ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Прозрения

1.

Ателието 

24 януари, 2044

Людмила изпи едно мляко с какао – свитият ѝ стомах не можеше да приеме друго – после взе душ, обу тъмночервени джинси, тесен сив пуловер тип поло, нахлузи сивите ботуши и дълго време оправя косата си пред огледалото. Наглася я ту на една, ту на друга страна, накрая се ядоса и я хвана на конска опашка. „Какво си се закиприла толкова за тоя идиот, кой го знае какъв е! Я дай малко по-спокойно!“

И все пак стомахът ѝ продължаваше да е свит по време на целия път до квартал „Свети Йоан“. Бе свит и докато пътуваше в малкия, обкован с ламперия асансьор на шестетажния блок. От тясното пространство ѝ се замая главата, стори ѝ се, че ще се задуши. Когато излезе на площадката на шестия етаж, дълго време стоя и вдишва миризмата на таван и прясна боя, докато намери сили да се добере до единствената врата в края на коридора.

Владимир отвори на първото ѝ позвъняване. С отварянето на вратата зад него плисна слънчева светлина; денят бе светъл, макар и много студен.

- Здравей! – той ѝ се усмихна. – Измръзна ли, докато дойдеш?

Тонът му бе спокоен, приятелски, усмивката – нежна и приветлива. От вчерашното му арогантно излъчване нямаше и помен. Когато мина покрай него,  Людмила му хвърли кратък поглед. Носеше развлечени, избелели джинси, изцапани с петна от боя и фланелка с надпис „Новият Париж“; русата коса падаше разбъркана над челото му. Беше се обръснал и ухаеше на парфюм.

„О!“, тя усети как усмивка си проправя път към лицето ѝ. „Не само аз се кипря, значи!“

Приятна топлина се разля по вените ѝ. Очевидно бе стояла доста време на прага, без да откъсва поглед от него, защото той се засмя.

- Какво, харесвам ли ти така? Обръснах се, защото ме сърбеше. Мързи ме да се бръсна, но повече от две седмици не издържам.

Сепната, Людмила свали малката си раница от рамото.

- Брадата ти си е твоя работа – тя остави раницата на шкафа за обувки. – Кажи, с подово отопление ли си? Да си слагам ли пантофите?

- Не, с външни радиатори сме тук – той потърка очи с ръка, после прикри една прозявка. – Не е много топъл подът, затова по-добре се обуй. Аз ходя с дебели чорапи.

Людмила обу пантофите си и го последва във всекидневната. Помещението бе доста просторно, поне с двайсет квадрата по-голямо от нейното жилище. Цялата южна стена бе стъклена и блестеше като злато; лъчите на слънцето дърпаха нишки от светлия ламиниран паркет и разпръснатите из помещението мебели и плетяха от тях сияйни венци. В десния край Людмила видя натрупани картини. Някои бяха изцяло завършени, други наполовина. Имаше и чисто бели платна. Видя високия статив, два-три дървени, изцапани с боя стола, буркани с четки, шишенца с бои, спрейове и куп други принадлежности за рисуване, чието предназначение ѝ бе неизвестно. Отсреща до стената, къпещ се в златната феерия, бе проснат голям двоен матрак, покрит със син олекотен юрган. До него – стол, маса, на масата – компютър. Тя премести погледа си вляво – в западния ъгъл бе кухненския кът. Семпли дървени шкафове, безразборно натрупани върху мивката мокри чинии – явно току-що измити – и мирис на кафе от кафеварката върху котлона.

- Искаш ли кафе? – Владимир прекоси стаята и отиде до печката. – Сега го сложих, че станах преди половин час. Спах като заклан, да ти призная, тая нощ – а мислех, че няма да мигна.

- И аз така – отвърна Людмила. Наистина бе спала – по-добре от всякога. Толкова отпочинала се чувстваше, че дори не изпита нужда да си прави кафе сутринта. Но сега острият аромат погъделичка приятно ноздрите ѝ. – Ще пия кафе, благодаря.

- Закуски нямам, защото не готвя вкъщи – каза той. – Едни кроасани и бисквити само в шкафа…

- Не се занимавай – каза тя, – нищо не ми се яде.

- Окей. Седни някъде, ей там на креслото, ако искаш.

- Може ли да ти разгледам картините? – попита тя.

- Може – той се поусмихна, докато хващаше горещата дръжка на кафеварката с ръкохватката. – Само не ги пипай, че някои не са изсъхнали.

