26.12.2012 г., 20:01 ч.

Сънят 

  Проза » Разкази
619 0 0
37 мин за четене

1                                                                                                                                               Завършваше последната четвърта година от следването на младия Божидар Борисов в университета  в Маастрихт, в страната на лалетата, марихуаната и още нещо - Холандия.

Божидар бе двадесет и три годишен млад мъж, за когото заминаването за чужбина бе шанс да получи по-добър старт в живота, но и не по-малко житейско училище и начин да се закали и превърне в истински мъж. Поне такива бяха неговите очаквания, докато стягаше багажът си точно преди да замине за ниската земя преди четири години.

Боби, както го наричаха приятелите му, имаше трудно и бедно  детство, затова мечтаеше за по-добър живот за себе си и майка си, която ужасно обичаше. Решението да замине той взе без капчица съмнение, защото знаеше, че то e правилното. Боби добре си даваше сметка какво коства на майка му със заплатата на медицинска сестра плащането на заема, благодарение на когото замина и който щеше да плаща годишните такси. Той бе решен да се справи с всички предизвикателства и нямаше никакво намерение да захвърли  с лека ръка в калта трудът и потта на майка си.

Онова което не знаеше бе,  че първите месеци сам самичък в новият свят щяха да бъдат за него адът на земята.

Още от първите дни в Холандия, Боби не пропускаше ден, в който да се чуе с най-верните си приятели - Илиян, Христо и Даниел. Говореха си за какво ли не, те бяха най-близките му другари и той  знаеше, че дори след четири години раздяла, когато се видят, всичко ще бъде по старому.

Е, може би не съвсем всичко, най-малкото защото вече щяха да бъдат по-зрели, а не същите хлапаци, които бяха преди да се разделят. Все пак Боби вярваше, че истинското приятелство ще си остане такова дори и след четири години и въпреки разстоянието между  тях.

За съжаление не така се получи с Марина - първата му голяма любов. Тя остана в България, просто нямаше как да бъдат заедно поне докато не завършеше обучението на Боби. Връзката им бе поддържана известно време с помощта на Скайп, но след около година тя му каза, че просто не може да го чака толкова дълго и това бе краят.

Боби я разбираше, не и се сърдеше, макар в началото да му се струваше, че болката му никога няма да свърши. Той много добре знаеше, че не може да очаква от девойката да го чака, докато завърши образованието си. На нея и се живееше сега, все пак тя бе едва на деветнадесет  и младежът нямаше нито намерение, нито право да я спира.

Всяко лято Божидар се прибираше за няколко седмици в България и това бе най - очакваното време на годината за него, но през останалото време приятелите му липсваха ужасно много. 

Имаше обаче един основен проблем, над всеки друг, за когото Боби не искаше да споделя пред  майка си или приятелите си - фактът, че не успя да свикне с чувството, което му носеше животът в Холандия.

Не че в страната имаше нещо нередно или нещо подобно, дори напротив, Холандия бе прекрасно място за живеене - чиста, подредена и модерна, с приветливи и възпитани хора. Природата бе нежна , а зеленината покриваше почти всичко наоколо, подобно на гладък зелен мъх върху кафявата и топла почва.  Дръвчета, цветя и и храстчета оформяха красива мозаична картина в селца и градове. Водата и каналите са почти навсякъде, а в комбинация със старинните къщи построени от малки правоъгълни тухлички, приказната атмосфера бе пълна. Всичко си е на мястото, всеки прави онова, което трябва да върши. Красотата, спокойствието и щастието бяха властелини по тези древни земи и едва ли има човек на света, който да не съумее да заобича, било то и след време тази омайваща страна.

Всеки друг, може би освен Божидар, който оценяваше всички достойнства на Холандия, но страната имаше един голям недостатък и той бе, че Боби просто не се чувстваше на мястото си тук. В Холандия имаше студенина, самота и прикрита болка, които Боби усещаше навсякъде. Тези емоции се носеха из въдухът понякога, но най често той усещаше в очите на хората с които се разминаваше всеки ден.

Чужденци, изоставили родните си места, за по-добър живот, хора, невиждали роднините и близките си от години, откъснали се от обществото асоцилизирани самотници -  намерили утеха в чашката, марихуаната или дори по-лошо...  Добре облечени бизнесмени, високопоставени чиновници, богати пенсионери. Повечето от тях успели, богати и „щастливи“, но въпреки видът и онова, което се виждаше отвън, Боби усещаше болката и тъгата им, самотата и отчаянието им, за които повечето от тях самите вероятно дори не си даваха сметка...

Той така и не успя да приеме новият си дом като такъв, дори и за временно, само докато учи там.

Всъщност, Божидар се чувстваше различен през по-голямата част от животът си, още докато бе в България, а спомените му от ранните му години бяха пропити с това усещане,  че е някак си далечен  и чужд на заобикалящия го студен, тъжен и жесток  свят.

От малък, тогава, когато тъгата трябва да бъде далечно и непознато чувство за едно дете, той усещаше дълбока празнина и чувство на отделеност от светът в който живееше. Сякаш у него имаше имплантирано специално  магнитно устройство или може би невидим радиоприемник, настроен на честотата на болката идваща отвън.

Детсвото бе наистина труден период в животът на Божидар, по-късно нещата в известна степен се промениха за него и майка му.

