Предисловие от автора и кратко описание

Привет, Създатели! :-)

Няма да ви отегчавам с много приказки за себе си. Това е втората ми книга и първата ми самостоятелна такава. Жанрът е фентъзи, но действието се развива в нашият свят (и не само :-)). Стъпва на основата на философски, научни, метафизични и езотерични идеи, които са ме вдъхновявали през годините. 

Главната героиня Кали, заедно с брат си  Кристиян са сираци, свикнали да се грижат сами за себе си и да оцеляват в суровите житейски условия на нашият свят. Финансовите им неволи ги разделят, но Кали решава да открие отново брат си и да възстанови връзката им. Така тя заминава за чужбина, където открива онези, които умеят да създават и разрушават , свързват и разделят, които владеят светлината и сенките,проявеното и непроявеното- Създателите. 

Надявам се, че успях да ви заинтригувам. Надолу следва прологът. Ще се радвам да изживеем това приключение заедно! 

П.С. Ще качвам и илюстрации.

Пролог

Съдба…това е наистина интересна дума. Първата половина от нея разкрива отговорността, която неизбежно поемаме, следствие, от което не можем да се скрием. Колкото до втората ѝ част аз лично свързвам с душата. И наистина в древен Египет са наричали душата "ба".

Хората казват, че раждайки се в този свят душата сама избира пътя си, дори родителите при които ще се роди и кога ще напусне земният живот. Може би  това е така, но аз винаги съм се надявала на обратното. Земята е доста широко игрално поле и между играчите би трябвало да съществува някаква съгласуваност на решенията и в края на краищата някаква обща цел.

Аз не умея да общувам с душата си, но ако можех бих попитала защо, каква е била целта на тази нелепа самолетна катастрофа, в която са загинали преди 25 години родителите ми. Кое е това, което може да оправдае такава загуба, това, че нямам нито един спомен за тях, че не съм успяла дори веднъж да се обърна към тях с мамо и татко?

Минаха 25 години, но аз така и не можах да се смиря с тази съдба. Брат ми Кристиян се справи значително по-добре от мен. Двамата заедно отраснахме в приют в България,  близо до София, където бяхме родени. Крис е десет години по- голям от мен и в момента, в който навърши 18 започна да работи, намери квартира в града и се изнесохме. За да ни издържа той работеше много. Въпреки всичко парите не стигаха. Сменихме няколко квартири, живяхме при кого ли не, докато накрая той не се видя принуден да замине да работи в чужбина. Това се случи лятото, няколко месеца след 16-ият ми рожден ден. Той замина на строителна бригада с някаква фирма за Германия. Две години по- късно се премести в Австрия. Това бе последният път, когато чух за него. След това преместване смени номера си и повече никога не го видях.

Не го обвинявах. Аз вече бях на 18, а той бе поел отговорност за мен през цялото ми детство, бе се грижил, бе работил като роб само и само да оцелеем и аз да не съм в сиропиталище. Не ме беше изоставил нито веднъж. Единственото, на което се надявах е, че е жив и здрав и че е успял да изгради най-накрая живота си.

Аз, от своя страна, трябваше да се погрижа за моят, но реших, че трябва да удовлетворявам вътрешните си потребности и вместо да завърша нещо практично и не много скъпо аз завърших художествена академия. От малка си мечтаех да стана автор на комикси. Когато рисувах забравях за всичко, произтекло в живота ми. Това ме успокояваше и ми носеше един магически, вътрешен трепет, някъде там в празният ми стомах. Не винаги успявах да се справям с поставените от професорите задачи заради преумората от работата на пълен работен ден, лекциите, недоспиването и лошото хранене, но въпреки това завърших с не лош успех.

Завършвайки академията се наложи да продължа да работя, като продавач в магазинче за художествени материали. След упорито търсене ме взеха, като стажант- илюстратор в едно от най-големите издателства в града. Изкарах там близо година с идеята да се докажа и да ме назначат, а защо не и да издадат някои от комиксите ми. Това, обаче, изискваше допълнително обучение и още усилия. Парите все така не достигаха. Постепенно  мечтата ми да издам своя собствена история почна да  гасне. Колкото и да напредвах и да полагах усилия ръководителите ми не ме забелязваха и настойчиво ме пренебрегваха. След две години постоянна борба ми стана ясно, че няма шанс да бъда нищо повече от илюстратор на треторазрядни издания. Нямаше значение колко се стараех.

Живота ми се оказа в задънена улица. За това взех решението да напусна, да замина и да открия брат си. Може би бе възможно да възстановя връзката ни и да се опитам да намеря светлина за бъдещето си. Дали съдбата ще  ми помогне този път – не знам, но аз имам своя цел, две ръце  и  настояще, изпълнено с безброй възможности.

Моето име е Кали Измаилова.