Тертер от Диводедково VIII

Докато си бъбреше с кмета, Тертер внимателно крепеше под мишница ценните книги, които по чудо бяха оцелели след мародерската разсипия на родния му дом. Но английската реч  подейства твърде странно на младия учен - той изведнъж се оживи, с ловко движение  постави съкровищата си между две дъски от стобора и разперил ръце, няколко пъти се завъртя, като детенце, усетило майчина милувка. Искаше му се да прегърне кмета, а също и онази старица, дето креташе в далечината, по прашния селски път.

- Какво става бе, момче?! Ти да не полудя?! – не на шега се разтревожи събеседникът му.

- Разбираш ли, обади ми се помощник директорът на НАСА! На корпорацията, в която работя, беше възложено създаването на новия космически кораб „Орион”, с който след години се планира изпращането на астронавти на Марс. И точно апаратурата, създадена по мой проект, която изпитвам вече  година и половина, е одобрена и ще бъде част от „Орион”, представяш ли си?! – задъхано, като скороговорка, изрече Тертер.

- Хей, момче, момче, на туй по нашия край знаеш ли как му викаме? Хвърли късметлията в най-дълбокия вир, че да видиш как тоз час ще изплува, хванал златната рибка за опашката! Ама я си признай – без диводедковския катърски инат щеше ли идеята ти да види белия свят и да го възрадва?

- Прав си, кмете. Ако ме бяха галили с перце, ако нашите не бяха ме научили на труд, щях да я докарам най-много до кривата круша.

- Ей, отдавна в туй село не бях виждал щастлив човек и когато най се не надявах, то пък баш тогаз дойде време да го съгледам! Тц, тц, тц, да не ти е уроки, ама много се гордея с теб, че си  диводедковец!

Последните думи на кмета подействаха отрезвяващо на Тертер и от състоянието на детски възторг, той бързо премина към обичайното си – на замислено съзерцание. Не му достигаха наивност и себелюбие, за да се почувства щастлив и сега отново се съзря едва в началото на трудния път, по който бе поел. Истината е, че за приземяването му помогна и следващият въпрос на кмета:

- Абе, момче, ти от няколко години не беше стъпвал в родното си село и виж каква разсипия завари, а как тъй чак за големи работи мислиш, за Космоса?...

- И аз си задавам този въпрос, и аз… А знаеш ли, че Марс съвсем скоро ще започне да се проучва и с марсохода „Кюриосити”, а  сега изследвания се правят с орбитални сонди, носещи богат инструментариум. Умът и трудът на толкова способни хора от целия свят са насочени в една посока, за да се стигне до изпращането на астронавти с кораба „Орион”. Сигурно затова е още по-непоносима болката ми от завареното тук... Спомних си нещо, казано от Блез Паскал. Мой уважаван преподавател от Софийския университет често го повтаряше: „Има достатъчно светлина за тези, които искат да виждат и достатъчно мрак за тези, които не искат.”

- Ами как да се променим така, че повечето от нас да искат да виждат, как?! Ей, вие – младите и умните, бягате навън, зарязвате ни и сякаш не разбирате, че ние сме на издъхване! Кажи речи, всички, дето останахме тук, сме като онази баба, видиш ли я – едва, едва крета насреща ни и с последните си силици се подпира на бастунчето, че да се не строполи в прахта – развълнува се кметът.

Тертер се вгледа в книгите, които бе оставил на оградата. Отново внимателно ги пое, сякаш галеше малко дете. Прегърна сборника с народни умотворения, събирани от Петко Рачов Славейков, Библията и записките на достолепния си дядо. Духът на родния дом все пак щеше да мъждука в отвъдокеанското му жилище, помисли си той, а пред очите му изплува осанката на Делян Поптодоров. Младежът ясно дочу словата му: „Запомни, дете, подрежат ли се коренищата на едно дърво, то скоро, скоро започва да крее.”

- Кмете, сега отивам там, където култивират науката, където ме ценят, но да знаеш, че го правя, за да оцелее доброто в родното ми място… А така искам някой ден да се върна в България и то - със семейството си, с децата си…

Тертер се сбогува с кмета и потегли по прашния друм, срещу едва кретащата старица. Минавайки покрай нея, той ù кимна и дочу зад гърба си:

- Чий чедо си, момче?

Младият учен се обърна и рече:

- Внук съм на Делян Поптодоров, бабо, и такъв ще си остана, да знаеш!

Сетне всеки продължи по пътя си…

Край