Тийнейджърските му години бяха прекрасни. Ходенетата по купони, излетите в планината, футболните  мачове и повръщанията след поредният запой, сякаш помогнаха на младежа да повярва, че тъгата вече не е неговата най - вярна спътница в живота.

После дойде и първата любов и Боби повярва, че „болестта“ му най-накрая е победена.

Грешеше и го разбра в Холандия, където останал сам без приятелите и любимата си - Марина, започна отново да усеща и чувства онова, което бе решил, че е успял да победи през годините, а именно - болката.

Болка, която постепенно растеше и растеше застрашително бързо, а с нея пропорционално се уголемяваше и празнината в душата му

Всичко се събра в един чудовищно голям балон от отрицателни емоции, заплашващ да се взриви всеки момент, а с него и самият Боби.

Тогава за пръв път в отчаянието си, той прибегна до най-лесното по онова време и същевременно най-глупаво решение - бягство от болката, с помощта на най-разпространеното „лекарство“ по тези земи, а именно марихуаната.

За известно време време това подейства, болката сякаш бе зашеметена или по-скоро упоена, а тъгата заспа. Така с малко помощ, Боби съумя да стабилизира положението си, макар добре да осъзнаваше, че това може да бъде само временно замаскиране на проблема, но не и решение. По този начин премина първата година на следването на младият мъж, а дозировката на „лекарството“ се покачваше лавинообразно.

И тогава се случи нещо, което вероятно спаси Боби от порочният кръг, в който се бе озовал и от който вероятно нямаше да успее сам да намери изход. Случи се нещо, което му подейства като шамар за събуждане.

В университета стана трагедия и един от студентите в групата на Боби - Ханс Ван Дер Мейде  намери смъртта си. След като една вечер компанията на въпросното момче излязла, те пили цяла нощ, пушили трева, а накрая за финал, някои от тях решили да завършат купона с „десерт“.

Десертът бил трюфели, но не обикновени, а такива, които растат под корените на дърветата в някои южни страни и водят до халюцинации. След обилното количество алкохол, което Ханс погълнал и след като изял добър грамаж трюфели, той започнал да халюцинира и изпаднал във временна психоза, придружена с параноя (понякога това се случва при смесване на алкохол и халюциногени).

Бедният Ханс решил, че двама от приятелите му са служители на Луцифер, дошли да го отведат в дебрите на ада и за да се спаси, се хвърлил от четвъртият етаж на студентското общежитие, в което  всъщност живеел и Боби. Загинал по пътя към болницата.

Божидар и Ханс  не бяха приятели, а просто колеги в обща специалност – „Психология“, но случката подейства доста разбуждащо и оздравително и оттогава Боби спря  цигарите с марихуана.

Скоро след тази случка, Божидар започна да търси алтернатива на пушенето и след известно търсене, случайно попадна на статия в интернет за ползите от медитацията.

Отначало той не повярва на онова което прочете, но пред другата алтернатива, а и след случилото се с Ханс, Боби реши, че няма какво да загуби и реши да опита. След няколко изгледани видеоклипа на известни учители и доста изчетена литература, Боби започна с експеримента, наречен медитация.

В началото нищо не се получаваше и точно, когато реши, че от това нищо няма да излезе и да се откаже, се случи за пръв път...

Божидар успя да достигне до този момент, за който преди това бе чел в статиите и книгите на които бе попадал. Момент, в който дишането му достигна до степен на затишие и това се случи сякаш от само себе си, без да се насилва, както преди това, когато се стараеше да се концентрира.

Боби просто се отпусна напълно...

Тогава той усети и почувства онова, за което говорят мистици и учители. Вече не просто дишаше, а бе самото дишане - въздухът който излизаше и влизаше обратно в дробовете му през трахеята...

Боби чуваше, усещаше, разбираше и приемаше дишането си и в определен момент усети, че губи тежестта и ограниченията на тялото си. В онзи момент той се почувства едно цяло с въздуха, който изпълваше стаята. Съзнанието му се успокои, мислите му се разтапяха полека – лека, като утринна мъгла, прогонена от първите слънчеви лъчи, успели да пробият облаците на мислите и емоциите му.

Умът му се успокои,  всичко забави темп, докато не достигна моментът на пълно затишие. Времето спря, пространството изчезна, тялото му, тъгата, болката, самотата и празнотата, които Божидар бе усещал през целият си живот - нямаше ги. Той бе едно цяло с Вселената в този момент и Вселената бе част от неговото същество. За пръв път, откакто се помнеше, Божидар се почувства истински свободен и в онази вечер, за пръв път откакто бе в Холандия, Боби се почувства спокоен.

От този момент нататък медитацията се превърна в неговото убежище, в неговото свято място, неговият начин да успокои неспокойния си дух

С напредването в медитацията, Боби започна да става все по-добър и по-добър в нея и да успява все по-лесно да се отпусне и успокои съзнанието си. Болката беше сложена под контрол, както и животът на младежа като цяло.

Той започна да се интересува от неща, които сякаш изникваха отвътре, от дъното на душата му под формата на всевъзможни въпроси.

Въпроси, които са чакали отговор вероятно през целия му живот, но до скоро не бяха дори осъзнавани.

Въпроси като: Кои сме ние хората, откъде сме се появили, защо сме тук и има ли някакъв смисъл нашето съществувание или всички ние сме просто случайност, плод на играта на зарове на нашата Вселена?...

Има ли Бог и ако да кой и какво е той?

