Съвест
Ана бързаше за училище. Тя беше петнадесетгодишно, нежно и хубаво момиче със своите мечти и надежди. Вече втора година беше гимназистка и учеше в мечтаното от нея хореографско училище. Точно днес ù предстоеше да представи за първи път пред публика своя нов танц, за който се беше подготвяла толкова дълго време. Сърцето ù трепкаше малко притеснено, но в същото време и щастливо, защото щяха да я видят доста хора. Тя вървеше бързо по софийските улици, изпълнени с шума от клаксоните на колите на изнервени шофьори и с намръщените и премръзнали хора, всеки хукнал нанякъде. Сутринта беше мразовита и скрежът беше разперил своите студени ръце под формата на малки бели кристалчета по клонките на дърветата. Навсякъде беше страшна поледица и всяко едно по-невнимателно движение струваше на минувачите доста усилия, за да може да се задържат и да не паднат върху леда. За кой ли път като навалеше малко сняг в големия град, всичко се объркваше. Нямаше кой да почисти и улиците се превръщаха в един невъобразим хаос за доста време. Особено в такъв студ. Този ден не правеше изключение.
Училището на Ана беше точно зад ъгъла, но заради нередовния транспорт, тя вече закъсняваше. Погледна си часовника. Оставаха още две-три минути до началото на първия час. Трябваше да пресече само още една малка уличка и да свърне няколко метра вдясно. Погледна за идващи коли и пристъпи. Поне тази пресечка беше относително спокойна. Пред нея се полюшваше възрастна жена с пазарска торба. Ана попритича и се изравни с нея. Бяха вече почти на тротоара, когато рязък звук на спирачки я стресна. В следващия момент почти до лицето си видя бронята на огромен черен джип. Не разбра кога извика, но всичко стана за секунди. Като на забавен каданс, Ана съзря как торбата на жената до нея отхвърча във въздуха и след това тялото ù се понася напред. После усети сблъсъка. Последва остра прорязваща болка в десния ù крак и някаква огромна тежест отгоре ù. Разбра, че лежи на асфалта. Виждаше и чуваше всичко около себе си, но не можеше да помръдне. Чу затръшването на врата и груба ругатня. После изскърцване на тежки гуми, след което около нея настана странна тишина. Опита се да помръдне, но тялото ù не се подчиняваше, сякаш не беше нейното. Момичето притвори очи.
***
Кирето излезе ядосан от къщи. Предната вечер се беше прибрал късно след запой с приятели и се беше тръшнал на леглото направо с дрехите. Не можа да се наспи. Още от сутринта му бяха развалили настроението. Денят му започна гадно с позвъняването на Георги. С автовлак от Германия бяха пристигнали нови коли и той трябваше да провери състоянието им и да оправи документите им. Това беше от първостепенно значение за автокъщата, която той и още трима приятели притежаваха. Напоследък работата в нея започна стабилно да куца. Продажбите бяха стигнали своя критичен минимум и трябваше нещо да се предприеме. Това беше изключително изнервящо, а Кирето изобщо не беше от спокойните. Действаше много импулсивно и често пъти това водеше до спречквания с околните, както това стана и когато му звънна Георги. Вече цял месец не бяха продали и една кола, а идваха нови.
Мъжът изля набързо топлото кафе в устата си и се качи в черния джип. Много мразеше поледиците и точно тази сутрин му идваха като капак на всичко. Отделно, че не си беше и доспал. С нервно прищракване на ключа запали мотора на колата и я подкара. Устата му се разтегна в широка прозявка. Явно и кафето не може да ме оправи - помисли си Кирето. Гледаше да кара по малките улички, за да избегне задръстванията. Така спестяваше досадното чакане и дремането на светофарите. Влетя в поредната заледена пресечка с малко по-висока скорост от необходимото и тъкмо да завърти кормилото, току пред него изскочиха две фигури. Рефлексите му изневериха и колата поднесе по леда. Беше късно. Усети удара върху ламарината на возилото си. Заби остро спирачки и колата спря.
Само това ми липсваше – светна сигнално в главата му. Слезе бързо от автомобила и изруга. Две тела лежаха безпомощно точно пред бронята на автомобила. Тръпки побиха гърба на мъжа. По челото му изби студена пот. Мисълта му заработи трескаво. Как не можа да види пресичащите?! Откъде изникнаха?! А всъщност знаеше защо беше станало така. Беше бързал, а и вниманието му изобщо не беше изострено. Просто си беше виновен. А сега? Какво го чакаше? Определено нищо хубаво. Страхът го обзе с неистова сила. Като с кански клещи стегна главата му. Мислеше единствено и само за себе си. Трябваше колкото се може по-бързо да изчезне оттук. Огледа се. В далечината пред него се задаваха два силуета. Дали бяха видели какво се беше случило? Все пак бяха доста далеч. Ако изчезнеше веднага, нямаше да разберат кой е.
Мъжът се метна на колата. Остър звук от гуми проряза въздуха над заледения асфалт. Джипът потегли с бясна скорост и зави в първата пресечка. Студът обхвана двете тела на асфалта.
***
Ана не помнеше колко време бе лежала така, но усети нечия топла ръка върху себе си.
- Диша! Бързо!
