— Ице, хайде, вечерята е готова!

 Ицето подскочи, захвърли пластилина и се затича към кухнята. При падането пластилиновата фигурка се удари в забравено на пода камионче и десният ѝ крак се огъна малко над стъпалото.

 Ицето беше на почти четири години, по-скоро слабо и болнаво, но винаги усмихнато дете с необятна фантазия и завидно за възрастта си чувство за хумор. Имаше много играчки и всички те си имаха имена, характери и дори различни акценти, с които разиграваше всевъзможни ситуации с обикновено неочакван и доста смешен край. Но най-много се увличаше да моделира фигурки от пластилин. С часове седеше на малката масичка в стаята си, мачкаше мекия материал, правеше топчета, змии, питки и други по-сложни форми, на които, разбира се, даваше имена, а в края на деня ги прибираше в стар кашон от радиоуредба.

 В кашона можеха да се открият модели още от втората му година – най-вече продълговати и с неясен цвят и предназначение; много змии, най-голямата и детайлна от които се казваше Кадмил; дръвчета с къс ствол и две-три големи топки вместо корона; светофар с извит стълб, който очевидно не бе издържал тежестта на корпуса; автомобили с две до седем колела - тези колела често се различаваха по големина и форма: някои бяха твърде малки и идеално обли, други – сплескани, трети – доста ръбати. Понякога колелата се намираха на странни места по колите, но при коментар от родителите на Ицето, че една кола трудно би се движила с гума на предното стъкло, той се разсмиваше от все сърце и после добавяше с хитър поглед:

 — Аз пък знам, че може!

 След вечеря Ицето трябваше да прибере играчките си и да си ляга. Той повдигна от земята човечето от пластилин и го огледа внимателно, мислейки какво име да му даде. Засмя се на огънатия му крак, който изглеждаше така, сякаш иска да погъделичка другия зад коляното. Явно се бе увлякъл в мислите си, защото вратата се отвори и той видя ядосания поглед на майка си. Затова бързо хвърли в кашона новия герой, както и други дребни играчки. Знаеше, че не трябва да смесва останалите си играчки с пластилина, но бързаше. Лъскавите фигурки попаднаха в близост до заека Мармалад, получил името си, тъй като Ицето беше омесил пластилиновото тесто върху петно от мармалад. Сладкото така се пропи в пластилина, че му придаде голяма доза лепкавост и лек сладникав аромат. Мармалад имаше две различни по големина уши, едното беше почти на тила му. Опашка нямаше, Ицето май беше забравил да сложи. До заека лежеше едноръкият Брод; вляво от него ( Дамата с големия крак; малко по-натам беше Мулуку*, момче без очи и с дълъг клюмнал нос; върху него пък беше ръката на Ганица, момиче с коса по гърба, което с едната си ръка държеше другата.

* * *

 Спас докуца към насъбралата се тълпа. Всички се суетяха около страхотен автомобил, оглеждаха го от всички страни и цъкаха с език. Никога не бяха виждали такова чудо на техниката – с четири съвсем еднакви гуми, при това бяха идеално кръгли, отляво и отдясно изглеждаше по един и същ начин, дори покривът беше съвсем гладък. Дамата с големия крак, както всички наричаха любопитната съседка от лилавата къща, се осмели да влезе в колата. Като потъна в меката седалка, ахна от удоволствие и изненада. Запали двигателя и леко натисна газта с въздългия си крак. Тълпата се отдръпна от пътя тъкмо навреме, преди колата да префучи покрай тях. Дамата беше толкова стъписана от бързото и гладко потегляне на колата, че не се усети как пищи, докато не стигна пределите на града.

 В първия момент никой не успя да промълви и дума, всички гледаха в посока на колата, която отдавна беше изчезнала от хоризонта. След като се отърсиха от шока, в един глас промълвиха „Уаууу!“ и отново започнаха ожесточено да обсъждат невероятния автомобил. Спас продължаваше да гледа с широко отворени очи към края на улицата и не забеляза, че току-що купеният хляб бе изпаднал от ръцете му. Мислеше за своята малка количка, която, макар да го бе завела на много далечни и интересни места, бе доста бавна и трудна за управление. Трудността идваше от една страна заради бронята, която неизменно се влачеше по улиците, от друга – гумата на предното стъкло не му предоставяше най-добрата видимост и нерядко се случваше да спре в някое дърво и да бъде затрупан от някоя от топките по короната му.

 — Господин Спас, господин Спас, хлябът Ви!

 Момичешкият вик прекъсна размислите му и той се обърна в посока на гласа. Ганица скачаше от крак на крак, сочейки към обувките на Спас, а русите къдрици по гърба й пружинираха и я правеха още по-очарователна. Спас погледна към краката си и видя заека на пианиста Брод, който ръфаше падналия хляб и му придаваше по-правилна форма. Ядосан, вдигна хляба, изтръска залепналия за него заек и привика Брод, който водеше спор с двама градски лентяи за нуждата от обли гуми при автомобилите, да си прибере животинчето. Погали Ганица по главата, благодари ѝ и леко подхилквайки се от гъдела, който си причиняваше, докато куцукаше, бързо се отправи към къщата на Мулуку, сляпото момче със странен нос, на което всеки ден носеше храна.

 Почти пред вратата на двора Спас едва не се сблъска с непознат за него човек. Той бе толкова различен, толкова прекрасен, че Спас разтърка очи, защото имаше чувството, че сънува. Чужденецът обърна глава, направи извинителен жест и с бърза крачка продължи напред и се скри зад ъгъла преди Спас да успее да изрече и дума. Той беше симетричен, с две ръце от двете страни на тялото, два прави крака, които не се подритваха, докато ходеше, с очи, малък нос, който сочеше напред, с коса, излизаща равномерно от горната и задната част на главата. Спас се затича след него, но от чужденеца нямаше и следа. По лицето на Спас започнаха да се стичат сълзи, които той не можеше да спре. В мислите му се зароиха безброй въпроси – за живота, за Създателя, за съдбата. Той се втурна към къщата и от вратата започна да разказва за странния автомобил и неземния човек, докато обикаляше да търси Мулуку. Най-сетне го откри на верандата, с пръснати около него глинени фигурки, но Мулуку сякаш не го чуваше. Отново бе потънал в своя свят, замислено мачкаше парче глина в ръцете си и оформяше нещо, което в съзнанието си представяше като човек. Такъв, какъвто никога не бе виждал.