Какво става с нас и къде отиваме, след като завършим земният си път и телата ни спрат да съществуват?

Божидар търсеше отговорите и макар вече доста време да му помагаше, медитацията му даваше само интуитивна насоченост в търсенето им, не и конкретни отговори, а той жадно ги търсеше, нуждаеше се от тях. Като че ли животът му зависеше от отговорите и ако скоро не ги откриеше,  щеше да стане прекалено късно...

Той искаше повече, имаше необходимост да узнае, трябваше да разбере, за да запълни напълно празнината, която бе усещал през целият си съзнателен живот.

Така дните си минаваха един подир друг. В един от поредните, в които Боби търсеше в свободното си време информация, за един от проектите които трябваше да подготви, по Психология, Боби случайно попадна на нещо, което прикова вниманието му.

Това нещо бе статия за южно-американско племе, което от векове използва специално лекарство, сварено от кората на свещено дърво и специални билки. Името на лекарството бе „Спиритуаса“ или вино на познанието.

Боби разрови по-задълбочено и попадна на интересни факти за това лекарство.  Стана му ясно, че от векове племето „Ушибо“ вари специална отвара за различни болести и хората, които я пиели изпадали в транс, след което били напълно изцелени. Болестите били всякакви, от физически, до умствени, като в определени случаи по  време на транса, някой от тях пиещите отварата(необикновени личности) били дарявани с тайни и отговори на въпроси идващи от самата Вселена... Поне така вярвали хората от племето.

Тези избраници били в състояние да видят реалност, различна от нормалната и да бъдат посветени в тайни, недостижими за ума на обикновените хора.

След като прочитането на статията, Боби дълбоко се замисли. Той не беше от наивниците, които вярват на всичко, което чуят, но онова което прочете го накара да си представи и да се замисли... Какво би станало, ако дори за секунда си представи, че има капчица истина в онова, което пишеше в статията?

В следващите няколко седмици Боби изчете всичко, което успя да намери в интернет и в университетската библиотека. Оказа се , че това лекарство е познато на съвременната наука и са правени опити да бъде изследвано въздействието му върху човешките тяло и психика.

Съставът му се оказал съвсем простичък и напълно безвреден, но влиянието му върху организма и съзнанието се оказали непреодолима загадка за учените.

След известно време на изследване и четене на всичко възможно, Боби реши, че дори и да се почувства като глупак  по-късно, че е повярвал на подобни дивотии (шансът за това бе огромен), то възможността, да научи някой от отговорите на въпросите, които го измъчваха през целият му живот си струваше.

Боби разбра за съществуването на билков магазин в Амстердам, в които продават съставките необходими за сваряването на „Спиритуаса“ (това бе името на лекарството) и реши да го посети.

Докато караше стария „Галант“ към Амстердам, където бе магазинът, всякакви мисли преминаха през главата на Боби.

Пристигнал на адреса, той  заизследва вратата, водеща към магазина и за секунда се подвоуми, точно преди да влезе. Все пак реши да докара нещата докрай. Преминавайки през вратата, звънчето иззвъня и Боби се озова вътре в помещението. Носеше се миризма на изсушени билки, примесена с тази на източни, може би индийски свещи. Приближавайки напред, Боби заразглежда рафтовете наоколо и след няколко метра стигна до касата.

Зад щанда стоеше около петдесет годишен, адски едър южно-американец (индианец) и Боби го погледна с известно притеснение.

– Добър ден - каза несигурно  младежът.

– Добър ден - отвърна с дрезгав глас индианецът.

– С какво мога да ви помогна?

– Ами... искам да купя билките, с които се приготвя „Спиритуаса“ - с престорена увереност отвърна Боби.

– И мога ли да попитам как разбрахте за „Спиритуаса“ и за какво ви е това лекарство, младежо?

– Научих от... приятел от университета, който е роден в Перу, той ми разказа всичко за лекаството. Дядо му някога е бил шаман и е лекувал с него... - излъга поради незнайно каква причина Боби и самият се изненада от отговорът си.

– Шаман значи, а? - погледна го през вежди гигантът, като добави:

– Аз също съм от Перу,  откъде са приятелят ти и дядо му?

– ... Ааа, от малък град на север, но какво значение има това? - престори се на обиден от въпроса Боби

– Доколкото знам, не е нелегално да се вари тук в Холандия, освен това съм пълнолетен, така че, ако не възразявате, бихте ли ми продали онова, за което ви помолих?

В този момент почти двуметровият индианец се надвеси заплашително над щанда, сякаш всеки момент щеше да хване устатия пикльо и да го издърпа като чувал с картофи от своята страна, след което да му хвърли един як бой. Това не се случи за успокоение на Боби.

– Синко, сигурен ли си, че знаеш добре с какво се захващаш? - запита с почти бащински тон на гласа продавачът, от който въпрос Боби остана като гръмнат, очаквайки нещо съвсем различно.

– Да, разбира се, че съм сигурен! - отвърна високомерно Боби, но вече съвсем не бе сигурен и все пак настоя.

– Господине, с цялото ми уважение предстои ми дълъг път обратно към Маастрихт, а вече става късно, така, че ако не възразявате бихме ли могли да свършим тук малко по-бързо?

