Съществува жена, която седи в голям плетен стол на една тераса и наблюдава живота извън нея. Тя не е млада. Не е и стара. Може да се каже, че възрастта е доста странен феномен и понякога е трудно да определиш на колко години е всъщност човекът, който е пресякъл по някаква причина полезрението ти и се е настанил там трайно, неучтиво и без да попита. Неопределимо изпитвам желание да я гледам, без да съм воайор или нещо подобно.  Който знае за какво говоря, ще ме разбере. Понякога осъмвам прав до прозореца. А тя все си стои там. Гледа. Дори имаше един момент, в който си помислих, че ме е забелязала. По-късно установих, че няма такова нещо. Едва ли щеше да е толкова безразлична към нечие нахалство, особено към такова голямо нахалство като моето. Отглеждам кактуси. Първоначално си мислех, че е лесно, захванах се с това къде от желанието да позапълня някоя и друга празнота, къде от желанието да не затруднявам живота си прекалено много. Имам 101 саксии. Точно колкото години е кооперацията, в която се настаних първоначално с мисълта, че ще е временно, а се оказа най-дългият временен престой в живота ми. Вероятно това е така, защото няма нищо по-постоянно от временните неща. Не обичам животни и поради тази причина не взех нито куче, нито котка, дори и папагал. Животът ми е организиран до минутата. Беше такъв, докато не забелезах съществущата жена и всичко се преобърна. Започнах да се опитвам да си спомня дали тя седи там толкова отдавна, че съм я приемал като част от пейзажа години наред. Нищо не постигнах с тези си опити.  Сетих се, че никога не я бях виждал да пие кафе.  Денят ми започваше с мисълта за нея. Мисълта, преди да ме обори сънят, пак беше за нея. Дори се настани в промеждутъците между глътките ми сутрешно кафе, прочита на вестника и шума от ранния блок на радиото. Седях точно срещу нея. Деляха ни незначителни метри разстояния. Достатъчно дълги, за да не се дразним взамино и достатъчно къси, за да изпитвам едно особено чувство. Тя въплъщава всичко онова, което държи мозъчните вълни в състояние на чести смени на амплитутдните състояния. Не съм много сигурен в термина или определението за този процес. И това е загадъчност. Онази загадъчност, която отключва въображението, кара сърцето ти да бие по-бързо, а стъпките ти стават по-леки. Загадъчността ù е мое вдъхновение. Дори си намерих старите тетрадки, в които бях опитвал да пиша поезия. Прописах. Посветих  ù стихотворение. Не искам да се запознаваме, сблъсквайки се в някой асансьор, на някой ъгъл или в кварталната бакалия, където мирише на сирене. След дълго премисляне и колебания, след множество пъти на тръгване и връщане, събрах нужната смелост и взех решение. Дори и да е възрастна като майка, ще я обичам като леля си, за да не смесвам нещата. Ако е по-млада, ще я обичам като сестра, онази, която никога не съм имал, или може и да имам някъде по света, но поради безотговорността на баща ми да не съм разбрал за нея. А и той може да не знае, че тя съществува. Или ще ù предложа безкористното си приятелство. В крайна сметка аз съм съвсем незначителен човек, обикновен и скучен досущ като някой неин роднина, с който отдавна е прекъснала връзките си. За любов дори и не помислям. Не, не че възрастта е от значение, но едва ли ще я впечатля с нещо. Не съм от онези атлетични хубавци, които карат момичетата да въздишат. Дори имам коремче. Така си е от край време. Не помня откога. Ами ако помисли, че съм опасен? Ами ако не пожелае да разговаря с мен? Или откаже на желанието ми за среща? Все пак това е съвсем вероятно и то много повече от всяко друго възможно нещо. Докато излизам от 101 годишната кооперация, в която живея от крайно дълго време, забелязвам, че някакви мъже носят плетения стол. Това е столът. Столът,  на който тя обича да седи винаги.
- Извинете - питам - какво си мислите, че правите?
- Изнасяме боклука. Седи тук прекалено дълго време.
- А тя?
- Какво тя - нея след малко. Съвсем се е разпаднала от тези чести смени на времето. Дъжд, слънце, дъжд, дъжд... Беше любимата на онзи моделиер, как му беше името? Дори го даваха по телевизията... Все по нея кроеше, шиеше, била идеалът му за жена. Нещастникът така и си умря сам. Ха сега кажи как да търсиш идеала? Въздишката му ме сепва.
Този не е носач, на синоптик ми се прави. Не, дори не е синоптик, психолог е. Анализира. Колегата му изнася нещо под мишницата си. Тя е безпомощна и гола. Точно преди да я метне в камиона при другия боклук отлепвам нозете си от паважа, протягам ръка и казвам:
-   Оставете я, тя така и така е ненужна.
Поглеждат ме с недоумение, оставят я на тротоара и потъват в облак прах. Дори не поглеждам лицето ù. Знам, че не мога без нея. Купих стол. Люлеещ плетен стол.