Т А Н Г О
Джоди Фостър казва: „Винаги, когато видя двама души да танцуват, аз се разплаквам.” Аз също.
Причината за мен е в близостта на хората. На мъжа и на жената. Обърнати един към друг, долепени и прегърнати. Танцуващи, слети в едно по–голямо човешко същество. Някак двойно. И точно това двойно чудо, събрало мъжа и жената в едно танцуващо, живо и изключително чувствено танго, ме разтърсва. Разплаква ме.
В колко малко мигове хората са толкова близо един до друг? В колко малко! Прегърнати, преплетени, загърнати от музика. В колко малко... На пръсти се броят. Пред мен танцува най-добрата аржентинска двойка в света. Истинско танго танцува по телевизията.
Любимото ми аржентинско танго!
Главата е отметната, косата е прибрана, лъскава и черна, клепачите са полузатворени, тялото цялото е такт. Клавиш по клавиш. Кракът, кракът, върхът на пръстите и през обувката е страст и страст , и страст...и чувства най – човешки. Огън.
Две напред, една назад. И отново, пак.
Две напред, една назад.
Плача.
Танцуваме. Танцуваме и двамата любимото ми аржентинско танго. Две напред, една назад. Стъпките ги знаем. Остават, остават чувствата и такта, и носталгията. Все за нещо ни боли нас хората. Тъжно ни е, но танцуваме. Затова сме двама. Да попиваме и да изразяваме два пъти по–силно чувствата си. И душите си.
Акордеонът раздира телата. Две напред, една назад. Колко бавно напредва човек! Дори и в танца си. Стигам му до раменете. Или малко над тях, до брадичката. Това не ме притеснява. Нали той води...
Две напред, една назад. Странен и чудесен танц.
Ритъмът ни омагьосва... постепенно, силно, мощно. Бавно се завъртаме. Разтворената мъжка длан подпира целия ми гръб и още малко ме притиска по към него. Слепяме се. Бедро в бедро, крак в крак, корем в корем, нагоре раменете ни и те. И косите, устните, очите, пръстите ни на ръцете. Не отмятаме глави, напротив долепяме ги плътно. Страстно. Тихо. Мълчаливо.
И отново пак. Две напред, една назад. Влизам в него или той в мен, или безумната музика на това невероятно и единствено аржентинско танго влиза в нас и ту ни изсмуква душите, ту ни ги връща. Не мога да разбера танцувам ли, или се любя в екстаз.
Отпускам си главата на неговото рамо. Тя ляга, хлътва, пасва идеално на вдлъбнатото , там под ключицата му. Стои си там. Отпускам си ръцете. Нали той води с двете си огромни мъжки длани. Отпускам си бедрата... до неговите двойни, мъжки. Отпускам се...
Отпускам се със спуснати клепачи.
Той бавно се навежда. Тангото по телевизора отдавна е свършило. Акордеонът отдавна е спрял да издава ония странни, раздиращи душата гърлени звуци, а ние, полуразплакани, прегърнати и слети, слепени и отдадени пристъпваме като в божествен транс.
Две напред, една назад,
Две напред, една назад...и не се отлепяме, и не се отлепяме в най–прекрасното Танго!
Замислям се. Разплакана, разчувствана не помня от колко години не съм танцувала. 20? 30?!
Стефка Галева
Гр. Сандански
© Стефка Галева Всички права запазени