Сън

Отново се събудих посреднощ. От дълго време се повтаряше едно и също. Сън ли беше, или истина…

Висока и красива жена със слънчеви коси, със сребристосива пола до глезените се появяваше и ми подаваше ръце. Нейните небесносини очи, светла кожа, тънки устни ме подканяха: ”Ела с мен, ела…” Топлината на фините ú пръсти, лъчезарната ú усмивка, светлината ú ме поразяваха и омайваха и тръгвах като хипнотизиран. Къде ме водеше, не знаех, но за кратко време се озовавахме в кръгла, светла стая с много прозорци, напомнящи ми илюминатори. Гласът ú, тих и галещ, ми нашепваше нещо, нежните ú нотки ме успокояваха и отпускаха, а очите ú излъчваха мекота, топлина и някакъв едва доловим трепет, както морски бриз гали маслинови клонки. Пред погледа ми се появяваше непозната картина с учудваща смесица от цветове: бледорозови гори, реки с цвят на портокал, водопади с цвят на лимон, сребрист небосвод. Потапях се неусетно, сливах се с тая невероятна природа. Нежносини лъчи на слънцето галеха тая приказност.

Една и съща картина много нощи се повтаряше, накрая се събуждах и дълго време не можех да осмисля реалността.

„Не е сън - говореше ми тихо този път непознатата – това, което виждаш, чувстваш и усещаш е истина, в продължение на един месец те взимам тук, а тази нощ е последната. След това няма да ме видиш повече, нито ще имаш спомен от мен. Ще залича всичко от паметта ти. Намираш се на нашия кораб, тук сме 1000 млади жени и ти не си единственият, има и толкова млади мъже от твоя вид. Ние не изглеждаме така, както ме виждаш, това е зрителна измама, свойство на материята да се видоизменя. От вас взехме само биологичен материал, оказа се съвместим с нашия, така че нищо лошо не сме сторили. Чудиш се, нали? От далечна планета сме, от галактика, която не познавате и хиляди години ще ви трябват, докато я откриете и назовете. Нали така правите тук на Земята, слагате имена на планети и галактики. Макар че сме високо развити, и при нас възникват проблеми, а преди години и най-сериозният, никой във вселената не е застрахован, запомни го. Космически вирус, непознат и за нас, унищожи мъжете от нашия вид. Не сме безсмъртни, останахме само жени, което постави на карта Живота на нашата невероятна планета – ти видя част от нея, това не беше зрителна измама, а реалност. Миролюбиви сме и не вредим на никого, затова и не ви отвлякохме, за да не страдате вие и близките ви. Вие, хората, все мечтаете за други планети, говорите за заселване другаде, за използването на природните им ресурси. Земята ще я изчерпите рано или късно. Сега с вашия генетичен материал ще бъдете на нашата планета, но пазете вашата, защото е красива, но твърде замърсена. Пазете водата, въздуха, земята – само така ще оцелеете… и по-малко агресия”- говореше ми напевно и очите ú излъчваха топлота, спокойствие и, стори ми се, лека тъга. Последното, което помня, е нежният допир на устните ú по челото ми.

Сутринта се събудих късно. Майското слънце надничаше през завесите. Дръпнах ги и светлината заля стаята, отворих прозореца и свеж дъх на детелина изпълни всичко наоколо. Обърнах се да си оправям леглото, а на нощното шкафче до лампата стои подпряна малка картина. Чудно! Загледах се – красив, но необичаен пейзаж: бледорозова гора, река с цвят на портокал, водопад с цвят на лимон, синьо слънце и сребрист небосвод….

Публикуван в сборника "Меридианът на нощта" в Третия национален конкурс за учители творци на Булвест 2000, ИК Анубис, в.Сега - 2011 г.