Владимир рисуваше предимно градски пейзажи. Повечето от картините му бяха с тъмни, сякаш обвити в смог тонове. Людмила видя дъжд, сиви блокове, окъпани в светлината на полицейски прожектори; стари жени, приведени над свещник, със зееща под краката им отворена шахта. Видя метростанция с дерайлирал влак и хора, изпълзяващи през покрива и през пластовете земя над тунела. Видя четящо момиче на терасата на последния етаж на блока, което протяга уплашено ръка към летящите му във въздуха очила. Людмила се взира десетина минути в картините и накрая реши, че този човек е ужасно нещастен.

„А като че ли аз не съм! Като че ли аз не пиша по същия начин!“ И романът ѝ, и разказите, които напоследък нахвърляше в Word, бяха все тъжни, сиви, побрали цялото отчаяние от съществуването ѝ.

Владимир я чакаше седнал на облегалката на едно от двете кресла в средата на помещението. Там имаше друга маса – ниска, продълговата, от светло дърво. Той държеше чашата си с кафе и я наблюдаваше изпитателно.

- Ти не можеш ли да седиш нормално на кресло? – попита тя, докато се настаняваше в другото. – Защо пак си на облегалката?

- Иначе ме хваща клаустрофобия – отвърна той. – Какво мислиш за драсканиците ми? Депресарски, а?

- Депресарски, но майсторски – отвърна тя. – Доповръща ми се чак, като ги гледах.

- Това е целта! – той се ухили.

- Купуват ли се?

- О, и питаш. Народът е влязъл в яка черна дупка, да знаеш. Ужасиите страшно вървят. Само трябва да им лепвам подходящи заглавия – например: „Отчаянието на прокълнатите“. Или „Оръдията Божии“. Или „Неразчетеното послание“. Схващаш ли?

- Схващам – Людмила въздъхна и отпи от кафето. Беше горещо и горчиво. – Е, какво стана? Ти помисли ли върху твоята картина …тази, която…

- „Джуджето и великанът“ ли? Да, мислих. Всъщност се надявах ти да я погледнеш и да ми помогнеш…да ми кажеш какво виждаш в нея, знам ли. Аз си блъсках главата вчера до късно, но не стигнах до никакво смислено заключение.

- Аз ли да ти помогна? Че аз какво разбирам от рисуване?

- Ами, този…този мъж, който ми се появи тук, ангел ли, какъв…той ми каза, че вие с Боян ще успеете да ме разберете. По-добре, отколкото аз се разбирам. Един вид, ще ме накарате да вникна в подсъзнанието си. И да намеря отговора.

- Аха. Ясно  – тя го погледна с полупритворени очи. Пръстите ѝ си играеха с кичур от косата, измъкнал се от ластика; усети как на устните ѝ се плъзва лека усмивка. – Ами дай да започваме с анализите тогава, художнико. Да видим дали съм достатъчно добра, за да те разгадая.

Владимир се наведе и остави чашата си на масата. Хвърли ѝ поглед, от който край стъпалата ѝ лумнаха пламъци; извиха се нагоре и сграбчиха хищно тялото ѝ.

- Добре, миличка – той заобиколи креслото, приклекна до нея и хвана ръката ѝ. – Кажи ми само къде ще ти е удобно? Нямам кушетка, но мога да отида да легна на леглото, ако искаш.

Усмивката ѝ се разшири. Пламъците я изгаряха, разтапяха тялото ѝ, превръщаха го в огненочервена жар, сипеща се в топлия въздух.

- Тук е добре – прошепна. Пръстите им се преплетоха; той внезапно се хвърли към нея и впи остро устни в нейните. Тя отвърна на целувката му жадно; замаяна, задъхана, придърпа го към себе си, докато не се почувства плътно притисната от него, смачкана в ъгъла на креслото. Хапеха лудо устните си, езиците им се преплитаха, тежкото им дишане се сливаше в едно; Людмила плъзна ръце под фланелката му, усети стегнатите мускули на корема и силните гърди. После свали пръстите си и започна да разкопчава панталона му.

- Седни за малко на креслото – прошепна пресекливо между целувките – моля те.

- Люси – той се задъхваше. – Слушай, не съм бил с жена от много време…малко по-полека…

Тя преметна ръка през врата му и го притисна силно към себе си, не му позволи да мръдне. Другата ѝ длан обгърна твърдината, която се надигаше под панталона му. Той изстена.

- Чакай…

- Нищо не искам от теб – прошепна Людмила в ухото му. – Освен да постоиш седнал в креслото за малко. Моля те. Моля те, отпусни се за малко.

Без да чака отговор, тя се извъртя изпод него и докато ръката ѝ се движеше умело, го накара го да се обърне. Бутна го леко назад в креслото. Той стисна облегалките, опита се да се надигне, но тя го блъсна обратно.