– Както кажеш, синко, но дано знаеш какво правиш - каза с неочаквано мек тон гигантът и прибирайки се обратно навътре, влезе в задната част на магазина. След около две минути се завърна с хартиена чанта пълна  с няколко наподобяващи пакетчета за подправки, натъпкани с изсушени растения и ги подаде на Боби добавяйки загрижено:

– Каквото и да се случи, синко, помни, че това тук - и той посочи гледайки всичко наоколо, -  е само една от много възможности, ще имаш и други - след което пликът в ръката на слисания и леко уплашен младеж.

– ... И още нещо, не се оставяй на страховете си да те завладеят, пребори се с тях, погледни ги в очите... Индианецът изпрати Божидар до изхода, затвори вратата и сложи табелката наобратно с надпис -„затворено“.

Докато караше по пътя към Маастрихт, Боби си мислеше за странната среща с още по-странният продавач, който очевидно беше изперкал тотално, защо иначе щеше да му говори такива безмислени работи? Все пак онова, което му каза индианецът се въртя в главата му като изтъркана грамофонна плоча по целият път към дома.

Пристигна към девет вечерта в квартирата и влезе в стаята си без дори да поздрави двамата съквартиранти, с които живееше.

Не хапна нищо, знаеше, че организмът му трява да е чист от храна двадесет и четири часа преди да изпие лекарството. Заспа гладен и сънува странни сънища, като на сутринта си спомняше ,че са били странни, но какви точно?...

Денят премина рутинно и Боби се прибра от почасовата си работа към осем, а след около час варене билковата отвара бе готова.

Наближаваше около девет и половина часа и всичко  бе готово. Божидар подготви ароматни свещи и различни индийски миризми, след което ги запали. От горенето им въздухът в стаята се изпълни с особен аромат на мистицизъм, подобен на онзи от магазина предишният ден.

На земята имаше одеяло, върху което Боби седна и се подготви за питието, праваейки  около двадесет минути медитация, след което той се почувства готов да започне странният си експеримент.

Чашата с гъстата черна течност бе до него и той я взе в ръката си. Съквартирантите му бяха в съседната стая, така, че каквато и непредвидена ситуация да се случеше, той  знаеше, че може да повика Херард и Армин ако се наложи.

Божидар бе помислил за всичко, за което успя да се сети или поне се надяваше да е така и това му даваше спокойствие и увереност. Погледна тумбестата чаша, която по принцип използваше за пиене на кафе и я поднесе към устата си, налюдавайки как катранената течност вътре се поклаща подобно на блато, в което току що се е гмурнал крокодил.

Изглеждаше доста отблъскващо, но знаеше, че вече няма връщане назад.Хвърли един поглед към снимките на приятелите си и тази на Марина, която още стоеше на нощното му шкафче и изпи чашата на един дъх. Вкусът и бе повече от отвратителен, хиляди по - гнусен от видът й и онова, което можеше да предположи, че ще бъде. Коремът на Боби моментално се разбунтува и той усети импулс  да избълва веднага вън от тялото си ужасната напитка. Наложи се да сложи ръка на устата си, да поеме дълбоко въздух няколко пъти. След минута, когато нов спазъм заплаши да изкара на показ коремното му съдържание, се случи същото отново, но и този път ситуацията бе овладяна.

Боби реши да си пусне музика, с която да подпомогне процеса, който очакваше да се случи. Пусна си „Енигма“ и зачака. Не му се наложи да чака дълго, защото  след около половин час точно, когато започна да се чуди дали изобщо нещо ще се случи, той забеляза нещо странно. Въздухът около него и в стаята сякаш оживя и започна да се движи, добивайки плътност и форма.

– Уау, това дали е нормално, нищо такова не прочетох в историите на хората които са го опитвали - замисли се Божидар, но тази мисъл бързо бе отпратена, тъй като около него започнаха да се случват интересни неща.

Загледа се и откри, че стаята започва леко да се върти, формата на предметите наоколо постепенно  да се променя и изкривява, а контурите да се размазват и нещата да излизат и влизат във фокус.

С тази част от съзнанието си, която все още можеше да разсъждава рационално, той си каза наум:

– Случва се, нещо се случва, каквото и да стане, ти контролираш ситуацията!

Чрез това самовнушение Боби опита да се самоубеди, че е господар и контролъор на случващото се, а също и да се успокои и отпусне, чувствайки се навлиза по-дълбоко в реалността, която му предоставя „Спиритуаса“.

Той се отпусна максимално и просто се пусне по течението, пълен с любопитство къде ще го отнесе лекарството.

Въздухът се движеше около него и Боби можеше да проследи движението му, забелязвайки и собственият си дъх, който също така оживя и затанцува наоколо, приличащ на малък призрак, добил току що способността да мърда и съществува.

Погледът на Божидар се премести към китайската роза, за която се грижеше от самото начало на пристигането си и която бе заприличала вече на малко дръвче.

Сега, точно в този момент розата му изглеждаше като богиня, рееща се в пространството, танцуваща под звуците на магнетичните и мистични ритми на „Енигма“. Величественото  ù тяло и червената  огнената коса накараха Боби да ахне във възторг от тази неописуема красота и ефирност.

Музиката, идваща от компютъра, звучеше в ушите му като далечен зов на нещо отдавна забравено, което подканяше съзнанието му да си припомни, да се събуди от сънят и да види истинския свят, но какъв бе той?

