъртвешеки бялата ѝ ръка докосва камъка, за да го погали, но замира при допира. Силите ѝ я напускат предателски в този тежък за сърцето ѝ миг.

         Ще може ли да каже отново „Сбогом!” – плачеше Ехо над гробовете, а снегът безшумно се топеше от сълзите ѝ.

         *****

         Преди да се оттегли, коленичилия ангел целува трите камъка – баща, майка и любим. Устните ѝ са по студени от гранита, обръбен вече с обков от скреж.

         Въздухът искри по замръзналите сълзи.

         Лед, студ и тишина – какво друго остава след всяка подобна загуба.

         След това Ехо пое по алеята и знаеше, че ще има единствено самотата за спътница в тази поредна нощ и душата ѝ ще гори като самотна свещица, която все някога ще духне времето, за да я угаси завинаги.

         Понякога нощта е тъжна – тъжна като изгубената в нея Ехо, свила се в себе си, невиждащ нищо друго освен тъмнината ѝ. Песента, която единствено чуваше, бе онази с гласът на тъгата. 

         *****

         Понякога нощта е празник, също и е искра от магията на любовта – такава, каквато се разпалва във всеки един под звездното небе. Но понякога и е мъка, заради раздялата между двама, вярвали, че някога са били щастливи.

         Случва се понякога в нея да се срещат само за да се разделят завинаги хора.

         Също и ангели.

         Хората плачат най-често нощем, когато се скрият под мрака ѝ. Също така и се влюбват най-лесно под звездите. А звездите нали са децата на кралицата Нощ - тези нейни вълшебни стрели, само чакат да се забият в сърцата човешки.

         Тя се замисли за снежните звезди, които сега се изсипваха въху нея. Някога обичаше да ги гледа, не тези снежните, а другите - огнените.

         Преди го правеше всяка нощ, като ритуал.

         Спомни си колко е приятно когато, дори и за няколко минути, мислите се отпуснат натам, докъдето погледа може да стигне – към онова място, където никой не знае нищо за дребните човешки вълнения. Нито за живота, обречен да завърши със смърт.

         Звездите си греят безгрижно, тях ги има, имало е и ще ги има винаги.

         Едва ли мигът на един живот ги интересува, затова и позволяват да се мечтае под тях толкова свободно.

         *****

         Ехо спря хода си в тишината и се запита дали силата, която дава онзи невероятен блясък на онези милиони искри в небето, може да я стопли?

         Да даде звезден дъх на покритото с лед сърце? 

         Да върне топлината на пролетта и слънцето на лятото?

         Да върне онзи поглед?

         Да роди от мъртвото отново живо.

         5.

         Нощите са студени понякога, когато човек е сам. Шепа звездна топлина и самотата ще е отстъпила поне с крачка назад. Може би дори и две.

         Не е трудно, просто трябва да се отворят очите и да се погледне живота. Макар повечето неща да изглеждат тъжни, все пак са си красиви.

         Красиви мисли за тъжните дни.

         *****

         След полунощ е царството на сънищата, там е най-хубавото и желано място от нощта. Понякога е с кошмари, понякога е приказно красиво.

         В един сън дори може да бъде срещната само за миг истинската любов и да остане вечна, и да няма сила, която да я раздели.

         Защото един сън може да се окаже затворен миг на безкрайност. И там, затворени в този миг, да се сбъднат всички мечти на една самотна звезда, която е намерила своята търсеща я светлина.

         Всичко е възможно, но само на сън.

         Може и да сънуваме, че орисията е да се срещнат двама, да се погледнат в очите, да се разберат безмълвно с този поглед и след това да се загубят в изпълзелия от нищото страшен кошмар наречен живот.

         Красотата на сънищата е като тази на мечтите. 

         Макар и да са едно и също нещо – едното е видимото ни желание, а другото невидимите тайни копнежи.

         *****

         Винаги вътре в нас нещо се крие – плачеше Ехо под смълчаното небе. – Нещо различно от видимото отвън, което е само куха маска, прикриваща истинското ни лице.

         Дали скритото в мен е истинското ми аз?

         И дали насън ще намерим мигът покой, който всъщност е краят на дните ни?

         Или ще се изгубват и дните ни така, както сълзите в дъжда...