Тази толкова стара история
Тази история е много стара, лична, но времето, което е изминало оттогава ме кара да ви я разкажа.
Преди няколко години случайно прочетох това стихотворение от Андрей Германов.
Писмата ти със пликовете сини
под свойта синя лампа във нощта
след толкова отминали години
отварям аз и бавно ги чета.
И своите. В учудване голямо
ме грабва чувството, че в тоя час
над свойто остро юношеско рамо
стоя, прозрял, с усмивка тъжна аз.
Как млада си била и колко зряла.
Как млад съм бил и аз. И как незрял!
Тогаз във всичко ти си ме разбрала,
а аз във нищо теб не съм разбрал.
И вече ми е безпределно ясно
коя била си ти, аз кой съм бил,
и кой тогава чувството прекрасно
с невинна юношеска е убил.
Като въздишка вън се стапя сводът.
Нощта е стара и часът е стар.
Сега съм вече умен, но животът
се пише във единствен екземпляр.
Това стихотворение сякаш бе писано за мен. Направо ме разтърси. А това е писмото на едно момиче, писано през март 1969 година. Бяхме на седемнадесет.
Скъпи мой,
Отново лежа... Номерът мина... Много ми е тежко, за какво по специално не зная... Трябва да се преструвам, омръзна ми... Искам да си при мен. Понякога така страстно те желая - струва ми се, че се задъхвам... Радвам се, че не се случва, когато сме заедно, иначе мога да те лиша от скъпата ти девственост. Не ми се живее, не ми се прави нищо, бих могла да плача, а не мога, нещо така ужасно стяга гърлото ми... Иска ми се да заспя дълбоко, дълбоко, а когато се събудя всичко лошо да бъде сън. Не ти ли се е случвало да сънуваш и да се измъчваш ужасно, и когато се събудиш с облекчение да въздъхнеш - та то не било наистина. И слънцето да те препича някъде под лозите на баба ти и дядо ти. Ох, това слънце, кога ще изгрее. Докога ще бъде така мрачно? Това време ужасно подтиска. Колко хубаво беше снощи след целия цирк с лекари, рецепти, наставления да си легнеш. Заравям лице в меката прохладна възглавница и се забравям, като в пропаст. И разбира се, присънва ми се далечния хубав Кики.
Миличък Любо, какво ще стане с нас след 5, 10, 15 години?
През тези дни непрекъснато се самоизмъчвам със спомени. Моят скъп предишен Любо го няма вече, не ми говори нежно и хубаво за пеперуди, за звезди и слънце... Но сега времето е друго (естествено), самите ние сме се променили (сигурно), затова мислим за бременност, бебета и предпазни мерки. Защо се чувствам така самотна. Ето, ти твърдиш, че ме обичаш, а не мога да почувствам тази любов, не може да ме сгрее.
Любо, така ми се иска да пътешествам, да пътувам във влак с панталон и риза, да има приключения, не, не - да яздя кон из прериите, да ме преследват и конят да галопира. После да се явиш ти и да ме избавиш. Сигурно ще се смееш като прочетеш тези глупости, но аз често си измислям подобни неща. Е, не само такива невъзможни работи. Хайде, да не кажеш че съм абсолютно бебе-вчера си представях, че сме женени и т.н.
Мъж, вчера като се връщах от училище видях едно много хубаво "нещо" на една витрина. И веднага започнах да се ядосвам, че не съм го видяла по-рано - щях да ти го подаря за рождения ден. После започнах да се успокоявам, че ще ти го купя за 18-тия рожден ден. Но 70-та година е толкова далеч...
Ето сега знаеш горе-долу какво мисля, когато съм сама. Искам да знам същото и за теб. Досега не ми се е случвало да разбера какво мислят "мъжете" за момичетата си. Аз сигурно ще лежа до края на седмицата. Лекарят така каза. Ако не умра дотогава, ще те видя в неделя. Толкова е скучно, напиши ми нещо, Любо.
Целувам те хиляди пъти, мой хубав. С нетърпение очаквам да те видя.
26 март 69 г. М
И накрая отново Андрей Германов.
