Бях в леглото си на място, което не беше. Таванът – едновременно виждах и него, и небето; прегъщах затопления чаршаф, а всъщност прегръщах приятеля си, а той ми беше изневерил вчера, вчера ли беше. Не, аз знаех, че ми е изневерил, но то все още не се беше случило – не и при него. Значи само аз знаех какво щеше да се случи, както обикновено, имам собствено разбиране за времето, то тече по мое усмотрение, продължих да прегръщам приятеля си, какво пък, при мен вече се беше случило и го бях преодоляла, а в неговата глава дори не бе назряла идеята за изневяра, можех ли да го спра, сигурно можех, но не виждах смисъл, не и докато ме грее слънцето, а отвсякъде мирише на цветя, прекалено идилично... слънцето се скри и закапа дъжд, прекалено мрачно... – ето, че ревността започна да ме яде, мислех, че съм решила този проблем, често говоря с чувствата си, за да изясним нещата – те са по-наясно с тези работи от мен – хармония, вече е просто преддъждовно, хубаво ми е така, какво съм го прегърнала то ...