- Стой мирен! – нареди и отметна назад един кичур, измъкнал се от конската ѝ опашка. После се наведе се над него.

Той свърши за по-малко от две минути. Отдръпна се от нея и притисна главата ѝ към бедрото си със сподавено простенване. Тя постоя малко неподвижна, докато дишането ѝ се успокои, наслаждавайки се на топлината на кожата му. После се надигна, оправи отново косата си и отиде бавно до другото кресло. Отпусна се с доволство на меката седалка и притвори очи.

Владимир стана след около пет минути. Вдигна боксерките си, но събу джинсите и ги хвърли на земята. Без да каже нищо, прекоси стаята и влезе в една странична врата – вероятно банята. Людмила чу дърпането на завесата за душ кабина, после плискането от душа. След няколко минути водата спря. Владимир се бави още малко, после излезе. Бе сменил бельото и фланелката си. Все така мълчаливо, дойде до креслото, взе джинсите си от пода и ги навлече. Седна на ръба на креслото и посегна към чашата си с кафе. Не я поглеждаше.

- Добре ли си? – попита го тя. Напрежението, което струеше от него бе като мощна водна струя: блъскаше се в лицето ѝ, давеше я. Тя притисна гърдите си с длан. – Какво има? – попита го с тревога.

Той се поколеба, погледна я, после остави чашата обратно на масата. Отиде при Людмила, хвана ръката ѝ и я вдигна от креслото. Притисна я към себе си.

- Ела! – гласът му трепереше. – Ела малко на леглото, миличка, да те прегърна. Ела. Моля те – тя вдигна поглед и видя, че очите му плуваха в сълзи. „Господи!“, помисли си. За пет години живот с Коста той нито веднъж не се беше разплакал. Какво бе правила толкова време с онзи сухар, по-плосък и безчувствен и от дъска за гладене? Как е могла да бъде там, когато всъщност мястото ѝ е било тук – при този мъж, светещ като диамант сред калните води на африканска река?

След малко те лежаха, сгушени един в друг, потопени в изливащото се през прозореца златно сияние. Матракът бе много удобен, а топлината и спокойното дишане на човека до нея – разнежваща като мъркането на нахранено коте.

- Добре, Влади… – тя посегна и оправи падналата на челото му коса. Той бе притиснал лице в нейното и се взираше мълчаливо във високия, измазан в бяло таван. – Мога да ти казвам така, нали? Ти ми каза Люси одеве.

- Да, може – промърмори той.

- Е, Влади, ще ми споделиш ли сега, какъв живот си живял, че си все толкова напрегнат? Човек го е страх да те докосне, направо ще се взривиш. Без лъжи обаче. Искам само истината.

- Какъв живот съм живял ли - той въздъхна. – Ами, родителите ми умряха при земетресенията…

- Това се е случило почти на всички, включително и на мен. – каза тя. Той стисна силно ръката ѝ.

-- Да – каза, – много близки загубихме тогава, нали? Много хора останаха сираци. Може би затова сме толкова диво поколение, въпреки всички наложени ни норми, правила и програми за пречистване.

- И после какво стана? – подкани го тя. Не ѝ се искаше разговорът да тръгва по обичайното русло на плюене на системата. Имаше да научи много по-важни неща за него от това колко мрази духовниците и реда им. Това ѝ беше ясно и без да ѝ го казва.

- После… ами проблемът е, че на мен ми беше много тежко да се справя с това осиротяване. В смисъл, че не бях от…силните деца. В училище ми се подиграваха, тормозеха ме, крадяха ми нещата, биеха ме…

- Тебе ли? – тя го погледна недоверчиво. Силата, с която я прегръщаше, и волево изсеченият му, римски профил придадоха на думите му абсурден оттенък.

- Да – той се усмихна. – Странно ти се вижда, нали? Гледаш ме сега як, с мускули, ама тогава изобщо не бях такъв. Бях нисък, хилав. Имаше една банда момчета, нямаш идея какво правеха с мен…

- Ужас! – въздъхна тя.

- Проблемът е, Люси, че… –  той се поколеба, пое си дълбоко дъх – проблемът е, че аз не се борех. Не им отвръщах. Бях пасивен, просто стоях и ревях, а те се гавреха с мен, разбираш ли. Не можех да мръдна, нахвърлеха ли се върху мен, просто се парализирах… и ги оставях да правят всичко. Без дори ръка да вдигна да се защитя – той преглътна. – И не само с тях бях такъв. Бях такъв навсякъде. Не отстоявах правата си пред учителите, нито пред директорите на възстановителните центрове, където ходехме да помагаме, спомняш си…абе, не можех да се оправя с никого. Започнах да пия и да се друсам от седемнайсетгодишен просто защото не можех да се боря с абсолютно нищо. Само можех да рисувам и да си купувам алкохол и дрога. Добре, че беше един учител, да се заеме с мен, да ме набута в Академията, иначе щях да съм сега поредният парцал, който гние в Затворения квартал. Не че, като се замисли човек, съм нещо кой знае колко по-добро.