Плуващото съзнание на Боби се понесе под въздействието на взимащото постепенно  все повече и повече контрол лекарство, а умът му прескачаше и прелистваше всички „онези“ въпроси, в момента мъгляви и далечни, сливащи се в едно. Забравяше за тях и се впускаше в безтегловна лекота, а после отново въпросите се стрелваха в съзнанието му.

– Искам да видя истинския свят... да, искам за узная истината... - тази мисъл изникна от само себе си, без Боби дори да я потърси съзнателно, сякаш бе плод на нещо, което само подсъзнанието му знаеше, но бе тайна за него самият.

– Но кое е истинско, кое е действителната реалност във Вселената, кое?... - запита на глас Боби, сякаш чакаше отговор отнякъде.

Бълнуванията му бяха тихи и сподавени и едва, едва звучаха. Дали това лекарство бе таен ключ към друго измерение, друг свят и разбиране или?... съзнанието му губеше фокус и се понасяше отново по течението на странностите, случващи се около него.

Боби усети, че музиката го понесе като опитен гид към необятно пътешествие  и той не се засъпротивлява. Тя му заговори на близък , но забравен език, напомняйки му за нещо тъй познато и топло, спомени и емоции на нещо, но какво, откъде идваха и откога? Чувстваше, че те са тук за да му припомнят за нещо или някого...

Внезапно като огнена мълния в съзнанието му се заби болезненото чувство на жестока и студена самота, която го смрази и почти изтръгна дъхът от тялото му. Болката, празнината и страхът се върнаха в душата му по-силни отвсякога и този път заплашваха да го унищожат.    

Тогава Боби или поне част от него си припомни онова, което бе чул от индианецът от магазинът и думите зазвучаха в главата му с гласът на гиганта:

–„Каквото и да се случи синко, помни, че това е само една от много възможности, ще имаш и други.. Не се оставяй на страховете си да те завладеят, покажи им, че нямат власт над теб, пребори се с тях... Погледни ги в очите“!

–„Погледни ги в очите, погледни ги в очите, погледни ги в очите“...

Думите на индианецът зазвучаха като мантра в главата на младият мъж. През по - голямата част от животът си, Божидар бе усещал, че нещо в животът му лиспва, че мястото му не е...

Точно в този момент, когато тази последна мисъл премина през умът му, сякаш нажежено острие на меч прониза сърцето му, но болката бе не болка на прободена плът, а болка, която изпита душата му.

Боби застена и заплака с глас, в него се отвори черна дупка, която го поглъщаше навътре и той почувства, че всичката болка която някога е изпитана във Вселената,  от сътворението насам се влива в него. Съществото му се раждаше и разпадаше на атомчета и молекули в един и същи момент и той закрещя за помощ. Какво се случваше, се питаше агонизиращото му съзнание?

В нещастен момент на обърканост, кое е реално и кое не, в ума му дойде спасителната мисъл за съквартирантите в съседната стая. Напразно завика за помощ, нямаше кой да го чуе, гласът му се губеше в пространството и чезнеше или Боби просто си въобразяваше, че изобщо вика...

С всичката сила на волята си той впрегна сили да наложи контрол над ситуацията, спомняйки си, че сам трябва да се пребори със страховете, които явно предизвикваха у него тези емоции и усещания. Той чувстваше с инстинктите, интуицията и цялото си същество, че трябва да продължи да се бори, да не се остави страхът да го превземе, но страхът и болката вместо да намалеят се засилваха

Подът под него изчезна и ужасът заля цялото му тяло. Той пропадна надолу и макар съзнанието му все още да знаеше, че случващото се не е реално, а плод на халюцинация, заради онова което бе изпил, вече нямаше значение. Боби не можеше да се справи и случващото се в главата му изглеждаше повече от реално.

Той пропадна в бездна, от която нямаше измъкване, пропадаше и пропадаше, а всичко около него бе тъмно, тихо и мъртво. Тъмнината обгърна цялото му съзнание, бездната го поглъщаше, нищото го обгърна и Боби изчезваше бавно, бавно...В един момент се отпусна и спря да се бори, просто се отпусна и като последни проблясъци чу далечно ехо на нечий плач и думите:

– Отвори очи, моля те, отвори очи, отвори очи, събуди се...

Неясните думи звучаха в главата му, но вече нямаха значение и с последни трептения на изгасващото му съзнание Боби промълви на гласовете:

– Оставете ме да вървя, просто ме... оста... ве... те... - каза той уморено и се изгуби...  тъмнината го обгърна и всичко изчезна, нищото го превзе.

 

2

 

Г-жа Василева наблюдаваше тихичко случващото се, през големият прозорец на болничната стая, където доктор Ян Руте и екипът му наблюдаваха жизнените показатели на сина ù и трескаво обсъждаха създалата се ситуация. Силвия Василева кършеше ръце, но се стараеше да запази самообладание и да бъде силна в тези тежки за нея и сина ù моменти.

Тя не позволяваше на паниката или отчаянието да вземат връх, но емоциите, които бушуваха у нея, гледайки младия мъж да лежи безпомощен на леглото, с всички тези тръби излизащи от него и светещи уреди наоколо, заплашваха да я сломят всеки момент.

Силвия побърза да избърше издайническата сълза-предател, която се стече по бузата ù, докато чакаше с нетърпение излизането на доктора от стаята.

Докторът плъзна вратата и излезе, като видът му не вещаеше добри новини и тя го почувства.

