Чух, не, усетих звънене. Звукът се промъкна в съня ми. Бях далече, далече в някаква мечта, изгубен в образи, символи и емоции и приятна изнемога. Със съжаление съзнанието ми се откъсна от настоящата реалност и тръгна по пътя на звъненето по някаква виеща се пътека, която оставеше света, роден в нощта назад. За миг сравних фантастичния свят в който съществувах досега с простотата на реалността, мигът бе разтеглен в странното състояние на сън-будуване. Звъненето се засили. Вече не беше само звук, беше пулсираща, червена светлина, усещане за нещо познато. Разбрах, че е алармата на часовника. Бях се събудил. Споменът за прегръдката на съня остана.
В стаята беше тъмно. Единствено червените цифри на часовника се виждаха и примигваха. Прозорецът на студиото беше покрит с дюшеци, за да се предотврати шумът от улицата и в стаята не проникваше и лъч светлина. Седнах в леглото и се пресегнах опипом. Натиснах бутона за спиране на алармата. Беше седем часа сутринта. Време за ставане. Бавно провесих ...