Ева живееше в далечния 23-ти век и още не бе срещнала своя Адам. А и не бе необходимо. Тя беше млада, преуспяла жена, и си бе спечелила име на един от най-добрите журналисти. Живееше умерено, хранеше се здравословно, разделяше боклука си и спазваше ограниченята за скорост по пътищата. Живееше според реда и правилата на обществото и спазваше всички норми на поведение. Не си позволяваше да общува с мъже, освен в позволените от закона случаи, когато това бе неизбежно. В работата си винаги се ограничаваше да изпълнява задълженията си само в отедела за жени и не й се налагаше да попада в крилото на мъжкия пол. С две думи тя бе примерна и пълноценна гражданка. Отгледана от също така пунктоална майка и завършила най-добрите девически училища, тя планираше да създаде скоро свое семейство. Често обмисляше идеята да отиде до клиниката и да се подложи на изкуствено оплождане, за да роди дете, което да осмисли живота й. Защото животът й си беше скучен. Макар и да не го признаваше, Ева чувстваше една празнота, сякаш някаква огромна черна дупка се разхождаше непрестанно над главата й и й напомняше, че нещо в живота й липсва. Случваше се дори да изпада в депресия, която траеше по цели седмици и сама не можеше да си отговори на въпроса какво причиняваше това й състояние. В такива моменти обичаше да седне пред телевизора и да гледа някои от онези стари видео касети, които все по-рядко се намираха. Обожаваше историите за любов и често се случваше да плаче на романтичните филми. В такива моменти тя наистина не проумяваше защо любовта беше забранена. От книгите и киното тя бе научила, че любовта прави хората щастливи и осмисля живота им. Често се случваше, четейки нощем някой роман да не може да заспи и да се пита толкова опасна ли е любовта, колкото се твърдеше. Наистина ли заслепяваше съзнанието до такава степен, че човек да губи трезва представа за света около себе си? За нея това бе нещо непонятно. И разбира се това бе обяснимо. Човек не може да си обясни подобни емоции, докато не ги изпита, а в подобно общество, където имаше закони против това чувство, и малкото останали влюбени бяха преследвани, хората бяха забравили магията да обичаш. Но за Ева всичко това бе странно. Тя все повече четеше и не намираше нищо лошо или вредно в това да обичаш и да бъдеш обичан. Напротив – това й се струваше нещо неземно, нещо красиво и възвишено, но разбира се не смееше да си го признае. Подобно твърдение би могло да й струва скъпо. Но поне пред себе си тя беше искрена и се случваше да прекарва по цели нощи в мечти и блянове, в приказни фантазии и чудни видения за мъжът, който ще покори сърцето й. Той нямаше конкретен образ, но фактът, че го имаше й бе достатъчен. Рядко бе разговаряла с истински мъже, тъй като винаги се движеше в “женската част” на града, а не й се налагаше често да използва услугите на водопроводчик или автомонтьор. Затова мъжът от нейните фантазии не беше принцът от приказките, нито някой от красивите актьори във филмите. Това беше просто Той. Нейният мъж. Мъжът, който я обичаше. И нейната най-голяма мечта беше да се влюби, да разбере какво е чувството, което бе развълнувало толкова творци на миналите векове... Но може би след като хората бяха решили, че това е толкова опасно, имаха своите мотиви. Макар че Ева наистина не разбираше толкова страшно ли е да си разконцентриран, разсеян и дали това състояние вреди толкова много на работа ти. Съвременните психолози твърдяха, че ако е влюбен, човекът става неработоспособен, а от там - безполезен на общeството. Но най-тежкият ефект, който изтъкваха, беше любовната мъка. Според тях това бе сила, толкова страшна и разрушителна, така опасна и болезнена, способна да доведе човека до сериозни емоционални проблеми. Е, щом го твърдяха с такава увереност, явно имаха право. Все пак историята даваше не малко