Галеща тишина, упойващ аромат на билки, на смола и на първа любов, вълшебен, покоряващ трепет от съприкосновение с научни открития - какво повече би могъл да желае Тертер, за да се почувства щастлив?! Всичко това сега го имаше на Боровец, но сякаш нещо не му достигаше. Така копнееше за чудото – за времето, когато би станало възможно развитието му като учен в Родината, в която да среща разбиране, а не завист, където да чува покрай себе си звънливия смях на своите жена и дете… Мисълта, че не постъпва добре, отдавайки се на увлечението си по Деница, също не му даваше мира. Трябва да бъде силен и да скъса връзката си с нея - рязко и завинаги, трябва… Та той има съпруга, която му вярва и го чака там, в далечния Ню Йорк! Веднага след научната конференция,  реши час по-скоро да отпътува за бащиното си село, но очарователната му любов все измисляше с какво да го привлече, за да забави раздялата, която изглежда, че предчувстваше. Да, Деница някак го омагьосваше – беше умна и знаеше как да го заинтригува. Умееше да го изслушва внимателно, да вниква и да задава интересни въпроси, точно и разумно, да му отговаря спокойно и тактично, навреме и неусетно да сменя темите и да престава да говори, когато няма повече какво да каже. Той неведнъж бе размислял дали качествата на ума не се развиват за сметка на качествата на сърцето, но дори и да се убеждаваше, че понякога е така, предпочиташе жени, които имаха нещо в главата си, пред такива, които изпъкваха единствено с чувствени устни или красиви очи. А съвършени нямаше… Но истината бе, че куклите Барби го отблъскваха, дори и да притежаваха най-прелестния бюст и най-кръшното телце. Младият мъж беше забелязал, че както на жена му, така и на Деница, им стига само намек, за да го разберат - те бяха наблюдателни и сякаш, виждайки чуждите пороци, се избавяха от своите, а това бе качество, което той особено ценеше. Всъщност амбициозният учен поставяше ума над всичко и чувстваше, че същият се изразява единствено в здравия смисъл, затова разсъждаваше дори и за любовта… Разбира се, лесно стигна до извода, че никога не би допуснал да гради своето щастие върху нещастието на съпругата си, затова не преставаше да мисли за раздялата си с Деница, което го изпълваше с тревожност. Та кога ли младият мъж е бил спокоен?! Той дори не познаваше това чувство.

Тертер имаше още  две седмици отпуск, а след това се налагаше да лети обратно – за Ню Йорк, а там – в новия си дом, искаше да отнесе нещо родно и свидно, което винаги да му напомня за неговата България. Как желаеше духът на старинната бащина къща да замъждука в американското му жилище! Дали това вълшебно пламъче не бе скрито в цигулката на татко му, или пък в мамината икона на Богородица, в картините, нарисувани от дядо му, а може би най-ярко просветваше между страниците на книжката с народни умотворения, събирани от Петко Рачов Славейков, със стар правопис, останала още от прародителите му? Тази утрин, точно когато мелодичният глас на Деница преплиташе трелите си с чудния птичи шепот, носещ се над мъдрите борове, той реши да бъде откровен и показа раздвоеността си пред младата жена. По всичко си личеше, че тя е очаквала такова развитие на отношенията им, защото разумно прие раздялата. Те взаимно си благодариха за миговете, изпълнени с красота, и всеки тръгна по своя път…

Тертер се опита да наеме такси, което да го откара направо в Диводедково, но изглежда по-лесно бе да организира околосветско пътешествие. Петима шофьори му отказаха, макар и да им предлагаше двойно и тройно заплащане, докато не се сети да попита за причината. Оказа се, че миналата пролет местната река придошла и отнесла част от пътя към селцето, а жалките останки от него  били трудно проходими. Тогава Тертер реши да си купи някаква стара кола и сам да предприеме рискованото пътуване, без да зависи от волята на този или онзи. Какво пък – да не е в джунглата я, все някак ще стигне до селцето си, та нали и там все още живеят хора! 

Скоро, с усмивка и само срещу стотина лева, стана горд собственик на препатил „Москвич”, свикнал да се тътри из българските чукари. Мина му през ума, че дори и Соломон Паси предпочита да пътува из България с трабантчето си, та какво остава за него - за един нищо и никакъв, нереализиран в Родината си учен! Тази мисъл го разсмя и му даде сили набързо да събере багажа си в новата придобивка, да се запаси с храна и вода, сякаш отива сред пустинята, и с хъс да отпраши към Диводедково.

Продължава