– Докторе, моля ви кажете ми какво става, кажете ми истината, аз съм достатъчно силна, за да я понеса... просто бъдете честен с мен, кажете, моля ви, има ли надежда? - почти изкрещя тя, а в очите ù се четеше страх, но и нотка надежда и майчин оптимизъм.

Доктор Ян Руте бе един от най-уважаваните специалисти в областта на неврологията, неврохирургията и цялостното изучаване на човешкия мозък. Той бе завеждащ на специален експериментален отдел в университетската  болница в Маастрихт и определян за модерен макар и доста странен гений в своята област.

Заради иновативните и нестандартни, но и често критикувани методи на работа си бе спечелил уважение в лекарските среди по цял свят. Вече наближаваше седемдесетте и изглеждаше леко уморен, но все още пазеше у себе ентусиазма и хищническия поглед, на човек готов да се бори до последната капка кръв, за да постигне победата.

Когато очите им се срещнаха, Силвия прочете в погледа  му нещо, което я накара да притисне с длан устата си, за да овладее напиращият плач заради онова, което очакваше да чуе от доктора.

– Нека седнем, госпожо Борисова - подкани доктор Руте и двамата седнаха на удобно канапе в дъното на коридора.

– Знаете добре, че състоянието на вашия син остана непроменено през всички тези години и затова заедно взехме решението да предприемем нещо,  докато все още има шанс за това - започна деликатно доктора, след което последва кратко мълчание

– Опитахме всичко, което знаем  и съществува в съвременната наука, смея да твърдя, че достигнахме  дори и отвъд. През годините вашето момче, бе повече от пациент за мен, гледах на него като син, а заедно с вас прекарахме много безсънни нощи в грижи за него и опити, да го върнем към живота.

– Да, знам, доктор Руте, знам, иска ми се и той да го знаеше - захлипа съсипаната жена, вече не можеше да сдържи сълзите си, усещайки накъде отива разговорът.

– Силвия, с голяма болка и разочарование, трябва да ви съобщя, че експерименталното лекарство бе отхвърлено от организма и най-вече мозъка на Боби и като резултат системите в тялото му отказват една по една. Ужасно съжалявам, но трябва да приемем, че с този темп на отказване на жизненоважните органи, след около час, Божидар няма да бъде сред нас.

– Но как, защо... нали успяхте да събудите Ханс, може би на Боби му трябва повече време, може би... може би сте допуснали грешка, може би просто... Вие казахте... ти каза, че има шанс, че има...

– Силвия...

– Не, не, той не може просто да умре, не вярвам!

Доктор Руте я прегърна приятелски, за да успее да и помогне да се овладее.

–Лекарството, с помощта на което успях да събудя младия Ханс Ван Дер Мейде... силно вярвах, че ще окаже въздействие и на твоето момче, премина на ти докторът. Макар и в кома толкова много години, особеното в случая на Божидар бе, че всички мозъчни функции работеха нормално, а някой участъци дори изглеждаха с абнормално ниво на активност. Мозъкът и съзнанието на Боби при всички тестове, снимки и изследвания, изглеждаха като на здрав човек, който е заспал много дълбок сън. Преди време, когато започнахме терепията с новото лекарство, те подготвих, че това е последният ни шанс и вярвах, че ще успеем. При Ханс нещата бяха по-различни, той бе в кома четири години, твоят син е в кома от първия ден на раждането си...

– В момента мозъкът му спира да функционира дял, след дял, затова се наложи да включим поддържащи системи... Рискът това да се случи бе налице и както аз, така и ти знаехме, че Божидар или ще се адаптира към лекарството и ще успее да се събуди, или ще се срине напълно. Поехме този риск и загубихме...

– Силвия, не губи ценно време, моля те разбери, Боби си отива, иди при него, бъди там в последните му минути, иди... 

– Съжалявам, наистина съжалявам, Силвия. Докторът се изправи и прегърна съсипаната жена, която бе в състояние средно между шок и транс. Тя добре знаеше, че този момент може да дойде по всяко време и вярваше, че ще успее да се справи. Грешеше.

Съкрушена и безпомощна, Силвия Василева влезе в стаята на Божидар и така, както му бе говорила часове наред всеки божи ден в продължение на двадесет и три години, седна до него, хвана ръката му и му заговори за последен път, надявайки се някаква част от сина и да чуе.

– Отвори очи, моля те, отвори очи, отвори очи, събуди се... - сякаш надяваща се на чудо с тази последна молба, но чудото не стана...

– Съжалявам, Боби, съжалявам толкова много... Така мечтаех, още от деня, в който се роди, да те гледам как правиш първите си стъпки, да съм с теб, когато влезеш за пръв път с класната стая, да те наблюдавам как растеш и се превръщаш в мъж, как се жениш и ме правиш най-щастливата баба на света... Силвия се задави от собствените си сълзи и погали нежно по главата „спящия“ млад мъж.

– Но от всичко най-много съжалявам, че не успя да разбереш колко много те обича майка ти и че бих дала всичко, всичко на този свят дори и за един ден с теб...

– Обичам те, сине, може би ще имаме шанса да се запознаем в някой друг живот...

Силвия се изправи от леглото и отвори вратата на стаята, за да повика медицинската сестра на Божидар, заедно с тримата младежи, които се грижеха за него през тези четири години, откакто бе настанен в болницата в Маастрихт.