примери в подкрепата на тази теза... * * * Един ден, ден като всеки друг, Ева се събуди. Погледна часовника и с ужас заключи, че закъснява за работа с час и половина. Отново бе чела поезия до среднощ и се бе успала. Стана от леглото, облече се за секунди и реши да повика такси, за да не се бави из градския транспорт. Линиите обаче даваха заето. Когато най-после се свърза с оператор, момичето от телефонната централа уведоми, че няма свободни таксита в района. След кратка пауза и лека тревога в гласа, тя съобщи, че може да изпратят на Ева шофьор – мъж. За последния един месец тя бе закъсняла за работа вече 4 пъти и затова прие предложението без да се замисля. След 3 минути таксито беше пред вратата, а Ева влезе в него и се настани на задната седалка зад голямото тъмно стъкло. Такситата бяха може би единственото място, в което нямаше камери, следящи отношенията между мъже и жени, затова тя си позволи да хвърли бегъл поглед към предната седалка. Забеляза, че шофьорът я гледаше в огледалото и леко се усмихна, като извърна поглед встрани. Любопитството й обаче надделя и тя отново го погледна. Дълбоките му кафеви очи не откъсваха поглед от огледалото, а тъмните му къдрици се спускаха по изчервените му страни. Приличаше на някой от красивите актьори по филмите. Ева беше очарована, почувства се някак странно. Поиска да го заговори, но беше много рисковано. Когато най-после стигна до работата си му подаде пари без да продума, погледна го за последно, а той отново само се усмихна. През целият ден не успя да се съсредоточи. Мислеше единствено за него. Шофьорът на таксито. Той изникваше в мислите й ненадейно, а тя не успяваше да го пропъди от там. И не искаше. Представяше си хиляди картини, разговори, виждаше него и себе си в океан от сбъднати мечти. Не свърши почти нищо. Прибра се уморена. От какво? Не знаеше. Но в момента, в който легна в леглото и реши да заспи хиляди образи изплуваха пред очите й. Изведнъж мъжът от фантазиите й придоби образ и беше вече реално същество. И вместо да заспи и намери спокойствие в съня, Ева се пренесе в своя приказен свят и не престана да мисли за Него. Чак до сутринта. Часовникът звънна, а тя не бе мигнала. Отиде на работа изтощена. Значи това било то. Любовта. Но дали това беше любов? Тя започна да разбира забраната в отношенията между мъже и жени. Започна дори да се плаши, че някой може да забележи промяната, настанала в душата й. Тогава взе твърдото решение повече никога да не позволи да срещне мъж. Но когато се прибра намери странно писмо в пощенската кутия. Беше анонимно. Реши че е някоя от поредните реклами, и понечи да го изхвърли, но любопитството й се обади. Отвори белия плик и намери вътре единствен лист хартия, на който бе напечатано “Повикай такси утре в 8.30”. Очите й заблестяха. Изведнъж умората от тежкия ден и прекараната безсънна нощ изчезна. Ева отново потъна в мечти и тръгна през своя въображаем лабиринт на щастието. Заспа късно през нощта, а когато сутринта часовникът звънна, тя скочи от леглото и хвана телефона. Поръча такси, но гласът на момичето от централата я попита дали бърза. Ева се замисли и инстинктивно отговори положително. Не знаеше защо. В този момент операторът каза на Ева, че в случай, че таксито й трябва спешно, могат да изпратят шофьор-мъж. Ева отговори небрежно, че това няма значение, затвори телефона, погледна се в огледалото за последно и изкочи през вратата. Отпред чакаше същата кола, в която се бе возила вчера. Без да се колебае, тя влезе и седна зад тъмното стъкло. Мъжът не продума през целия път. Само я гледаше в огледалото. А тя го наблюдаваше тайничко и това й стигаше. Но в един момент се ядоса. Защо я бе потърсил и защо тя бе рискувала толкова много, ако не й кажеше нищо? Обидена от това поведение тя се загледа през прозореца, и не хвърли вече нито един поглед към