Седя седнала на ръба на парапета и търся смисъл в живота си. Вглеждам се във светлините на града, а те са така мъртви, едва блещукат в мрака. Вятърът ми нашепва за миналото, напомня ми за изгубеното щастие, за това, че някога можех да се усмихвам. Ах, как боли от тези спомени. Паднах от върха, на дъното се озовах. Загубих приятелите си, любовта си и животът ми стана безсмислен. Какво направих, нима аз бях виновна? Дали друг бе посегнал на моя свят? Не знам, вече нищо не знам. Изгубих се в безкрая сред мрака, сред тишината и болката. Чувствам се толкова изхабена, толкова изтъркана, като стара грамофонна плоча, въртяна милион пъти. Колко съм жалка само. Седя тук на ръба и плача, крещя от болка, с надеждата всичко да свърши, с надеждата отново да бъда щастлива. Не, това е вече само мечта, само далечен блян. Нима мъртвецът от гроба става, за втори живот жаден? Не, веднъж загинеш ли, не се възраждаш като феникс. Неспособни сме от пепелта за нов живот да се събудим. Аз отдавна съм мъртва, отдавна загубих всичко. Сега съм само черупка, бродеща ден и нощ. Аз съм просто развалина, осквернен и изоставен храм. Спасението е едно - във кратък полет от живота да си отида. Нека бъда слаба, но тази болка не мога да я изтърпя. Вече няма заради кой да живея, вече няма кой да скърби за мен. Майната му на всичко, отивам си. Изправям се на пръсти върху парапета и се отпускам назад. Сбогом, свят проклет, за последен път страдам. Усмихвам се и прегръщам своята смърт.