Скъпи сърцеразбивачо,
Пиша и изтривам.. Задрасквам и отново... Отново се намирам там, откъдето започнах. Все още съм изплашена от това, че чувствата ми не бяха достатъчни за теб, за мен, за двама ни. Изплашена съм, че не ми остана нищо, защото сърцето ми ти даде всичко. То беше прекалено крехко и след всеки удар, който му причиняваше, то продължи да те обича, макар и на парчета. Спомените, които ми остави, са извор на болка - тъмна, дълбока бездна на безутешна мъка и един остров на примирие и надежда. Знаеш ли, да бъда щастлива се оказа много по-трудна задача... много по-трудна от тази да търся разбитата си на части душа, разпръсната в пясъците копнеж - тази пустиня, това изоставено място, чиито герои остават все още без име...
Често ми казваше никога да не търся любовта в днешния ден, защото тя остава заключена между стените на вчерашната утрин. Тогава не намирах смисъл, но сега намирам. Любовта ти никога не е съществувала. За теб тя е била нещо примитивно... Докато аз, аз живеех за всеки лъч надежда, който се прокрадваше от пресилената ти усмивка.
Вечер след вечер възглавницата ми беше пропита от сълзи, размазана спирала, разлети обещания и фалшиви намерения. Но знаеш ли, всъщност свикнах без теб. Някак си се научих да живея без теб.
Не си мисли, че те мразя. Напротив, благодарна съм ти, че ме научи, че една истинска любов никога не би причинила болка. Тя боли, единствено когато я няма. Надявам се един ден да се научиш да обичаш - като силна буря, като плаха сърна, като чисто сърце.
П.П. Един на вид простичък разказ за един конкурс в една Фейсбук страничка.
© Аметист Всички права запазени