19.06.2012 г., 16:21 ч.

Тайният живот на никому известния някой си 2 

  Проза » Хумористична
738 0 0
6 мин за четене

 2



  Не съм много красив. Дори не съм симпатичен. Сравнително гърчав съм за възрастта си и не изглеждам много добре по тениска и къси гащета. Единствено ми отиват елегантни костюми, но съм обличал такъв само веднъж на бала – и то в пробната на магазина. Така и не отидох с костюм. Всъщност не отидох и на бала.

   До скоро носех очила, но реших да сложа лещи, защото  всички рамки ми стоят някак странно и правят ушите ми да изглеждат мнооого щръкнали.  Жената в оптиката ми каза, че мога да си избера цветни лещи. Ако реша, мога да бъда синеок, или пък със светли зелени очи, ако реша, дори едното може да е синьо, а другото зелено. Стига да искам. За мен обаче е без значение.  Не се притеснявам какъв цвят ще са очите ми, защото има много неща, на които човек да се спре, преди да стигне до тях.

   Макар да не съм много представителен -  не съм и някой мърляч. Поддържам се чист и спретнат, доколкото е възможно, и гледам винаги да имам пакетче дъвки или ментови бонбони в джоба си. Няма нищо по-страшно от това неочаквано някой познат да те срещне на улицата или в метрото – а ти преди това да си ял сочна мазнотия с чеснов или пикантен сос. И нали се сещате как в метрото винаги е претъпкано и как всеки път се озоваваш лице в лице с някой? Е, представете си, че познавате този някой и му  „вдъхнете“ малко от обедното си меню. Ужас. Братче, как мразя хора с лош дъх. Толкова ли не могат да си мият зъбите, преди да излязат от вкъщи, или да подъвчат малко мента? Забелязал съм как определени хора страдат от подобно отсъствие на хигиенните порядки. Например продавачката на вестници на спирката. Навеждаш се да си платиш вестника и през отвора на кабинката  те връхлита карнавал от миризми на развалени зеленчуци и застояло говеждо. Или пък служителят в общината, който ти приема документите за това и онова. Когато трябва любезно да ти отговори на някой въпрос - изпадаш в несвяст.  Стряскащо е и в университета. Отиваш ти на консултация в приемно време, настаняваш се на удобното кресло в професорския кабинет - и се започват неистови мъки. Чудиш се дали да слушаш какво ти обяснява, или кой предмет от обсега ти да използваш в случай на авария. За съжаление винаги има такива хора и ги срещаме  най-неочаквано. Затова съм решил винаги да бъда подготвен. За всеки случай.

   Беше 12:45 и трябваше да се видя с един колега от университета. Точно така - колега. Не ми е нито приятел, дори не ми е познат. По стечение на обстоятелствата ме наставиха с него да пиша проект на тема „Влияе  ли височината на жирафите върху миграцията на лемурите?“. Добре де, проектът не се казваше точно така, но в сравнение с истинското заглавие - по съдържание и смисъл това дори звучеше логично.

   Закъснявах вече с петнайсет минути, не си давах много зор и бавно, но сигурно се придвижвах към Кристовата обител. Колегата ми се казваше Кристиан Мазников и не беше от града. Целия си съзнателен живот бе прекарал на село във ферма за охлюви. Баща му първоначално започнал от нищото, кажи-речи само с два охлюва, но съдбата му се усмихнала. Животинките взели, че се харесали и той натрупал цяло състояние. След като Кристианчо пораснал достатъчно, семейството решило да го изпрати в столицата да се изучи – за да не остане глупав и неук като баща си. А на въпроса „Защо ми е да уча, тате? Ти и така си успял в живота?“ – старият охлювъд след дълго мълчание изронил единствено - „Защото така трябва„ Може би именно този момент на слабост и неясната аргументация са причините за крайното демотивиране на въпросния младеж и по случайност мой колега. Той беше влязъл платено, естествено, а маса народ се бяхме скъсали от изпити и денонощно учене.  Крис – както обича да се нарича той -  не си дава много зор. Дори си мисля, че може и да не знае значението на тази дума. Свикнал е да получава всичко наготово и това го устройва. От време на време показва завидни познания по ботаника и животновъдство, но пламъкът на любопитството и жаждата за учене отдавна са мигрирали - досущ като лемурите.

Въпреки че може да си позволи да живее в собствена квартира, Крис пребивава в едностайно общежитие с още двама съквартиранти. Родителите му явно са решили, че това е чудесна възможност тяхната рожба да се социализира и да завърже нови приятелства със себеподобни. Очевидно хич не познаваха скъпоценното си синче. Освен, че е глуповат и с доста странно чувство за хумор, Мазника – както обичам да го наричам аз – притежава редица отблъскващи черти на характера, като егоизъм, себелюбие и извратена степен на лицемерие. Както ти върти мили очи и те облизва от горе до долу с ласкави комплименти, къде заслужени, къде не – в следващия момент ти забива нож, кама, сабя, ятаган и всички хладни оръжия, които са му под ръка. Коварен човек. Винаги си имам едно на ум.

   Минаваше един часа и вече се намирах пред „портите на рая“. Осмоетажен бял блок – напомнящ за отдавна отминалите времена на управление и самосъзнание. Макар да беше виждал по-добри дни, блок номер 190 въобще не изглеждаше толкова зле.   Прилежно окосената градинка и  подкастрените храсти му придаваха  сравнително чист вид.  Входът беше крайно скучен и с нищо не можеше да те впечатли. Стените бяха окичени с календари на стилно разголени дами и хранителни продукти. Мисля, че мернах и политическа карта на света на руски език, но не съм много сигурен. Май не беше политическа.

   Процедурата по посещението на живущите студенти в общежитието е меко казано пародийна. Ако няма кой да те прекара през металната врата, която се отваря с ел ключ – то „органите на реда“ те записват  в тетрадка  с пожълтели и накъсани листа и разпадаща се корица. В нея се посочват данните ти (без, разбира се, да се прави проверка на самоличността) и причина за посещението.
   След това се изкачваш по стълбите на гордо изписаните коридори, като няма начин да не се зачетеш в някое от остроумно по-остроумно творение. „Гошо Килимявката те гледа“, „Глад мори добитъка“, „Марче, ако четеш това, знай, че мисля за теб. Киро Философа“, „Голота или смърт“ и.т.н.

   Неусетно се озовавам пред изподраскана и мръсна дървена врата, на която е написано с химикал 44. Това беше стаята на Мазника. Чуваше се неясно буботене и ехиден тъп смях, който прииждаше на равни интервали. Помислих си, че само трябва да изтърпя всичко, защото оценката от проекта наистина ми трябва – и да се опитам да запазя самообладание. Прекръстих се и потропах на врата.


-          ВЛИЗААААААААЙ МАЙНААААААА – се чу отвътре.


Страхотно.
Не беше сам.

© Млад мъж Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??