Всички те постепенно  се превърнаха в част от семейството  за Силвия, която мечташе синът й поне веднъж да отвори очи и да види тези млади хора, които биха могли да му бъдат братя, приятели, но които той така и не зърна дори и веднъж. Всички влязоха в стаята, след минута се появи и доктор Ян Руте. Събраха се около леглото, за да си вземат сбогом с Боби, преди всичко да приключи завинаги. В главите им имаше мисли и емоции, с които всеки един от тях се оправяше по свой собствен начин.

Младата медицинска сестра Марина Ковачева гледаше към леглото с тежък, пълен със сълзи поглед.

С пристигането си в Маастрихт, тя бе дошла с мисия и задължение към пациента с когото предстоеше да бъде, но грижите за Божидар всеки ден, постепенно превърнаха мисията от задължение, в нещо съвсем друго. Марина по-скоро се привърза към Божидар повече като към безмълвен приятел, отколкото гледаше на него като към работа и дълг, заради клетвата която бе положила като медицинска сестра.

Всеки ден тя говореше на Боби за музика, изкуство, за мечтите и страховете си, за света навън и колко красив и магичен е той. С всеки следващ  изминал ден през последните години, сякаш тя го заобича по един чист и особен начин. Обич, достойна за възхищение и уважение.

Тя го наблюдаваше безпомощен и безмълвен, да лежи неподвижно в леглото ден подир ден и се чудеше, какъв ли би бил, ако можеше да отвори очи, ако можеше да си поговори с нея.

Затваряше очи и си представяше всяка една думичка, която би излязла от устните му и поглъщаше жадно всяка секунда красивите им въображаеми разговори.

А дали би и простил ако знаеше? Марина вярваше, че този Божидар, който живее във въображението ù, несъмнено би... Тези мисли се въртяха в главата ù ежедневно и неусетно, тя заподхранва надеждата в себе си, че Боби един ден ще се събуди и тогава кой знае...

Нима бе възможно да се е влюбила в предствата за онова, което би могъл да бъде той, когато (ако) се събуди? Но сега вече нямаше значение, защото Боби щеше да я напусне завинаги съвсем скоро. От тази мисъл Марина се разстрои още повече и опита да скрие това, извръщайки глава настрани.

Младите наемни „приятели“(като такива започнаха) Христо, Илиян и Даниел гледаха към спящото момче с празни и полухипнотизирани погледи. Още преди години, когато бяха наети срещу солидна сума от богатата Силвия, също като Марина гледаха на задълженията си просто като на работа. Бяха съвестни момчета и вършеха работата  си отлично. В началото бе само това - работа. Редуваха се на осем часови смени, за да има човек в стаята постоянно.

Като току що завършили абитюренти преди четири години съдбата ги събра в луксозната къща  на Силвия Борисова.

По онова време богатата дама бе решила да изпрати своето момче в Холандия при доктор Руте, за когото бе чула, че е способен на чудеса. Преди това синът и прекара осемнадесет години в най -добрата българска болница, без да има абсолютно никакво подобрение.

Отчаяната майка си бе наумила да намери няколко младежи на възрастта на сина й, които да бъдат до него всеки ден и да му правят „компания“.

Силвия организира конкурс и сред повече от хиляда кандидати, избра Ицо, Илиян и Даниел.

Те знаеха, че работата им ще се състои само и единствено в това да бъдат в стаята на болното момче на смени и изобщо не им пукаше, че той е в кома, ако се наложи бяха готови и песни да му пеят за парите, които предлагаше богата му майка.

В главите им бяха само купоните, пиенето, жените и тревата, които щяха да докопат с отиването си в Холандия. След време обаче, някак неусетно за тях момчето, на което правеха компания (тримата се чудеха за чий... му трябва компания след като е в кома), започнаха да се привързват към него. Скоро от „зеленчука“ за когото се грижеха, за всеки един от тях той се превърна в истински приятел(макар общуването да бе еднопосочно), още повече, че и тримата бяха на неговата възраст и си мислеха, че всеки един от тях можеше да бъде на негово място.

Усещаха го някак близък, макар и да не знаеха точно защо. Говореха му, пускаха филми в стаята, разказваха му за университета в града и му описваха животът в него, момичетата, партитата...

Знаеха, че е по-вероятно просто да хабят думите си, говорейки на един жив труп, какъвто бе Боби, но също така знаеха от доктор Руте, че мозъкът му няма увреждания и има шанс и да ги чува по свой собствен начин. Докторът им бе обяснил, че пациенти в подобно състояние могат да обработват, анализират и дори съхраняват информация. Част, вероятно  дори цялото му съзнание работи, но в различен режим на работа. Поне така вярваше докторът...

Задълженията им включваха точно това, да говорят с него и да се държат така, както биха се държали, ако той бе буден. И трите момчета вярваха в това и го правеха с удоволствие всеки ден, макар и не от самото начало.

Сега знаеха, че всеки момент ще се разделят завинаги със своя „приятел“ и тъгата бе обзела и техните млади сърца.

Силвия Борисова обходи с поглед всички в стаята и с очи пълни с тъга, но и с любов и признателсност се обърна към тях.

– Благодаря на всички, за онова което сторихте за момчето ми през последните  четири години. Знам, че ако той можеше да ви види и опознае, щеше да ви обикне мигновено и да е адски щастлив да му бъдете приятели... семейство. Тя се разплака силно и всички се прегърнаха около леглото на Боби.