Стори ѝ се, че светлината около тях е придобила изведнъж сивкав оттенък, сякаш слънцето, подобно на изплашена медуза, бе пуснало мастилени струи във въздуха. Людмила потръпна и стисна на свой ред силно пръстите на Владимир.

- Миличък, но това вече е минало…– гласът ѝ бе задушен от съчувствие – не можеш ли да го забравиш?

- Не мога – той се усмихна невесело. – Не мога да го забравя, защото, въпреки че денонощно блъскам и тренирам и изглеждам най-железния тип на света, вътрешно съм си същия мухльо като преди. Годините ме поочукаха и вече знам как да се оправям в някои ситуации, но всъщност основното, което правя, е да бягам от всички. От конкуриращите се дилъри в Затворения квартал, от полицията, от шефа ми в списанието, който все ми натяква нещо, от подмолните игрички на другите художници - от всичко бягам. Знаеш ли, досега съм търсил все силни жени, много силни. Интересното е, че пред жените…винаги съм се правил на железен, слагал съм маска…но истината е, че съм се вкопчвал в тях като малко дете. Търсех майка, а не жена. С последната, с Дарина, бяхме заедно седем години. Тя беше много корава, много борбена. Мачкаше всеки, който ѝ се изпречи на пътя.

- О… – Людмила веднага си представи заслепяващата амазонка, която е споделяла вечерите на Владимир. Думите ѝ секнаха.   

Той я погали успокоително по ръката и продължи:

- Да, истински звяр беше. А аз със нея…как да ти кажа, чувствах се много сигурен. Само тя разрешаваше проблемите ни. Как само се бях отпуснал, нямаш представа. Бях си намерил „майката“, разбираш ли? А тя не е можела да ме понася. Безхарактерността ми, слабостта ми – всичко я е дразнело до такава степен, че един ден не издържа и просто се махна. О, опитваше да ме превъзпита, последните две години само ми натякваше, какви ли не епитети не ми лепеше. Аз не обръщах внимание, смятах, че просто си говори, до такава степен бях зависим от нея. Разбираш ли? – той се отдръпна малко настрани и погледна Людмила в очите. Бледото му лице и скованите черти я блъснаха в стомаха. Тя поклати неуверено глава:

- Не разбирам.

- Просто искам да знаеш, че съм страхливец. И то ужасен. От най-ужасните.

- Сериозно? - отвърна тя – Изобщо не ми се виждаш такъв, но щом казваш. То ако знаеш пък аз каква съм бъзла, ако става въпрос за това.

- Но не като мен – въздъхна той, – по друг начин. Аз съм повече физически страхлив, ти по-скоро емоционално, ми се струва. И все пак, знаеш ли…може би фактът, че и ти си уязвима, ми вдъхна увереност. Почувствах се способен да бъда себе си. Такъв, какъвто съм, без да се крия – ето, затова сега ти приказвам тези неща, да не мислиш, че съм ги споделял с другите жени? Ти просто ме предразположи. И…и което е по-важно, чувствам, че с теб, не само мога да бъда себе си, ами и нещо повече. Да бъда силен. Да ти бъда подкрепа на теб. Луда работа, нали? Чувствам се като нормален мъж, а досега никога не е било така. Никога.

- Боже, какво ти било на главата – тя го погали по бузата. – Миличкият.

- Разбираш ли ме сега?

- О, да, сега да. И то по-добре, отколкото мислиш. Да, може би аз наистина нямам проблеми с физическия кураж, но затова пък цял живот ме гонят други паранои. Да не ме отхвърли обществото. Да не остана без работа, дом, пари, да не ме изоставят приятелите. И това е защото все не съм можела да се справя с нищо. Трудни ми са контактите с хората, трудно ми е завързването на приятелства, интервютата за работа, самата работа – всъщност всичко, освен писането, винаги ми е било адски трудно. Вече ме изхвърлиха от две места, защото не се оправях. А пък с мъжете…никога не съм имала успешни връзки, попадам все на кретени. Последно бях омъжена за едно чудовище и….

- Била си омъжена? – той повдигна вежди.

