ПЪРВА ГЛАВА

Зима 2042

1.

Владимир

„Не мога да продължавам така. По-добре да умра.“

Замъгленият му поглед се премести към наполовина празната бутилка водка, която държеше. Досега бе пил направо от шишето. Още усещаше парещия вкус на спирт по устните си, езикът и небцето му изтръпваха.

Стана, прекоси разхвърляното ателие и се облегна на стъклената стена. Живееше на последния етаж и нощем небето се разстилаше над него като черна коприна. Доскоро му бе напомняло любимото бельо на Дарина. Сега му напомняше погребален креп.

„Хайде, доизпий бутилката. Изгълтай после и шишето амфетамини в банята и всичко ще свърши. Давай, бъзльо скапан. Не можеш, нали? Шубе те е. Ей това ти е най-големият проблем в целия ти скапан живот.“

Светна лампите една по една и ярка светлина заля помещението. Натрупаните в единия ъгъл платна блеснаха – цветовете затанцуваха чувствено танго пред очите му. Владимир избута готовите картини и измъкна едно празно платно. Сложи го на статива. Довлече се до мивката в противоположния край на стаята и взе оттам буркана с четките. Бяха още мокри и капчици вода опръскаха дланта му. Седна пред статива. Бурканчетата с бои бяха разхвърляни отстрани, палитрата лежеше на дървената поставка.

Изтри потното си чело с ръка. „Трябва да намаля шибаното парно.“ Погледна към реостата до най-близкия радиатор – поне десет крачки имаше дотам. Изръмжа, свали фланелката си и я запрати с все сила на пода.

Взе няколко шишенца – кармин, сиена, тюркоаз, цинобър. Изсипа ги рязко върху палитрата и половината от съдържането им отиде на пода. Изруга, прииска му се да изрита палитрата, да я преобърне, да счупи всички проклети шишета, да накъса платната, да строши мебелите и да разбие прозорците.

Вместо това впи пръстите на лявата си ръка в косата и стисна с все сила. С дясната хвана една четка и я потопи наслуки в някакъв цвят. Погледна върха ѝ – син.

Мъката му се усили, накара го да изстене. Една сълза навлажни вътрешността на окото му, но не набра достатъчно сила, за да прелее извън клепача. Стопи се безмълвно зад преградата от плът.

Четката се допря до платното и оформи син контур над ниска, невидима глава.

Още няколко щрихи и синьото потъмня над главата и изсветля нагоре, към ръба на платното.

Нюанс между сиво и тъмнозелено накара главата да се приведе, сякаш невидимата фигура се покланяше. Последваха резки движения с четката и смяна на цветовете – оттенъци на кафяво, жълто и червено оформиха дървета, килим от есенни листа, виещи се край фигурата, която не спираше да се привежда надолу и смалява все повече. Изглеждаше сякаш околният пейзаж я притиска.  Владимир смени четката и драсна фини черни линии по фигурата. Сега, при вглеждане, в нея можеха да се различат ръце, крака, неясни черти на лицето.

„Повече не му трябва. Аз имам ли повече? Имам ли лице? Имам ли същност?“

Изведнъж заработи много бързо. Огромната стая се размиваше край него, но платното и цветовете върху него бяха ярки, отчетливи като минали през ефектите на „Аrtrage future“. Владимир не разбираше защо повечето му колеги, веднъж влезли в дигиталното творчество, зарязват напълно истинските платна и бои. Екстазът, който той изпитваше, докато усещаше податливата мекост на маслото върху пресния грунд, острият мирис на разредителя, замайващ сетивата му почти колкото алкохола, и тази уязвимост, тази физическа уязвимост на сътвореното, тя бе неповторима. Той можеше да сграбчи нарисуваното платно, да размаже неизсъхналите бои, да го скъса, запали. Така, както някоя по-значима сила можеше да сграбчи и смачка самия него. Имаше ли компютърна програма, която да се сравни с това?

Настъпващи сиво-розови облаци от изток. Кървавочервени лъчи на залязващо слънце. Грачещи –да, почти ги чу – черни гарвани върху клоните. А неясната бяла фигура се смаляваше, смаляваше.