– Марина, дълго време таях омраза в сърцето си към майка ти за това, което се случи преди двадесет и три години, но след време осъзнах, че онова, което стана, бе просто лош късмет и нелеп инцидент, който можеше д се случи с всекиго. Явно съдбата така е решила.

– На теб благодаря, че бе тук до сина ми и се грижи за него.

Силвия прегърна Марина с такава обич, която би дарила на своята собствената дъщеря, което накара младото момиче също да се разплаче. Въпреки това Марина не каза нищо, поне не с устни.

Скърбящата майка се обърна към момчетата и им каза:

– Момчета, вие бихте били повече от приятели за сина ми, благодаря, че всеки ден бяхте до него и го дарихте с толкова любов и приятелска вярност. На ваше място друг не би издържал, затова искам да знаете, колко горда съм с вас и че цял живот ще съм ви признателна.

Младежите се усмихнаха със сълзи в очите и сведоха глави надолу.

Силвия погледна и към доктор Руте и промълви.

– Знам, че никой друг лекар  на света не би могъл да стори повече от онова, което вие направихте за момчето ми, докторе, и затова ви благодаря с цялата си душа.

Прегърнати, погледнаха към Боби и всеки го докосна. Всички му казаха вкупом сбогом, последва тишина и всеки поотделно в съзнанието си се сбогува с него.

Така и не успяха да го опознаят, но го чувстваха така, сякаш е бил с тях през целия им живот. Доктор Руте, завеждащ експериментално отделение по неврология и неврохирургия към университеската болница в Маастрихт, изключи поддържащите системи на Божидар Борисов.

3

Той пропадна в бездна, от която нямаше измъкване, пропадаше и пропадаше, а всичко около него бе тъмно, тихо и мъртво. Тъмнината обгърна цялото му съзнание, бездната го поглъщаше, нищото го обгърна и Боби изчезваше бавно, бавно... В един момент се отпусна и спря да се бори, просто се отпусна и като последни проблясъци чу далечно ехо на нечий плач и думите:

– Отвори очи, моля те, отвори очи, отвори очи, събуди се...

Неясните думи звучаха в главата му, но вече нямаха значение и с последни трептения на изгасващото му съзнание Боби промълви на гласовете:

– Оставете ме да вървя, просто ме... оста... ве... те... - каза той уморено и се изгуби... тъмнината го обгърна и всичко изчезна, нищото го превзе.

                                                                                                                                                                       

                       4                                                                                                                                                          

 

На 29 юни 1989 г., щастливата бъдеща млада майка Силвия Борисова постъпва в Болницата „Шейново“ в град София. По това време на работа е наскоро завършилата медицински университет млада медицинска сестра Ангелина Ковачева. Ангелина е от бедно семейство, самотна майка на три годишната Марина, за която се грижи през деня, а нощем работи в акушергинекологията на болницата „Шейново“.

На първи Юли в пет часа сутринта Силвия ражда успешно,  без никакви затруднения и усложнения здраво и красиво бебе момченце, с пъстри зелени очи, което щастливите майка Силвия и татко Давид кръщават Божидар.

Младата Ангелина поема новороденото и току-що изкъпано бебе от ръцете на майката и го понася към стаята с другите току-що родени бебета. След пет поредни нощни дежурства (извънредни, за да може да се справи със сметките си), уморената медицинска сестра не вижда на пода в коридора кофата с водата на чистачката и се спъва, изпускайки младия Божидар на земята.

Бебето пада и удря главата си, което води отток на мозъка и в последствие до увреждане, което го вкарва в кома. По-късно оттокът спада, но по неустановени от лекарите причини, бебето остава в кома, до смъртта си на двадесет и три годишна възраст в университетската  болница Маастрихт.

Три години след злополуката от чувсвото за вина и стреса, последвал от разследването срещу нея, както и всеобщата омраза и обвиненията, идващи отвсякъде, медицинската сестра се самоубива, оставяйки малката Марина кръгъл сирак.

Марина е отгледана от баба си и дядо си и решава да тръгне по стъпките на майка си, завършвайки медицинско училище, тя става медицинска сестра точно като нея.

Явява се на конкурс за лична медицинска сестра на млад мъж в кома, без да знае, че това е порасналото  бебе, инцидентът с което е довело до кончината на собствената на ù майка, а нея оставила сирак.

В последствие Марина навързва събитията и разбира цялата истина, но решава все пак да остане и да се грижи за Божидар. Споделя наученото на майката на Божидар - Силвия със страх, незнаейки как би реагирала г-жа Борисова на новината, че за сина ù се грижи дъщерята на жената, отговорна за положението, в което се намира Божидар.

Силвия не се разгневява, а вижда в събитията ръката на съдбата и оставя дъщерята на жената, осакатила детето ù, да се грижи за него до самата смърт на Боби по-късно...

5.

Иван, Даниел и Христо с помощта на спонсори основават първото по рода си болнично заведение за хора, изпаднали в кома, като канят доктор Ян Руте да се присъедини към тях.

Доктор Руте остава на работа в болницата до деня на смъртта си девет години по-късно, като с подобрената формула на лекарството, с което лекува Божидар,  успява да събуди към живот стотици пациенти.

Днес, чрез разработената от доктор Руте методология, включваща постоянно присъствие при пациентите, аудио-стимулация, говорене и неназованото експериментално лекарство, всяка година десетки пациенти отварят очи за света отново, в болницата „Хоуп Мемориал“ в град София.

 

 

 

 

 

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??