- Да – ако може да се нарече брак. Само първата година беше горе-долу поносима. Той беше изряден член на обществото. Изпълняваше всички „норми“, ходеше по Съборите, палеше свещи, молеше се на всеки час, ходеше в църква, правеше дарения, принасяше жертви. Вършеше си съвестно работата, издигна се на висок пост. Обличаше се перфектно, беше все един такъв, изгладен и чист - кракът му не беше стъпвал в Затворен квартал. Бас държа, че сигурно би припаднал само от миризмата, ако се озове там…а пък алкохол не беше близвал, даже и вино.

- Еха, и какво му е зверското на тоя образцов гражданин?

- Беше насилник – каза тя глухо.  – Биеше ме.

- Биел те е? – той се надигна рязко на лакът.

- Да, систематично. Три години подред. Какво ме гледаш, чудиш се дали ми е останал някъде белег ли? Да, имам един под брадичката, блъсна ме върху ръба на шкафа – тя пусна ръката на Владимир и скръсти лакти пред гърдите си.

- Дявол да го вземе!  – той я дръпна към себе си и я притисна към гърдите си. Тя чу учестеното биене на сърцето му. – Как си могла да стоиш с такъв човек?

- Не е толкова лесно да се измъкнеш. Знаеш, че сега разводи няма, освен при документирано и доказано насилие или системни изневери. Никой не ми вярваше. Ходех тайно на лекари, вадех си медицински. Разказах на всичките си познати, накрая даже го записвах с рекордера. Две години трупах доказателства, толкова трудно беше… защото все се страхувах, че ще ме хване какво правя и ще ме убие. Накрая отидох в съда. Успях, дадоха ми развод и го осъдиха. Сега е в затвора, но беше страшно трудно.

- Сега в безопасност ли си? – попита той – Не те закача повече, нали? Не праща други изроди след тебе?

- Не, не. Нещата се успокоиха.

- Искам да внимаваш, защото такива не се спират лесно! – Владимир я притисна отново към себе си – И от затвора може да направи какво ли не. Особено ако е с връзки.

- Мислела съм го, но досега нищо не е ставало – отвърна тя. – Две години минаха. Смятам, че всичко ще е наред.

- Ако нещо се случи, ще ми кажеш, нали?

- Ти нали беше голям страхливец? – тя се усмихна. – Защо се набъркваш в моите работи?

- Имам някои познати, мога да ти помогна, ако трябва.

- Виж, Влади, аз се опитвам да го забравя. Доскоро го сънувах почти всяка нощ как ме причаква пред вратата и… Абе, гадости. Какво да ти кажа. Знаеш ли, преди да се появи този, как му беше името…Асарих…бях толкова отчаяна. Не вярвах, че ще намеря смисъл в живота си. Пиша само за да отразя безсмислието, което чувствам. Като теб. А ми се иска да пиша за хубави работи, да вдъхвам на читателите си оптимизъм…

Владимир сведе поглед към юмрука си – Людмила видя, че кокалчетата му са побелели от стискане. Той го отпусна бавно и въздъхна. Погали я по косата. Тя зарови лице във врата му. Светлината от прозорците отново бе възвърнала непокътнатия си златист оттенък и си играеше весело с ръбовете на тъмносинята му фланелка.

- Може би ще стане! – тонът му бе омекнал – Може би вече можем да повярваме в нещо хубаво. Нали?

Постояха така известно време, без да говорят, галени от слънчевата светлина. После Людмила се отдръпна, изтри очите си и се усмихна.

- Искаш ли сега да спрем да говорим за гадости и да ми покажеш картината си? Какво ще кажеш? Да видим все пак дали мога да вникна зад формите и боите? Ще вложа всичко от себе си и този път няма да те разсейвам със странични занимания. Обещавам.

Той се засмя, изправи се в цял ръст и прескочи матрака с едно гъвкаво движение. Подаде ѝ ръка:

- Всъщност страничното занимание не беше толкова лошо. Хайде, ела, имам я на файл. 

...

Той се надвеси над нея към монитора и пръстите му полетяха по холограмните клавиши, а по екрана пред очите ѝ се сменяха правоъгълни, блестящи прозорци с информация. Някъде скрита между хиляди други, имаше папка мои картини, а в нея подразделение -продадени. Курсорът се плъзна по номерата на файловете и накрая се спря на номер 83-JPK. Владимир го докосна и го отвори.

Екранът се изпълни от поредния градски пейзаж. Беше есен; вихрушка от жълти, зелени и червени листа се въртеше във въздуха, клоните се бяха привели под напора на вятъра. Листата покриваха изсъхналата трева на междублоковите градинки, един метач чистеше на улицата, прашни коли стояха пред светещ в жълто светофар. Отгоре синьото небе преливаше в мръснозелено – там, където осветените от бледото слънце облаци се трупаха на нетърпеливи купчини, готови да излеят сълзите си над града. Дотук добре; само че в този пейзаж имаше нещо нередно. Централната му част липсваше. Точно в средата на картината, от краката на метача на улици наляво, следваше празно пространство. Някакви неясни щрихи сивееха в него, но общо взето ѝ заприлича на дупка в картината. Все едно на Владимир в последния момент не му бяха стигнали боите да я довърши.