него. Когато обаче му подаде парите, заедно с рестото той тикна в ръката й малка бележка. Ева не посля да я прочете. Чак до обедната почивка я стискаше в ръка, след което отиде в тоалетната и прочете напечатни думите “Аз съм Адам. Ти коя си? Искам да те видя отново. Моля те отговори!” . Отдолу имаше посочен адрес. Тя скри листчето в чантата си, а когато се прибра вечера написа дълго писмо и го изпрати. Така Ева срещна своя Адам. * * * Двама съвременни Адам и Ева общуваха с анонимни писма вече близо 2 месеца. Те откриваха наново живота и се чувстваха като първите хора на земята. Писмата им ставаха все по-дълги, а миговето до изпращането им – все по-очаквани. Откриха много общи интереси, а в сърцата и на двамата се зараждаше едно ново и непознато до сега чувство. Бяха влюбени. Ева започна да разбира Закона за забрана на любовта. Кореспонденцията с Адам заемаше цялото й съзнание, тя чакаше с нетърпение мига, в който отваря пощенската кутия, стана разсеяна и невнимателна, но заедно с това имаше и нещо друго. Вече го нямаше чувството на празнота. Огромната черна дупка над главата й изчезна, а на нейно място се появи щастието. Тя беше истински щастлива. Откриваше наново целият свят, радваше се на слънцето, на птичките и цветята, с часове гледаше звездите и ставаше сутрин, за да види изгрева. Животът й се преобърна. Той придоби смисъл. Докато един ден не получи странно писмо. За разлика от последните писма на Адам, дълги по 5-6 листа, това бе само едно листче с надпис: “Спри такси пред вратата ти утре точно в 7.30”. Ева не знаеше какво да прави. Но в крайна сметка реши да опита. Беше й писнало да се крие от всичко и да живее само в редовете мастило. На другата сутрин точно в 7.30 тя излезе от къщи и видя таксито на Адам да минава бавно по улицата. Тя го спря. В това нямаше нищо подозрително и незаконно. Той отново не продудма, а вместо това я закара извън града и спря таксито в малка горичка, далеч от главния път. Едва тогава двамата излезнаха от колата. И тогава за пръв път се погледнаха в очите, за пръв път се хванаха за ръце, за пръв път разговаряха. Неусетно измина един час, Ева вече закъсняваше за работа, затова Адам я закара обратно. Уговориха се всеки ден да се виждат по същото време и по същия начин. Срещите им ставаха все по-красиви, а те самите – все по-влюбени и по-безстрашни към Закона. Докато един ден не ги видяха. Полицейска кола случайно минаваше покрай мястото, извън града, където отбиваше таксито. Половин час по-късно пристигнаха хиляди полицаи, сложиха им белезници и ги заведоха в Полицията. Бяха престъпници, а не изпитваха вина. Да не би да бяха убили и откраднали? Не нарушаваха никой морален закон. Единственият риск, който бяха поели, беше сами да наранят себе си. А това никой нямаше право да им забрани, тъй като всеки се учи сам от грешките си. Тогава Ева за пръв път осъзна цялата абсурдност на Закона за любовта. Опита се да говори. Безуспешно. Седеше в стая с трима души, които я убеждаваха, че с любовта си тя вреди на обществото и на себе си. Що за глупост?!? Наказанието беше сурово. И двамата бяха уволнени от работа, платиха огромни глоби и при второ провинение ги чакаше доживотен затвор. Ева се затвоти вкъщи и не излезе със седмици. Всичко й се виждаше така абсурдно! Единствените мигове, когато е била истински щастлива бяха останали неразбрани и осъдени. Накрая тя стигна до извода, че тези хора не разбираха за какво става дума, защото просто никога не се бяха влюбвали. И един ден, както размишляваше над това и мислеше за Адам реши, че не може да живее така. За нея той беше всичко и тя не искаше да живее без него. След като вече бе изпитала любовта, тя вече не можеше да живее без нея. Затова взе решение, което според нея беше единствената възможност да оцелее. Събра сили и написа писмо на своя Адам. Определи му среща