Всички идваха и си отиваха от живота й. Така беше преди, така беше и сега. Смъртта съпътсваше винаги близките й хора, а самотата ....Нещо нормално за сангуинката. Тъгата я придружаваше винаги. Чувството за глад идваше и отминаваше така бързо, както безбройните бури, минали през очите й разрушаваха спокойствието на краткия живот на хората.
Самотата.. така близка и скъпа като бижу, продадено на прекалено висока цена от малкото добри търговци. Тъгата - желание за щастие, прекалено бързо унищожено от грозните картини на преживяванията, които се разпростираха навсякъде около Лукреция Д`Морейр..
Любов, разбиране, радостни мигове - толкова рядки, че тя дори не си ги спомняше. Изместени от съзнанието й, сангуинката потъваше в тъмните краски на забравата. Дори можеше добре да си представи как вероятно изглеждаше така известната сянка на слънцето. Или поне Лукреция така си мислеше заради чутите от нея преди векове неща.
Загледана в скъпият подарък, получила от последното място, където остана сравнително дълго време - за човешкия живот, тя отново си спомни за краткотрайните мигове радост, любопитство и емоции, които изпита.
Скъпата вещ, представляваща фруктиера от кристал, украсена с малки бели цветенца, преплетени в странни чувствени фигури и изразени движения, отразяваше красивото й бледо лице. Бялото отражение плашеше с тъгата, която излъчваше, а мъката, изписана на него наистина не можеше да се опише.
Лукреция прокара дланите си в кръгово движение по фината изработка с изключително необичайна нежност за същество като нея. В очите й заискряха сълзи заради скорошната раздяла, привързаността й наистина се забелязваше от всичките подчинени на сангуинката.
Съдината се изпълваше преди с изключително голям брой сладки неща, които Лукреция обичаше приживе, но сега не можеше да усети вкуса им. Сетивата й притъпяваха всякакви усещания на сладост. Тя изпразни преди фруктиерата, която сега притискаше с любов към сърцето си. Обвила ръце около подаръка си, тя не усети кога настъпи деня и заспа със сълзи на очи в каретата си.
Сънуваше красиви цветя, кули от цветно стъкло, радостни хора се разхождаха по килими от нежност и свежест.. Виждаше спомените си насън - тези, които имаше
дакото беше истинска..Жива.. сега вече минало, което не можеше да се върне.Спеше, плачеше и сънуваше желанията, на които отдавна забравяше да обърне внимание.

--

Спеше вече половин ден, когато започна да се смрачава и в просъница видя лицето на Ашелон де ла Винхазър. Той се появи изневиделица в мислите й, а спомена за него стана изключително ярък. Въпросния граф й подаде ръка, която тя с охота пое и се събуди..Надникна през прозорчето на каретата си - навън се смрачаваше, последните слънчеви лъчи с трудност проникваха през издигналата се мъгла и струпалите се сиви облаци. Нощта настъпваше..С нея и нещата, които Лукреция трябваше да свърши.
Границата на Пунос вероятно се приближаваше - около час път до там, може би два.. Графинята почука във знак на кочияша да спре. Очите й, все още замъглени от сънеността й, се разтвориха широко, когато стъпи на земята.
Около нея се простираше прекрасен пейзаж - много дървета сплитаха клоните си в странни съчетания, освен това имаше и скали, в които се намираха доста пещери. Наблизо ромонеше малко поточе, което Лукреция предпочиташе просто да погледа, за да се наслади на красотата му. Нещото, което й направи силно впечатление, се оказаха безбройните сенки, които ужасяваха с гротескните си форми, въпреки че съпътстваха все неща като дървета или странно изкривени хълмчета, сякаш надвиснали над мястото.
Лукреция нареди на прислугата си да смъкне част от багажа й- малко съндъче, обвито с тъмно червена панделка - специален подарък от граф Де Ла Винхазър за нея. С деликатната си длан тя отвори капака и отвътре изграчи черен гарван със светло сиви очи. На шията на птицата имаше винена панделка с малка бележчица на него. След отварянето на листчето хартия, тя прочете следния надпис: "На графиня Лукреция Д`Морейр, изключително скъпа моя приятелка с пожелание завинаги да си остане така красива и нежна като капката роса, появила се след буря. Скъпа, приятелко, моля Ви ако имате нужда от помощ, пратете Неро до мен, аз ще дойда незабавно на мястото, което определите. С уважение и искрени почитания: Граф Ашелон Де Ла Винхазър".
С лека усмивка и нескрито възхищение графинята прочете бележката. Наистина приятелят, когото тя наричаше така, имаше изключително силно чувство за галантност и знаеше как да впечатли една дама. Но.. беше безскрупулен и не можеше да изпитва чувства. Това нейно впечатление се затвърдяваше всеки път, когато четеше писмата му, пропити с негативни мнения и изключително студена учтивост. Той също като нея не можеше да мине за човек, но тя не знаеше и какво всъщност представляваше графът на Метафия..Така млад и опасен, че отблъскваше с изключителното красивото си жестоко излъчване. Пръстите му - фини като на пианист, усмивката му - плащеща с иронията и арогантността си, а кожата му - бяла като платно, унищожаваше и най-малкия полъх на човещина в него. Косата му, винаги поддържана, блестяща и чиста, сякаш представляваше низ от малки въженца, можещи да удушат абсолютно всичко.
Подобно на него, гарвънът му плашеше с необичайните си очи и изключително черната, нетипична дори, перушина. Всяко перо - остро като стрела, лъщеше на лунна светлина и сякаш чакаше сгоден случай да се забие в нещо и да го убие на място. Дори малката панделка.. допълваше зловещо грачене на птицата. От графа и подаръка му лъхаше смърт, неподправено усещане, които дори Не-мъртвата Лукреция усещаше.
Нежните си студени пръсти тя прокара по главата на гарвана,който издаде доволен звук. Слизайки по крилата му, тя спря внимателното движение на ръката си и отскубна едно перо от птицата, която изграчи с нескрита болка. Графинята остави животинката в сандъчето й, защото знаеше, че тя няма да излети и седна в каретата си, задържайки вратата отворена. Извади лист и мастилница, написвайки следните думи до Ашелон: "Скъпи приятелю, пиша Ви не защото имам нужда от помощта Ви, а защото искам да се срещнем в Метафия след два дни в полунощ, на мястото на първата ни среща, за да получа информация, от която имам нужда. През дългите години, когато не получих писмо от Вас, изпитах необичайна липса от височайшата ви скъпа компания. Ще се радвам да се видим и да поговорим по някои неотложни въпроси. С уважение: Лукреция Д`Морейр".
Тя слезе от каретата си с помощта на кочияша си и нежните й малки крака отново стъпиха на земята, покрита с килим от цветя и мека трева. Отиде до сандъка и гарвана сам излетя и кацна върху лявата й ръка, на която се намираше пръстена й - във форма на роза с черни листа, който представляваше печата на дамата. Графинята завърза своята бележка на врата на гарвана и го целуна нежно по главата, изпращайки го в преследване на луната по пътя към Ашелон Де Ла Винхазър.
И до днес тя хранеше голяма симпатия към него, но знаеше, че ако го беше обикнала, щеше да страда отново, затова и не допусна емоциите й за него да надделеят над тези за Виторио, който никога нямаше да забрави и дори след хилядите лунни изгреви помнеше очите му така, сякаш ги гледаше пред себе си.