- Какво е това? – тя посочи към празното пространство – Защо е така?

- Вгледай се! – той се отдръпна назад и сложи ръка на рамото ѝ.

Людмила се вгледа. Постепенно, неясните сиви щрихи придобиха смисъл. Това беше лице….лице, ръце, крака…човек, скрит в пейзажа. Той нямаше собствено тяло, формата му бе изваяна с изключителна сръчност от заобикалящата го среда. Щрихите само смътно напомняха къде е брадичката му, врата, линията на гърдите и корема. Лице нямаше, само контури, очертани от червени и жълти листа и стърчащите трески на един приведен клон.

Тръпки полазиха по гърба ѝ, сякаш бе видяла призрак. Имаше нещо толкова отчайващо, толкова зловещо в тази невидима, загатната фигура, че Людмила извърна очи встрани с възклицание на ужас.

- Кошмар! Ти сериозно ли си нарисувал това?

- Да  – каза Владимир. Людмила вдигна глава към него и видя, че хапе долната си устна. Пусна я и посегна да изтрие очите си.

- Това е известната ти картина? Това е „Джуджето и великанът“?

- Да. Нямаш представа колко по-ужасна изглеждаше на платното. Избиха се за нея обаче. Има над петнайсет репродукции. Три съм правил аз, останалите други художници.

- Болен мозък – промърмори тя, – Друсан ли си бил, като си я рисувал?

- Не помня. Пиян бях, със сигурност. Много зле ми беше. Точно се бяхме разделили с Дарина. Чувствах се…толкова смачкан и нищожен. Не мога да ти опиша.

- И това си ти? – тя посочи към невидимата фигура на картината.

- Ами, да. Чувствах се, все едно изчезвах. Все едно ме нямаше. Исках да предам това усещане за…за несъществуване.

- Значи ти си „джуджето“, така ли? А светът е „великанът“, който те смачква?

- Да, това ми беше идеята. Естествено, критиците интерпретираха джуджето като греховния човек, чиято душа е обречена да загине. Можеш да прочетеш някое ревю, ако искаш, ама са пълни глупости.

- Кой купи оригинала?

Владимир помълча малко:

- Петър Доневски.

- А! – възкликна тя остро, после добави тихо – Да, вярно. – отпусна се назад на облегалката на стола и загриза нокътя на палеца си. – Кога я е купил?

- Преди около година. Доста време се колебах, преди да я пусна в галерията. Мислех си, че е твърде гадна, даже и за пазара в момента. И в началото хората наистина се постреснаха. Доневски, обаче…

- Той не се стресна?

- Не, изобщо. Помня, че направо му светеше лицето, като я взимаше – все едно е изровил пиратско съкровище. Благодареше ми, казваше ми, че такова нещо не е виждал. Явно е видял в картината нещо, което…

- Което трябва и ние да открием? Нещо положително?

- Да. Представяш ли си? Айде кажи ми сега какво положително виждаш в тая картина, защото аз очите вчера си избодох, но не го видях.

- Хм – каза Людмила. Очите ѝ се върнаха върху монитора. Сега, на втори поглед, фигурата на „джуджето“ не ѝ се видя толкова страшна. По-скоро тъжна и самотна. Искаща да извика за помощ. Искаща да протегне ръце и да…

Един страничен прозорец внезапно се отвори в лявата долна част на холограмния монитор. Изрисувано личице със старомодна слушалка на ухото се подаде от прозореца и заповтаря с детински глас: „Имате повикване! Имате повикване!“

- А! – тя подскочи – Това „Gobalcall“-ът ли ти е? Какво е това идиотско звънене?

- Една колежка ми го сложи, не съм го сменил. – Владимир се наведе напред и докосна бутона за приемане на разговора. Людмила стана от стола и се отдръпна настрани, но той не зае мястото ѝ. Остана прав, леко приведен към монитора.

- Влади? – чу се плътен женски глас. – Там ли си?

- Тук съм, Марианче – той се изправи и приседна на ръба на масата. – Давай, тормози ме.

- Къде ти е камерата? Искам да видя дали наистина си болен или симулираш.

- Симулирам – отвърна той. –  Готвя се за пиянската оргия, която ще си спретна. Гол съм, така че няма да ти пускам камера.

- Говедо – каза тя.

