Знаеш ли, аз често сънувам. Сънувам, че съм птица.  Но не някое малко колибри с изумрудено коремче и пърхащи крилца.  Аз съм един от ония горди, царствени орли, реещи се около скалите на Торес дел Пайне. Ах, как обичам да усещам вятъра между кафявите си пера, докато прелитам за пореден път над  южнопатагонското ледено поле.  Като тоя вятър няма никъде другаде на света. Чувала съм да разказват една легенда за млад вожд, който бил заловен от испанските конкистадори. Той упорито отказвал да каже къде е родовото злато. С това подписал смъртната си присъда. Но преди да издъхне, със сетни сили вождът призовал своя бог. Божеството веднага изпратило своя вестоносец- вятъра да прибере загиващия поклонник. Но вятърът не успял да намери умиращия вожд и оттогава насам продължава безспирно да го търси из всяко кътче на Патагония. Аз често правя компания на тоя скиталец в неговото безкрайно търсене. Понякога заедно гледаме изгрева над кулите Торес дел Пейн. Гледаме как скалите се багрят за един кратък миг в мораво, как променят премяната си под лъчите на събуждащото се слънце.  Друг път пък се надбягваме над тюркоазените води на езеро Мискинти. Но има мигове, когато моя вечно търсещ спътник ме изоставя. Това са ония мои най-самотни мигове. Тях прекарвам кацнала на някой гол клон и си мечтая. Защо не можех да живея безгрижно като някое гуанако. На тях не им липсва вятъра, те не го жадуват с всяка фибра на канелената си козина. А може би трябваше да се родя златиста пума. Щях по цял ден да преследвам малки патагонски мари, да отборявам всеки техен скок, докато отчаяно се опитват да избягат от мен. И точно, когато се почувствам най-тъжна и сама, точно , когато най-много ми залипсва моя богоизбран спътник, се събуждам в студеното легло. Няма ги нито величествените, заснежени върхове, нито бистрите езера, няма го безкрайното поле, няма ги малките лисици с керемиденочервена окраска, които се крият зад ниските храстчета. Само голите стени на моя малък ковчег ме гледат безмълвно.