късно през нощта извън града. И двамата щяха да отидат с таксита до някъде, след което да вървят пеша. Не знаеше дали той ще дойде. Но вярваше, че ако истински я обича ще бъде там. Настана време да излезе за стрещата. Сега щеше да се реши всичко. Щеше да разбере струваха ли си усилията през всичките месеци и дали ще зареже всичко от тук нататък. Стигна до определеното място, вървя пеша още 15 минути и се убеди, че никой не я следи, след което го видя. Той беше там! Сега нищо друго нямаше значение. Дори ако трябваше да прекара остатъка от живота си в затвора, то поне щеше да знае, че наистина е живяла. Не й трябваше друг живот, изпълнен с еднообразието на работата. Не й трябваше общуването с хиляди жени, които не знаеха какво е любовта. Не й трябваха камери на всяка улица и във всяка сграда, които да следят дали не се споглежда с някой мъж. Не й трябваше да създава “бебе в епруветка” само с цел да продължи човешкия род.Тя бе извижяла живота си в тези няколко месеца и сега нищо не я интересуваше. Важото беше, че той я чакаше. Стояха така, взирайки се един в друг през мрака, след което дълго си говориха. Започнаха отново да се срещат, все по-често и по-често. Накрая започнаха да излизат всяка вечер. Докато в един момент обаче всичко свърши. Една вечер се появи полицейска кола, която явно ги бе проследила. Странното беше, че този път колата беше само една, и сложиха и двамата вътре, без белезници, седнали един до друг на задната седалка. Отведоха ги в тъмна стая с голямо огледало, зад което гледаха хора. Точно като в някой криминален филм. Адам и Ева бяха навели глави, защото знаеха какво ще последва. Но и двамата бяха щастливи. Щастливи, намерили най-истинското в живота, те бяха разбрали какво е любовта. И в този момент в стаята при тях влезе приятен човек, с дружелюбен поглед и широко усмихнат. Адам беше готов да започне да се протестира. Беше намислил хиляди аргументи, с които да се защити, но мъжът му направи знак да замълчи. Тогава той каза с мек глас “Честито! Вие сте влюбени!” Адам и Ева гледаха и примигваха, примигваха и гледаха, но не проумяваха какво значеха тези думи. Решиха, че е някоя шега. Но в този момент човекът заговори и им разказа защо всъщност се намираха при него... * * * Законът за любовта, приет в цял свят в края на 21ви век и предложен от група психолози, имал важна психологическа цел и действал безотказно. В края на 21ви век хората били толкова отчуждени, толкова погълнати от науката и технологиите, че забравили какво е да обичаш. Никой не се интересувал от другия и много малко хора били способни на истинска любов.Целта му всъщност била да насърчава любовта. Защото всяко нещо е по-желано, когато е забранено. Създавайки тази абсурдна система за контрол, те целели единствено да възродят човешкото у човека, да накарат хората отново да се обичат и да се интересуват един от друг. Толкова сложна система, а в същото време в корените й има нещо толкова просто! Елементарният порив на всяко същество към забранения плод. И както всяко нещо на света, и любовта става по-интересна и желана, когато е свързана с проблеми и трудности. Хората до такава степен се отегчили от монотонните, еднотипни връзки, че имали нужда от нещо ново, нещо, което да възроди желанието им към любовта и да ги накара да се обичат истински. Това именно била истинската цел на Закона за любовта. Той не отнема, а твори, създава най-чистата, най-истинската и най-сладката – забранената любов. На Адам и Ева беше обяснено, че светът всъщност е пълен с хора, които се обичат, но за да се съхрани Закона и да работи и за следващите поколения те се крият и се виждат само на специални места. Така тяхната любов се запазва и укрепва, защото е по-желана и по-силна. Така едни съвременни Адам и Ева взеха участие в сътворението на света.
© Диана Всички права запазени