- Кажи какво има? –  Владимир намигна на Людмила, която го гледаше с леко отворена уста. Овладяната му стойка, спокойния, сигурен глас, с който говореше с непознатата, те говореха за сила, много сила, скрита у него. И ако досега не я е виждал в себе си, може би бе време да…

- Не мога да се оправя с фоновото запълване – каза жената нетърпеливо.

- А то по-точно за какво ти е?

- За сцената, която ми остави, с конете и бурята.

- Е, имаш само небето и облаците да довършиш там, всичко друго аз съм го направил.

- Е, да де, ама не става. Фоновото запълване ми прави някакви резки…

- Фоновото запълване не става за там – обясни търпеливо Владимир, – има прекалено много обекти. Раздели ги и ги обработи поотделно. Ако се затрудняваш, ползвай темплейтите ми. Имам милиони облаци. Разрови се там.

- Къде са?

- При общите темплейти. Има и папка с моето име, ще я видиш. И там търси по тематика.

- А, добре. Хубаво, ще пробвам. Но ако не става, пак ще звънна.

- Добре, ама имай предвид, че все пак съм си взел почивен ден. Нали?

- За да пиеш. Няма да те оставя на мира, говедо такова – тя затвори.

И начинът, по който леко се усмихва, докато става от масата, и закачливият поглед, който ѝ праща…да, може би е време то да…

…да порасне?

- Готина е – каза Влади. – Работя с нея от години.

- Да, приятна звучи – каза Людмила и после, докато той заобикаляше стола и взимаше ръката ѝ в своята, тя едва не подскочи от мисълта, изкристализирала в съзнанието ѝ като блестяща картина от замръзнал върху прозореца лед.

- Джуджето може да порасне! – възкликна тя.

- Какво? – той наклони глава към нея.

- Това е пътят…това е изходният път, Влади! Джуджето винаги е било малко, невидимо, смачквано от реалността. Но фактът, че не си му дал цвят и конкретни очертания говори, че то може да се променя. Това си искал да покажеш, способността му за промяна. То може да заеме всякаква форма, така че може да стане и голямо. Да порасне, да се извиси над дърветата, колите, сградите. Да стигне до небето, ако щеш. Да се протегне, да вземе цветовете от света около себе си и да ги направи свои. То може да оживее, Влади! И да остави следа!

Той бе пуснал ръката ѝ, стоеше и я гледаше безмълвно. Нещо се появи в очите му - живост, яркост, каквато не бе виждала до този момент.

- Боже, Люси! Ти наистина ме караш да се чувствам друг човек!

- Ти можеш да станеш друг човек! Само го поискай! Това е посланието, което подсъзнателно си вложил в картината си! Сигурна съм!

- Мислиш ли?

- Да, да!

Той направи крачка към нея, прегърна я и наведе глава към рамото ѝ.

- Боже, колко ми е хубаво с теб! Малката ми писателка! Не бях чувал толкова хубави думи преди!

- Ти си много по-силен, отколкото си мислиш – тя обсипа бузата му, челото, косата му с целувки. – Просто трябва да го повярваш. Повярвай го!

- С теб май съм готов да повярвам на всичко – измърмори той. Надигна глава и се усмихна. – Започна да ми се иска да науча каква е твоята книга. Какво ли е написало момиче, което говори толкова хубаво?

- Същите депресарски гадости като твоите – усмихна се тя.

- Сериозно? Не ми се вярва.

- О, само ако чуеш. Искаш ли да ти разкажа романа ми?

- Давай. Отивам да направя още по едно кафе и ще ми го разкажеш.

По-късно, тя седеше сгушена в скута му на креслото, а просторната стая се къпеше във все по-силна светлина. Вече не само леглото, а целия под, всички мебели, всички платна, шкафове и стени светеха, сякаш онази стара магьосница в детската приказка бе останала, по някаква причина, много доволна от антуража на апартамента и го бе пуснала да се изкъпе в златната река. „Ако отворя някой шкаф, отвътре сигурно ще изпаднат жълтици и скъпоценни камъни!“, мина странната мисъл през ума ѝ.

Бяха изпили новите кафета, докато обсъждаха любовта ѝ към децата и защо е решила главният герой в книгата ѝ да е дете. „Децата са чисти!“, обясни тя. „Те са близко до другия свят, до истината и затова погледът им е много остър. Могат да видят неща, за които ние сме слепи. От децата можеш да научиш страшно много – стига само да се вслушаш в тях.“

Влади се опита да се пошегува, че вече ѝ тиктака биологичният часовник, но тя запуши устата му с целувка. Наслаждаваше се на силните мускули, които я обгръщаха, на мекото ухание на сапун и парфюм от врата му и онази наситена, специфична мъжка миризма, която караше пулсът ѝ да се ускорява, главата ѝ да се замайва и почти да забравя за какво говори.