След няколко часа главата му клюмна пред статива. Владимир пусна четката и се строполи на земята. Подът миришеше на прах и пресен лак. Но миризмата избледняваше, както и светлината в стаята, и надвисналата чернота от големите прозорци. Забравата го чакаше, разперила ръце, и той се хвърли с благодарност в прегръдките ѝ.

Щеше да му е добре там. Поне за кратко.

2.

Людмила

-Виждаш ли това, което и аз? – попита старецът.

-  Кое? – поинтересува се момчето. Вятърът бе заплел косата му и тя стоеше навита на върха на главата му като раздърпана шапка.

- Кутията. Има ли нещо вътре? Защото съм възрастен вече, недовиждам...

Момчето заслони очи с ръка. Беше ветровит, но горещ ден и слънцето облизваше земята като нажежен драконов език. Наоколо хилядната тълпа напяваше и се поклащаше в екстаз. От лицата на близките хора се лееше пот и напояваше тюлените превръзки, закриващи очите им.. Главите на всички бяха обърнати към площада. Там, на пиедестала, се издигаше кутията. Висока почти три метра, с лъщящи на слънцето златни стени. До тях стърчаха двамата Пазители. Придържаха с по една ръка отворените златни врати и наблюдаваха публиката с непроницаеми лица.

А народът напяваше: „Поклон на теб, царю! Прекрасен си, царю!“

- Хм  – каза момчето след кратко взиране. – Празна е.

- И на мен тъй ми се вижда, ама рекох да не би да е от възрастта ми.

- Да не би царят да е скрит някъде по-навътре и да не го виждаме оттук?

- Аз виждам дъното на кутията – каза старецът. – Обшито е с някакво кадифе, цикламено ли, виолетово ли...

- Тъмночервено.

- Е, значи няма къде да се е скрил. Просто го няма вътре.

Момчето се почеса по главата и разплете част от „шапката“ си.

- Хм. А защо всички го поздравяват тогава? И защо Пазителите излъгаха, че ще го представят на народа?

Старецът се огледа замислено, после сложи ръка на рамото на момчето.

- Искаш ли да тръгваме? Ако ни спрат, че кажа, че ми е прилошало. И без туй сърцето ми не е добре.

Момчето сви рамене и последва стареца. Докато се промъкваха през тълпата, то се обади:

- Може пък нещо да не са ни наред очите и на двамата. Затова не виждаме царя.

- Може. – Старецът изтри потното си чело. Сбръчканата му, покрита с петна ръка, трепереше. – А може и нашите да са по-остри от на другите. Защото, малкият, по-особено зрение трябва, за да видиш празнотата. От мен го запомни.

Людмила запази документа на Word и го затвори. Няколко минути стоя, взряна в тъмнокафявата повърхност на бюрото. После се надигна и все още замаяна от измисления свят на романа, който току-що бе напуснала, прекоси малката стая. Апартаментът бе едностаен и за да се храниш, да работиш, да гледаш телевизия или да спиш, просто трябваше да смениш ъглите на стаята. Кухня, хол, кабинет и спалня – всичко бе побрано тук. Една врата я отделяше от единственото друго помещение и това бе банята. Влезе там. Обгърна я белотата на теракота и синкавото сияние на фаянсовата мивка и тоалетна чиния. Тя се наведе над мивката и дълго се плиска с вода.

Повдигна мокрото си лице към огледалото. Издължени, изпити скули, сенки под големи сини очи. Тесен нос и пълни, бледи устни. Руса коса, падаща на мръсни, прави кичури около врата ѝ.

Спомни си честите думи на Коста: „Изглеждаш като курва, малката. Само затова се ожених за теб – за да мога да те чукам, както се чукат курвите.“

Беше записала и тази, и хилядите му други подобни реплики. След произнасянето на присъдата му бе изтрила всички записи. Е, вероятно пазеха копия в прокуратурата. Тя обаче не искаше да има никакво доказателство, че Коста някога е присъствал в живота ѝ.

Обратно в дневната, нощта надничаше зад белите пердета. Людмила обичаше времето след дванайсет. Дразнещите удари на камбаните, привикващи Законните да излизат на всеки кръгъл час на терасата със сключени пред гърдите ръце, бяха замрели. Тъмнината скриваше града в шепа и куполите на църквите, тлеещите свещи зад стъклените поставки, библейските холограмни видеотабла – всичко изчезваше. Струваше ѝ се, че се спуска в тунел, който я превежда в миналото, когато хората са живели свободни. В грях, сред насилие, агресия и непрестанна борба за оцеляване, но свободни.

