Там... някъде

Появи се така, както се е появило всичко – от мига на Сътворението.

Съвършен, както и всичко друго появило се от нищото – имаше перфектно тяло от образуващите го кристални черти – беше лек, много, много лек...

Няколко мига след това, вече знаеше, че се носи заедно с милиони подобни на него.

Носеха се надолу – в меко падане, без да бързат, едва докосващи въздуха.

- Ние сме снежинки – каза някой.

Това вече го знаеше, защото бяха минали още няколко мига.

- Ще покрием света – добави друг.

А света беше онова неясно в очертанията си място, към което падаха.

Оглеждайки ги, видя как телата им искрят. Някои повече, други по-малко. Бяха красиви, ако се докоснеха, кристалите им издаваха тих звън. Разбра, че е техния смях. Идваше от душите им, толкова чисти от малкото, което знаеха за себе си.

Безброй падащи сред безброй други снежинки – всяка една имаше собствена светлина и нито една не приличаше на другата.

- Дали и аз изглеждам така? – запита се в лекотата, с която се носеше.

- Да – чу мисълта му една близка снежинка. Беше различна, по-голяма от останалите, с много ярка кристална мисъл.

- И ти имаш своята светлина. Всички сме като ледени искри, дошли от звездите – колкото и да са много, всяка една е красива.

- Звезди?

Тя каза, че се е появила много по-рано от него, в едно по-високо ниво и първият ѝ спомен е нароената със звезди безкрайност. Ветровете все още не ѝ позволяваха да се спусне до крайната им цел – света под тях, затова знаеше повече от другите. Понякога се носеше заедно с падащите и им разказваше онова, което знаеше.

- А звездите са като нас, но стоят високо и са неподвижни. Може би сме техни родени от техните светлини – така си мисля. Виждала съм как някои от нас да се сливаме и тогава ставаме много по-ярки – също като звездите – обясни снежинката и лек повей я отнесе нанякъде.

Заедно с нея повлече и като рояк от новите.

- Звезди... – повтори си той, за да не забрави и продължи да пада бавно.

Миг след миг минаваха, около него си говореха, смееха се звънливо, вече знаеха, че ще бъдат в едно общо цяло, когато стигнат края на полета си – света под тях. Трябваше да го покрият с белотата и чистотата си.

Виелица го отне от ятото и го понесе със себе си. Само него.

- Защо? – попита, откъснат от общото очакване да бъде едно с другите.

- Теб избирам да бъдеш различен от другите – отвърна тя.

Гласът ѝ виеше и си прокарваше път между падащия сняг.

- Ще бъдеш дар. Ще си снежинка на любовта?

Знаеше много неща, падаше няколко хиляди мига, но не бе чувал за нея. Но думата му го подсети за нещо.

- Тя също ли е светлина от звездите?

След кратко замисляне, виелицата отвърна:

- Също.

Носеше го бързо, много по-бързо отколкото можеше сам да лети.

- Чух едно сърце, което има нужда от любов – разказваше му виелицата. – Само, изгубило пътя си, губещо и светлината. Ти ще се влееш в него и ще му дадеш надежда.

- Коя е тя?

Животът е толкова кратък, но толкова много неща има в него, за които няма да узнае никога. Може би е сестра на любовта?

- Надеждата е онази искрица, която връща светлината в сърцето и може да сбъдне искрено желание.

- Желание...

- Да, желанието да бъде дарен някой с истинска любов. Почти стигнахме.

Виелицата се завъртя и с вой му рече:

- Превърни се в сбъднато желание и дари светлината си.

Виелицата направи нов кръг и го остави сам.

Той пое отново бавния си полет надолу. Различаваше света по-ясно - гора, поле, река, малък дом и стояща пред него фигура с различен вид от видените до сега. Не беше кристално тяло, а имаше топло и пулсиращо сърце. Но около него кръжаха тъмни облаци и заплашваха да го покрият с мрак.

Изведнъж разбра какво му заръча виелицата.

Да бъде искрата, която да прогони тъмнината, да разпали в сърцето светлина и да сътвори цяла вселена от неподвластна дори на времето любов.

******

Тя поемаше от зимния въздух. Студен, пронизващ, прогонващ.

Всички други, но не и нея.

Покрита с мек шал на цветните си ивици, стоеше пред къщата и чакаше.

Просто чакаше, след като бе разбрала, че пътищата в живота са толкова много, а вече не знаеше къде иска да отиде. Поела по един, свърнала по друг, завърнала се по трети – изгуби себе си, слушайки песните на различните певци, всеки обещаващ най-правилната посока.

Песните им – спомни си тя. – Те са лицата, останали скрити под песента. Не бяха техните, бяха просто проекции на други такива – всяка стремяща се към надмощие и чрез завладяващи съзнанието думи да превърне още някой в певец на неговата си проекция за разбирането за живота.

Измамници или просто неразбиращи, че са прозрачни?

Тя пое от въздуха, изпъстрен с толкова много цветове.

Ухаеше на вече идващия сняг – белота, чистота.

На тишината от спящото поле – сън, прераждане в друг свят.

На въздишките от останалите без украса дървета – самота, пустота.

На тихото ромолене от ивицата незамръзнала вода в реката – ледена липса на стопляща прегръдка...

Небето над нея мълчеше.

Голямо – необятно – посивяло.

Не искаше да е сама, а беше.

А то все така мълчеше – може би тя първа би трябвало да му проговори.

- Това ли ще е пътя ми – да посрещам зимата сама? Без да го има онзи огън в сърцето, който да ме прегръща в студените нощи? Да има една свещ, която със своя пламък да ѝ показва, че гори само и единствено за нея.

А знаеше, че него го има – там... някъде.

Чу тих, едва доловим звук и го позна – песента на падащия сняг.

Духна в дланите си и ги стопли.

Пожела си чудо, което да ѝ помогне да открие пътя - истинския. Просто малко чудо, което да ѝ покаже, че все още я има надеждата да намери себе си – там... някъде.

Протегна ги и в тях бавно, много бавно падна снежинка – първата за тази зима. Остана с красивата си форма миг-два, след което започна да се топи - усети как в нея се влива топлина. Мина през ръцете ѝ, сля се със кръвта ѝ и стигна до сърцето ѝ под формата на красива като летен изгрев светлина.

В нея грейна усещането за любов, която знаеше, че я чака някъде – там... някъде – не много далеч и е толкова лесно да стигне до нея.

- Идвам... – прошепна и долепи топлите си длани до сърцето, което отново гореше.