Възрастен мъж седеше на една от пейките в парка. Минаваха хора покрай него. Някои от тях го поздравяваха, а други дори не го поглеждаха. Старецът се казваше Иван. Излизаше от дома си сутрин и се прибираше, за да се нахрани към обяд. Времето бе топло, макар и в късната есен. Към Иван се приближи възрастен мъж.
- Здрасти, бате Иване! - каза той.
- Какъв "бате" съм ти аз? - попита Иван. - С две години си по-малък от мен и вече да изтъкнеш, че младееш, така ли?
- Е, не се сърди, де! Може ли да седна при теб?
-Сядай! Нали сме почти набори. Знаем колко тежи старостта.
Покрай старците мина майка с дете. След тях двойка влюбени. А листата падаха и тъкаха пъстрия килим по земята.
- Знаеш ли колко тежи старостта, Донко? - попита Иван. - Толкова, че само ние старците можем да я носим. Младите не биха могли. А ние през какво ли не сме минали! Цяла къща съм вдигнал сам. С помощта на приятели, но всичко е докосното от тези две ръце. Две деца сме отгледали с жената. Изучихме ги. Оженихме ги и всичко това с труд и постоянство. Всеки ден прибавяше по килограм върху тялото ми. Изкривих се от работа. Виждаш на какво приличаме вече аз, а и ти. Едно време не усещах умора. Прибирах се вечер след работа, а на сутринта бях бодър. И отново работех. Сега без да се трудя ми е все изморено. Преди ме поздравяваха всички. Имах много познати и приятели. Накъдето да протегна ръка, веднага ще ми помогнат. Сега не смея да се оплача. Вече гледат на мен като на отживелица. Антика. Останах без зъби, точно когато бях заслужил уважение. Не мога да се усмихвам. Но това се преживява. От всичко най-тежи мъдростта. Остарее ли човек, той помъдрява. Като млад е наивен и щур. Буен. Не му пука много. Дали ще загуби нещо, голяма работа. Че някой му бил казал обидна дума, много важно. А сега пазим всеки миг като скъпоценност. Страх ни е да не обидим. Да не нараним. Гледаме да сме добри и кротки. Страхуваме се да не загубим и малкото, което ни е останало.
- И друго има, което тежи много! - каза Донко.
- Кое е то? - попита Иван.
- Младите ни глледат с пренебрежение и съжаление. Един вид, че нищо не разбираме. Кажа им нещо, а те отговарят набързо, че не ми е работа и че времената са други. Не искат съвет. Те най-много знаят. Учени били. И ние не разбираме. Е, мълча си. Нека да ме уважават, да не ставам лош. Само, ако знаеха какво е минало през главата ми...
- Така е! - каза Иван. - Това е теглото на старостта. Ако го сложим на кантара, само годините ни ще изравнят везната.
Двамата старци се усмихнаха. Кимнаха с глави на друг възратен мъж, който ги поздрави. Затвориха очи. И двамата гледаха един и същи филм. Лентата на миналото. Иван бутна с пръст Донко и каза:
- Колкото и да тежи старостта, нека да се радваме. Има много хора, които не могат.
- Прав си, бате Иване! - отговори Донко.
- Ако още един път ме наречеш така, ще почерпиш.
- Готово, бате Иване! - каза Донко.
Старците станаха от пейката и се запътиха към близкото бистро. Това се случваше всеки ден. Двамата си говореха и все обръщаха думите така, че да има повод да се почерпят. Знаеха колко тежи старостта. Толкова, колкото да се чувстват добре в многото свободно време, което имаха.

Явор Перфанов
10.11.2022 г.
Г. Оряховица