Разказа му за приключенията на момчето – момчето без име, което странстваше из романа ѝ като древните рицари, тръгнали на кръстоносен поход. То се родило в малко село в приказната страна, наречена Крес; богата, развиваща се и процъфтяваща във всички области. Великият цар на Крес допринасял за благоденствието ѝ; той бил умен, инициативен, безгрешен. Всеки жител на страната се заклевал във вярност към него още щом навършел пет години. От този ден нататък всяко негово действие било подчинено на царя. Всичко, което вършел, било за общото благоденствие и припечеленото отивало само и единствено за развитието на страната. Хората били равни, никой не ламтял за богатство и слава, стигало им само да виждат как плодовете на труда им се отразяват на красотата около тях. Единственият истински стремеж на хората в Крес бил да отидат поне веднъж в столицата и да видят царя. А той се показвал един път в месеца на голямата централна трибуна пред двореца си, но скрит в кутия. Кожата му излъчвала толкова силен блясък, че ако излезел от кутията, можел да ослепи хората. Жителите на Крес били доволни само да гледат кутията и да ѝ се кланят.

- Прекрасна утопия! – каза Влади – Къде е уловката?

- Уловката е, миличък, че момчето също тръгва към столицата, за да осъществи мечтата си да види царя. По пътя му се случват хиляди перипетии, по време на които то се убеждава, че хората в царството нямат самостоятелно мислене, а са до един марионетки на прословутия управник. Когато най-сетне стига до столицата и се добира до поредното представяне на царя на трибуната, вижда, че владетелят, след години криене, ще благоволи да отвори кутията, за да го види наистина народът, пък макар и с риск от ослепяване. Хората са подготвени, носят защитни лещи на очите си. Кутията се отваря и виж ти – оказва се, че е празна. Няма никакъв цар вътре. Хората обаче сякаш го виждат, защото пеят, кланят се, махат възторжено с ръце. Момчето се чуди дали не са му повредени очите и в крайна сметка си тръгва с един старец, който също като него не е видял владетеля. Говорят си как ти трябва специално зрение, за да видиш празнотата и… – Людмила си пое дълбоко дъх и сви рамене – и това е.

- Хм – каза Влади след кратко мълчание – значи животът ни се ръководи от химери? Така ли да го разбирам?

- Да – каза Людмила, – идеята ми беше да предам празнотата на заобикалящия ни свят. Човек разчита на толкова неща – държавно управление, родители, външен вид, приятели, работа, половинка и семейство, – а всичко е толкова несигурно и нетрайно, че все едно го няма. Градим живота си върху несъществуващи основи.

- Кофти философия! – въздъхна Влади – Да, сега разбирам какво имаше предвид със „същите депресарски работи като твоите“.

- Нали? А знаеш ли как го изтълкуваха критиците? Че съм описала обществото отпреди Духовната революция. Онова разваленото общество, което се кланя на идоли и изкуствени богове. До небето ме възхвалиха. Не съм очаквала изобщо да стане така. Мислех, че няма да приемат книгата, че веднага ще я прозрат.

- Харесала им е историята и стила – каза Влади – и са извъртели фактите, за да мине през Духовната комисия. Това им е редовният номер.

- Явно да. Е, хайде казвай сега, какво е положителното в моята история? Ти виждаш ли го?

- Аз ли? – Влади повдигна възмутено вежди. – Аз съм само художник, миличка, нищо не разбирам от писане. Как да ти помогна?

- Отмъщаваш, а? – тя го сръчка силно с лакът в корема. Той се преви и се ухили:

- По- полека, де! – хвана двете ѝ китки с една ръка и ги задържа върху бедрото ѝ. Наведе се към нея и ѝ прошепна в ухото:

- Виж, искаш ли да направим една малка пауза преди да се пробвам да анализирам книгата ти? – докосна ухото ѝ с устни, топлият му дъх изсвистя край бузата ѝ. Отпусна хватката си около китките ѝ и довърши шепнешком – Искам да ти се отблагодаря за милото отношение от сутринта.

Тя се обърна към него. С устни, слети в целувка, се надигнаха от креслото и се добраха до разхвърляния матрак. Людмила залитна и го дръпна към себе си; строполиха се на леглото със смях, който за миг ги отдели един от друг. Тя му се усмихваше, докато сините му очи, придобили зеленикав оттенък от светлината, проблясваха над нейните. Видя как собственото ѝ отражение заиграва в тях, буйно и неудържимо, като веселата Луиза, чакана цял живот от плахата ѝ, отчаяна от живота близначка Лотхен.