Танго

                                                        Т  А  Н  Г  О

                   Джоди Фостър казва: „Винаги, когато видя двама души да танцуват, аз се разплаквам.” Аз също.

      Причината за мен е в близостта на хората.  На мъжа и на жената.  Обърнати един към друг,  долепени и прегърнати.  Танцуващи, слети в  едно по–голямо  човешко същество. Някак двойно. И точно това двойно чудо,  събрало  мъжа и жената в едно танцуващо, живо и изключително чувствено  танго, ме  разтърсва.  Разплаква ме.

       В колко малко мигове хората са толкова близо един до друг?  В колко малко!  Прегърнати, преплетени, загърнати от музика. В колко малко... На пръсти се броят.  Пред мен танцува най-добрата аржентинска двойка в света. Истинско танго танцува  по телевизията.

     Любимото ми аржентинско танго!

Главата е отметната,  косата е прибрана, лъскава и черна, клепачите са полузатворени, тялото цялото е такт. Клавиш по клавиш. Кракът, кракът, върхът на пръстите и през обувката е страст и страст , и страст...и  чувства най – човешки. Огън.

                      Две напред, една назад.  И отново, пак.

                      Две напред, една назад.

  Плача.

  Танцуваме. Танцуваме и двамата любимото ми аржентинско танго.  Две напред, една назад. Стъпките ги знаем. Остават, остават чувствата и такта,  и носталгията. Все за нещо ни боли нас хората. Тъжно ни е, но танцуваме. Затова сме двама. Да попиваме и да изразяваме два пъти  по–силно  чувствата си. И душите си.

       Акордеонът раздира  телата.  Две напред, една назад. Колко бавно напредва  човек! Дори и в  танца си. Стигам му до раменете. Или малко над тях, до брадичката. Това не ме притеснява.  Нали той води...

                      Две напред, една назад. Странен и чудесен танц.

         Ритъмът ни омагьосва... постепенно, силно, мощно. Бавно се завъртаме. Разтворената  мъжка длан подпира целия ми гръб и още малко ме притиска по към него. Слепяме се. Бедро в бедро, крак в крак, корем в корем, нагоре раменете ни и те.  И косите, устните, очите, пръстите ни на ръцете. Не отмятаме глави, напротив долепяме ги  плътно. Страстно. Тихо. Мълчаливо.

         И отново пак. Две напред, една назад. Влизам в него или той в мен, или безумната музика на това невероятно и единствено аржентинско танго влиза в нас и ту ни изсмуква душите, ту ни ги връща. Не мога да разбера танцувам ли, или се любя в екстаз.

    Отпускам си главата на неговото рамо. Тя ляга, хлътва, пасва идеално на вдлъбнатото , там под ключицата му.  Стои си там. Отпускам си ръцете. Нали той води  с двете си огромни мъжки длани.  Отпускам си бедрата... до неговите двойни, мъжки. Отпускам се...

                 Отпускам се със спуснати клепачи.

Той бавно се навежда. Тангото по телевизора отдавна е свършило.  Акордеонът отдавна е спрял да издава ония странни, раздиращи душата гърлени звуци, а ние, полуразплакани, прегърнати и слети, слепени и отдадени  пристъпваме като в божествен транс.

                    Две напред, една назад,

                    Две напред, една назад...и  не се отлепяме, и не се отлепяме в най–прекрасното Танго!

Замислям се. Разплакана, разчувствана не помня от колко години не съм танцувала. 20? 30?!

                                                                                                            Стефка Галева

                                                                                                             Гр. Сандански