Ний срещаме се още рано -
съвсем еднакви. И връстници.
И под небе с любов огряно
разделяме се като птици.
И си отиваме, и двама
недоразбрали свойта мъка,
и после в самотата няма
все носим странната разлъка.
А тъй е хубаво, когато
и двамата са още в полет:
мъжът във зрялото си лято,
жената в ранната си пролет.
Не са ни хубаво разчели
и възрастите са прегради.
Мъжете трябва да са зрели.
Жените трябва да са млади.
Разказа тази история в поезия и проза:
Любомир Николов
© Любомир Николов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Прочетох. Много си прав, че първите любовни трепети са най - истински, а след това всичко е техника и едно на ум. Винаги имаш едно на ум. Прав си и че когато сме млади времето тече толкова бавно, а после така се ускорява, че не разбираш кога свърши проклетата приказка. Чел съм "Добър ден тъга", но много отдавна и почти не си я спомням, но пък аз ти препоръчвам ако не си чел "Непосилната лекота на битието" на М. Кундера. Невероятна книга. И ти благодаря за добрите отзиви и критики.
-
Сбогуваме се с хората които сме били.
Посрещаме се в дните посребрени.
Едно "За-Що?" над нас кръжи...
и ниже редовете в свое време.
Много ми хареса. Позволих си да ти изпратя стих. -
Прав си! Различни неща са!
Ето нещо за грешката (излезе от коментарите ни с теб и е във връзка с моите въжделения, стремежи и молитви).
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=163924 -
Капка,
" А лятното кино изгледано и на изхода с желанието да си вече голям, да можеш всичко, без да знаеш какво е то…И летния двор с неузрелите кайсии, но нали сега трябва да бъдат откъснати, сега сме заедно и го искаме, защото ни е забранено. Тъмно е, няма кой да ни види и утре е толкова далеч…"
От следващият ми постинг.
Аз съм правил толкова много грешки, той сам човек си определя постъпките като такива. Когато е в общата рамка, разбира се.
Да се сбъдне това, което искаш, или това към което се стремиш. Защото не е едно и също. Философията на живота, да вървиш една крачка напред.
Честита Цветница! -
Благодаря! Харесват ми посланията ти!
А за есето ми: не го чети повече, щом не въздейства от първия път, значи не става! От живота си искам нещо, но не знам точно какво, когато го науча ще се почувствам удовлетворена! Непрекъснато правя разни неща и никога не успявам да остана напълно доволна и явно в нищо не съм достатъчно добра. Само се моля едно: никога да не правя грешки, никакви, нито големи, нито малки! Всеки си има молитва. Тази е моята.
Приятен ден! -
Капка,
Песен - Жак Превер
Питаш кой ден сме
Ние сме всичките дни
Мило момиче
Ние сме този живот
Моя обичана
Ние сме влюбени значи живеем
Ние живеем и значи сме влюбени
Какво е животът ние не знаем
Ние за дните направо нехаем
Какво е любов не знаем дори.
Говорили сме си, сега не е ли така. Синът ми е на 30, надявам се, че си говори с неговото момиче, дори повече, сигурен съм.
Разликата главно е в технологиите. Всичко друго е и различно, и съвсем еднакво. Сигурно има разлика. Това писмо е на пожълтял лист, на плик без марка, без пощенски код. Град, улица, име.
А сега компютрите ни са нафрашкани с папки!
А есето ти, честен да бъда, ще го прочета скоро пак. Нещо ми бяга, ако не го усетя, значи има и друго, не знам още какво.
Или поколенията... -
"Недей така, момиче малко,
в тоз ранен час, луната е тъй жълта,
и таз възхита твоя
дали пътеката ми няма да обърка!"
Прекрасно и репликата и разказа.
Ето моята реплика:
Луната нека да е жълта,
звездите нека да блестят,
любовта не бива да е мъртва,
не бива чувствата да спят!
Живяли сте в друг святя, говорили сте си! Макар че 1969 година не е толкова далечна. Това имах предвид с моето есе "Мълчанието?". Нужно ни е словото, и писаното и говореното! Не смяташ ли?
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