Седна пред холограмния монитор, отвори Портала – софтуерното чудо на Майкрософт, обединило след Духовната революция всички социални мрежи и комуникационни системи в едно – и се свърза с колежката си. Диляна се появи разрошена на екрана. Лицето ѝ изглеждаше бледо и подпухнало на светлината на нощната лампа

- Какво става? – измърмори тя.

- Исках да ти кажа, че май довърших книгата – поде колебливо Людмила.

- А? Вярно ли? – Диляна прикри с ръка една прозявка. – Съвсем цялата?

- Е, ще трябва да дооформя финала и да направя някои общи поправки, но, да, цялата.

- Браво. И сега ще се пробваш в конкурса?

- Да, мисля да опитам.

- Много се радвам за теб, Люси, но да ти кажа, едва гледам. Хайде утре да говорим, а?

- Добре, извинявай. Обикновено не лягаш рано, затова…

- Току-що приключих със статията и съм скапана. Аз не съм като тебе, да поправям по цял ден запетайки, които спелчекът пропуска.

- Много добре знаеш, че не правя само това – против волята си Людмила усети стягане в стомаха. Изпитваше нужда да се оправдава всеки път, когато Диляна я подкачеше за работата ѝ. Знаеше, че приятелката ѝ се шегува, но сега, когато Коста не беше в редакторския екип, докога щяха да я държат на тази служба? Нямаше ли Добрев да побърза да намести някое свое протеже на уютното местенце? И тя да се окаже на трудовата борса – отново! – без истински умения и желание да се занимава с каквото и да било?

- Да, да. Във всеки случай, не си парцал като мен вечер – каза Диляна. – Айде, до утре.

- Добре. Наспи се.

- Чао – Диляна изключи.

Людмила се сгуши в леглото и запрелиства електронния си четец. „След Потопа и след Земетръса“. „Великите исторически събития през призмата на Духовността“. „Борбата с дявола“. „Жертвите ни пред Бога“. Религия, религия, религия. И малкото странични заглавия, които можеха да бъдат намерени – независимо дали жанрът бе драма, трилър, криминален или любовен роман - бяха все по някакъв начин свързани с лудостта на фанатиците, управляващи света.

Най-сетне тя изрови от платената библиотека някаква стара книга на Дийн Кунц – „Невинност“. Да, не я беше чела. Книгите на Дийн Кунц неизбежно имаха някаква християнска нишка, вплетена в сюжетите, и затова повечето бяха оставени. Но за разлика от многото други, те бяха увлекателни.

Започна да чете.

3.

Боян

Сутринта в осем камбаните на църквата забиха продължително. Боян излезе на терасата по халат и в първия миг се скова от студа. После притвори очи и остави щипещото усещане да се разпростре по всеки открит сантиметър плът. Кожата му настръхна, лицето му изтръпна. Той нави ръкавите на халата до лактите и студът запълзя нагоре, вмъкна се под мишниците му. Пръстите му докоснаха замръзналия сняг на перваза.

„Днес ще умра.“

Мелодичният звън на камбаните внезапно се накъса. Боян сключи ръце пред гърдите си, наведе глава и устните му замърдаха в престорена молитва. Някога беше искрен в тези молитви. От няколко месеца правеше каквото правеха повечето хора – играеше театър.

Звънът отново се успокои, после постепенно затихна. Боян влезе обратно в апартамента.

Взе си горещ душ и само по долни дрехи отиде в кухнята. Протегна се към кутията на полицата – издуващото фланелката му шкембе затрудняваше движенията му – и извади хляба. Взе голяма буца сирене и го разбърка в една купа заедно с масло, парчета шунка и пет яйца. Добави магданоз, червен и черен пипер. Докато изсипваше сместа за омлета в половин пакетче врящо масло и го подравняваше в краищата с дървената лъжица, в съзнанието му се мярна лицето на майор Пенев. Пенев оглавяваше наблюдателния отдел на Духовното министерство, имаше жълтеникава кожа и изпъкнали, мравешки очи. „Отец Денев“ каза му той преди седмица, „извиках ви в кабинета си, защото напоследък получавам изненадващи доклади за поведението ви по време на хранене. Прекаляването с храна е едно на ръка – за него можете да се обърнете към медицинско лице, което ви и съветвам с оглед на здравето ви.“ насекомоподобното лице се наведе към него и го огледа внимателно. „Все още сте в рамките на допустимите килограми, но сте тръгнали към опасната зона и ще навредите на работата си. Това обаче, което истински ме тревожи е, че се храните некултурно. Цапате масата и пода, тъпчете се безогледно, не ползвате нож и вилица, омазвате дрехите си, с две думи – държите се като прасе.“