По-късно в болницата, когато се съвзе от шока, разбра, че кракът ù е счупен. Трябваше да прекара поне два месеца в шина, а това беше ужасно. И най-важното, никой нямаше да може да я види как танцува нито днес, нито утре, а и доста дни занапред. Това я доведе до отчаяние и я разплака. Беше сринало трепетното очакване в сърцето ù. Но все пак я успокоиха, че ще се възстанови и пак след време пак ще може да стъпи на сцената. Но разбра и още нещо, от което сърцето ù съвсем се сви. Възрастната жена, която беше пресичала улицата заедно с нея, бе поела силата на удара. Беше загинала на място. Страхливецът-шофьор, който беше причинил това, и беше лишил едно младо същество за дълго от мечтите му, най-позорно беше избягал. Но дали беше успял да избяга от себе си?
***
Сънят не можа да споходи Кирето. Цяла нощ той се въртя в леглото си и пред очите му все бяха двете тела на леда. Спомняше си, че едното беше на младо момиче. Дори не беше се опитал да провери пулса на някого от ударените. Можеше да ги качи в колата и да ги откара до първата срещната болница. Защо не го направи, а избяга, като подгонен плъх, за да спаси собствената си кожа? Знаеше, че това, което беше сторил, е ужасно. Угризенията го измъчваха до сутринта. Заспа едва призори, унесен в кошмари. Сънува баща си, който беше починал преди време. Образът му обвинително го гледаше и сякаш го сочеше с пръст.
Събуди се целият плувнал в пот. Погледна се в огледалото. От него го гледаше едно подпухнало и изплашено лице, загубило довчерашното си самодоволно изражение. Знаеше къде ще отиде и какво ще направи тази сутрин.
Кирето влезе във фоайето на болницата. Беше разпитал вече на две други места за блъснати пешеходци от предния ден. Беше решил да обикаля, докато не открие, това, което търсеше. На информацията разбра, че най-сетне е попаднал на точното място. Преглътна сухо, когато научи подробностите за това, което се беше случило след неговото бягство. Беше прекършил един човешки живот и осакатил друг, почти на дете.
Не поиска да види момичето. Нямаше очи, с които да го погледне. Само си представи изражението на детското лице, когато го види. А и какво щеше да му каже? Аз съм страхливецът, който те остави в студа със счупен крак на асфалта и избяга! Аз не можах да постъпя като човек! Ами ако с него самия някой беше направил така?! Не беше сигурен тогава как би постъпил. Остана му успокоението, че тя щеше да се оправи, че ще може да ходи, а после и да танцува. Но той беше убил човек и това беше най-страшното, и нямаше да му се размине безнаказано. Не бяха го видели тогава, но мисълта, че го е направил и избягал, щеше да го преследва цял живот.
Кирето излезе от болницата и тръгна бавно към колата си. Главата му тежеше, сякаш бе от олово. Впери разсеян поглед пред себе си. Очите му съзряха изкривената ламарина на джипа. Застана пред нея и цялата случка от предния ден се върна с нова сила в съзнанието му. Трябваше да вземе най-трудното решение в живота си – да остане подъл страхливец до края или да понесе наказанието си, но с чиста съвест. Мъжът прибра ключовете от колата в джоба си и потътри крака по тротоара.
© Сеси Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Настръхнах.Значи си успяла.Браво!
-
Благодаря ви, Алина, Весе! Светла Коледа!
-
Весела Коледа,Сеси!
-
Радвам се, че се спряхте при мен, Роси, Борис!
Борис, толкова много погубен живот има, заради нечие безразсъдство! -
Отворих страницата и се загледах в съседния компютър – клип за жертви на несъобразена скорост... нелепи, жестоки кадри. После се зачетох... въздействащо, как се сблъскват скоростта и щастието!
-
Със Странник. Поздрав!
-
Благодаря, Иваничка, за хубавия отзив!Светослав, не претендирам за майсторство. Просто разказах един епизод от живота!
-
блудкаво....написано от ученичка...не ми хареса!!!!
-
Много тъжно!Нямаме ли съвест и сърце има ли смисъл да живеем.
Невероятен разказ!!! -
Благодаря ти за споделеното, Вилдан!
-
Трудно решение, но ТРЯБВА да бъде взето! Поздравления, Сеси!
-
Благодаря ви за чудесните коментари, Алина, Александър! Да, за жалост някои нямат душа, камо ли съвест, която да ги гризе! Балзак го е казал толкова точно!
-
"Ако съвестта можеше да гризе, по улиците отдавна биха се разхождали само скелети." Балзак
-
Съвестта е прекрасната героиня в разказа ти.
Добър разказвач си,умееш да провокираш размис ли.
Лесно е да осъдиш лошия,но е хубаво човек да се постави в подобна ситуация.Хората са различни и всеки може да прояви страх,слабост,безумие...Приветствам жизата съвест на героя ти и правилното му решение. -
Благодаря ви, че бяхте тук и споделихте, Силвия, Весе, Странник, Любо!Странник, и аз съм си задавала същите въпроси като теб. Явно на доста хора е ампутирана!
-
Поздрав Сеси!!!Тъжната действителност...!!!Разказа е хубав!!!
-
Поздрав, Сеси!
-
Благодаря ви от сърце, Ваня, Ники, Ивон, Таня!
-
Поздравления, много хубав разказ!
-
Интересен разказ с отворен край! С поздрави, Сеси!
-
Браво,Сеси,прочетох с удоволствие
-
Наистина много добър разказ! Поздрав и от мен!
-
Благодаря ви, че се спряхте и оценихте разказа, Весе, Ели, Марти, Галя! А пробуждане, Гале, трябва да има! Иначе, що за човешки същества сме!
-
Много реалистичен и хубав разказ! Поздрави!
-
..........!!! Съпреживях! Светъл поздрав, Сеси!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