Боян се бе стреснал от думите на майора. След раздялата с Ана, през последната година от живота му, вътрешният му гняв непрекъснато растеше. Пламтеше като пожар и единственият начин да го потушава, бе да яде. Всяка хапка бе като вода, която падаше върху огъня и намаляваше силата му. Ядеше с такава отдаденост, сякаш от това зависеше спасението на света. Забравата, в която изпадаше по време на хранене, очевидно му пречеше да осъзнае как точно се държи. Да, виждаше, че после има много за чистене, но чак пък да стигне до ушите на самия майор Пенев.

„Благодаря за забележката.“, каза той смирено на майора. „Предполагам, че сте прав. Ще коригирам поведението си.“

„А мога ли да попитам на какво точно се дължи то?“

„Ами...не съм сигурен. Предполагам, лека емоционална нестабилност след личната травма, която преживях преди време. Ще се консултирам с психиатър.“

„Запазете си час още другата седмица. Помнете, че сте част от Обединената църква и виден неин представител. Ако държите да си запазите позицията, погрижете се за себе си.“

„Ще се погрижа, не се съмнявай, къртицо!“, помисли сега Боян и ръката му бясно заудря с бъркалката по тигана. Изключи котлона и блъсна тигана настрани. Стисна слепоочията си с ръце и за миг остана неподвижен. После се втурна в хола, с изненадваща за килограмите му скорост. Босите му крака потънаха в мекия килим. Отвори рязко капака на пианото. Тръшна се на стола и затвори очи. Пръстите на дясната му ръка се плъзнаха по лъскавите клавиши.

Огън. Огън. Когато има огън, не го потушавай. Разгори го още.

Разгори го.

Боян започна да натиска клавишите на пианото. Отначало предпазливо. Ре. Ре диез. Ди диез. Фа. До. До бемол. И после пак. И пак. Нагоре, надолу. Нагоре, надолу. Сол. Фа бемол.

Пръстите му забързаха, станаха по-уверени. Накъсаните звуци постепенно се сляха, зазвучаха като мелодия. Рязка. Отчетлива. Страшна.

По едно време Боян се спря и повтори композицията отначало. После трети път. После посегна и взе нотната тетрадка от поставката. Започна да записва. Не ползваше компютърни програми за бележките си, винаги пишеше на ръка. До този момент го ценяха достатъчно, за да го снабдяват с този крайно ценен и рядък продукт на съвременното общество – хартията.

Писа ноти, докато по челото му не изби пот, а навън отново не зазвъняха камбаните за молитва. Той се откъсна с мъка от тетрадката. Със сподавена ругатня навлече палтото си от коридора.

Когато молитвата свърши, се върна в кухнята и стрелна поглед към масата. Закуската му бе изстинала. Изяде я без обичайния апетит. Бе погълнат от мелодията, която продължаваше да се върти в ума му. Тя непрестанно нарастваше и се допълваше, като река, събираща поточета от всяко кътче, през което минава.

„Остави я. Проклета да е и тази музика. Какво се занимаваш? Утре няма да си жив.“

„Ще се занимавам. Това не е за тях. Това е за мен. За този, който ще го разбере, когато го намери. Може би целта на тетрадката е да стигне точно там, където отивам тази вечер.“

Боян писа и свири през целия ден. Не хапна почти нищо. Отдавна не бе получавал такова вдъхновение. По принцип пишеше музика рутинно, без да влага емоция и благодарение на интелекта си, успяваше да скалъпва прилични композиции, които се приемаха в църквата. Но сега беше друго. Тялото му тръпнеше, също като деня, в който се натъкна на потребителя василборев204 във форума за здравословно хранене.  Сърцето му биеше със сила, която сигурно му помагаше да изгори повече калории от неколкоседмични тренировки във фитнеса. Не спираше да се поти и да трие челото си с ръкава на фланелката.

Най-сетне, към шест вечерта, реши, че е готов.

Облече се грижливо, така че да не предизвика подозрение. За камуфлаж, приготви пазарската си чанта и сложи вътре списъка с храни, препоръчан от ръководителите на платформата за здравословно хранене. Докато нагласяше шапката си пред огледалото, си повтори наум адреса – улица „Железарска“ 5. Тази бе улицата, написана в коментара от василборев109, член на същата платформа за здраве. Преди четири дни, докато дискутираха във форума ползите от суровите зеленчуци, този потребител бе пуснал странен коментар: 

„Също може да намерите покой на улица „Железарска“ 5.“

Нищо повече. На пръв поглед се връзваше с темата за духовния мир, която обсъждаха в този момент - покрай зеленчуците - но на Боян въпреки това думите му бяха прозвучали особено. Вероятно бе някоя от молитвените сбирки, които се организираха от доброволци къде ли не из града. Все пак по-късно той провери адреса на картата. Оказа се, че улицата се намира в Затворения квартал.

Дълго време бе стоял, без да може да проумее случилото се. Нелегален коментар с престъпна цел, на това ли беше свидетел? Вместо да докладва на администраторите на здравната платформа за откритието си, той намери съвременен речник на уличния жаргон и пусна в търсачката израза „намирам покой“. Отговорът, който излезе, накара бузите му да пламнат.

„намирам покой“ – получавам сексуално удовлетворение, бивам физически задоволен. Пр. Изразът е забранен за употреба сред Законните и може да бъде чут само сред жителите на затворени квартали

Веднага затвори речника. Освен че имаше камери в дома си, бе наясно, че следят и цялата му интернет комуникация. Можеше да се измъкне с обяснение за търсенето на подобни изрази в речника, но не и ако го държеше твърде дълго отворен. Не и ако задълбаеше по темата.

Решението му бе взето в момента, в който се отдалечи от компютъра.                                               

Боян беше на трийсет и една години и досега не бе спал с жена. Напоследък страшно му се искаше. Отношенията му с Ана, за двете години, в които бяха заедно, си останаха платонични. Той чакаше съгласието ѝ да се оженят. Тогава все още носеше призванието в сърцето си - не само беше свещеник, но и се чувстваше и държеше като такъв. Когато завърши богословската академия стана част от най-елитната съвременна класа - духовната. Пазеше и старите, и новите религиозни предписания не защото го караха, а защото сам го искаше. Ухажваше Ана с предаността на средновековен рицар и бе също така внимателен и търпелив. Въпреки подигравките ѝ с ценностите му, той търпеше и чакаше. Цели две години.

Глупак.

През цялото това време тя бе искала да дойде в дома му, да се люби с него както правеха всички останали, но той не ѝ позволяваше. За обикновените Законни сексът преди брака бе нещо обичайно, но за духовните лица бе забранен. Ана го караше да се откаже от титлата си, заради нея. Казваше му, че не я обича достатъчно, щом не го прави. Че е смешен. Гавреше се с избора му на живот, с вярата му. А Боян просто искаше чисти, искрени отношения и брак, благословен от Бога. Знаеше, че ще получи благословията Му само ако спазва докрай наредбите Му.

Глупак.

Погледна златния часовник на ръката си – шест и петнайсет. Поколеба се, после го свали и го пъхна в чекмеджето над шкафа за обувки. Потърка китката си, за да създаде впечатление на наблюдаващите го, че кожата му се е разранила и затова го сваля. Всъщност беше добре да се отърве от всички ценности по себе си, преди да влезе в Затворения квартал.

Не че това щеше да го спаси. Почти сигурно бе, че още преди да се е добрал до публичния дом на улица „Железарска“5, ще бъде пребит и изнасилен, а дрехите и парите му отмъкнати. Щеше да замръзне до смърт в някоя вмирисана канавка.

Нека. Нали точно това чакаше от четири дни насам – смъртта си.

Пое си дълбоко дъх и излезе от апартамента.

Във вътрешния джоб на палтото му стоеше свита нотната тетрадка.