Те́сла

Като прочете тази история, моят приятел Юри ще каже: „ Марко, голямо фантазиране си му ударил бе, брат“. Юри, кълна ти се всичко е истина. Е, може да съм вложил художествена измислица тук-там, може да съм преувеличил туй-онуй, да съм добавил това-онова, но като цяло историята... горе-долу си е истинска.

                                                                Те́сла

   Синът ми беше инженер в Детройт, в някаква фирма, която проектираха автомобилни части. Един ден ми казва: „ Тате, подадох документи за Те́сла .“ Казвам му: „ Сине, работата ли нямаш, не ти харесва ли, та чак в Калифорния си тръгнал да си търсиш работа ?„

Той ми отвръща, че само се пробвал. Поискал им такава заплата, че едва ли ще му я дадат.

Една година го въртяха. Седем пъти го викаха на интервюта, но на инат той не свалял цената. И точно, когато мислеше, че повече няма да му се обадят, те взеха, че го приеха и той нямаше как да откаже. Предполагам, че са го помислили за много голям специалист, щом е тръгнал да се пазари с фирма като Те́сла, в която много инженери мечтаят да влязат. Не зная какъв специалист е синът ми, но зная само, че е много старателен и трудолюбив и ще се справи. И така и стана.

Но избягаха от нас чак в другия край на Америка. На мен ми беше най-криво за внука. Един ден казвам на жената: “ Стягай се, тръгваме за Калифорния, да видим какво правят нашите папагали рошави. „

Купихме билети онлайн, стегнахме по един куфар „керион“ и хайде на гишето на авиокомпанията. Там ме посреща една намръщена дебела негърка. Хем дебела, хем намръщена. В същност, три пъти по-намръщена, отколкото дебела. А може би обратното. Аз се мъча да се усмихна, за да я предразположа, но няма брате. Гледа ме тъпо, като бизон и сякаш ме пронизва не с рога а с поглед. Почувствах се, като купувач в магазин по времето на соца. Тогава продавачката те глада така тъпо, тъпо, та чак се чувстваш виновен дето си влязъл в магазина. Гледа те тъпо, па ти каже натъртено „Ще купувате ли, бе другар-ьо ... или само ще ми губите времето“.

Та аз гледам чернячката, тя гледа мене. Гледа ме като сумо борец, а аз си мисля, че ако ме награби и ме стисне, ще кажа само едно „кя“ и съм до там.

- Извинете госпожо, може ли да ни отпечатате бординг картите.

Почувствах, че това не трябваше да го питам. Черната служителка ме изгледа на кръв, намръщи се още по яко и отвърна, че това е ниско тарифна компания и е трябвало да си отпечатам бординг картите в къщи или да сканирам QR кода от телефона си, вместо билет.

- Извинете, но телефона ми е някъде в багажа, нямам идея дали имам QR код, тук сме на гишето, имаме паспорти, не бихте ли ни отпечатали бординг пасовете.

- Заплаща се по 25 долара – отговаря ми негърката със тънка садистична усмивчица и подигравателен тон в гласа. Боже! Тази можела да се усмихва.

Споглеждам се с жена ми, вземам си паспорта и се дърпам в страни. Изчаквам, момента когато чернилката отива някъде и отивам на другото гише при една блондинка с европейски черти. Гледам фамилията на табличката на ревера ѝ – полякиня. Извинявам се, обяснявам накратко моята история, жената ме изглежда съчувствено, сканира паспортите, натиска едно копче и бординг пасовете са отпечатани.

- Ди́нкуе ба́рдзо!- подсказвам, че съм разбрал, че е полякиня.

- И другия път ги отпечатайте в къщи, защото се заплаща  такса за отпечатване на бордната карта на летищното гише - предупреждава ни с усмивка нашата спасителка.

Синът ми и снахата с малкия ни посрещнаха на летището. Много беше приятно и трогателно. Внукът беше много пораснал.

На другия ден снахата и жена ми отидоха да пазаруват, а ние със синът ми влязохме в един ресторант да пием бира. Поръчахме си бира с картофи с настърган чесън. Това което ни сервираха беше не картофи с чесън, а канапе от чесън с малко картофки. Набързо изядохме картофите, бирата остана и ...наблегнахме на чесъна. Той ни разяде, та за да изпием бирите, трябваше да поръчаме още една порция картофи и пак чесън и стана една чеснова, не е за разправяне.

Жените се обадиха, че са приключили с пазаруването и ни чакат в колата. Платихме и отидохме при тях. Как отворихме вратите и влязохме в колата, жените изпищяха, все едно някой рецидивист ги е хванал за гушите.

- Леле, яли сте чесън !

Отворихме всички прозорци, не помага. Жената ми се изцъклила, като отровена от гъби. Снахата и тя взема - дава. Отворихме и шибидаха на тавана. Същото положение. Казвам на снахата :“ Давай газ, ще се проветрим“.

Тя натиска газта, очите ѝ сълзят, сополите ѝ текат, нищо не вижда. Криволичи ляво, дясно, ще ни убие. По едно време се усети и взе да кара права и нали е снажна, показа си главата през шибидаха. Внука зяпа през прозореца, чак вятърът му развява ушите. Жена ми сякаш е на командно дишане, едвам поема. А мен ме напъва да оригна. Казвам си „Дръж се Марко, оригнеш ли това ще е краят. Няма начин да не експлодираме“. Гледам сина ми и той стиска зъби и се държи юнашки. Браво, момче !

Стигаме до къщата. Усещам как ме напъва от вътре. Изнасяме се на бегом. Влизаме с трясък, а котката се изстрелва на вън, щом ни подушва.

Сещам се, че има две тоалетни. Супер ! По стар бащински рефлекс, оставям тази на долният етаж за сина ми и с два прескока завладявам горната тоалетна. Добре, че прозореца е отворен. Задъхвам се и ... се оригвам на чесън.

За малко да припадна. Врабците под стряхата изпаднаха в амок. Половината изпопадаха от покрива, а другата половина зарязаха гнезда, яйца, излетяха така бързо, че перата им се разхвърчаха. После се върнаха, като проскубани кокошки. Чак жално да му стане на човек. Излязох в градината и нападнах магданоза. Знам, че като си ял чесън, магданоза убива миризмата.

Хапвам магданоза, свеж, росен и сякаш ми олеква.

- Гледам, намерил си магданоза- казва снахата идвайки в градината.

- Намерих го. Росен е. Поливала си го тази сутрин.

- Ами, не. Сигурно котката го е препикала.

Не знам от магданоза ли, от котешката пикня ли, оправих се. Синът ми и той яде магданоз и се оправи. И на другия ден с него отиваме в Те́сла, за да ми покаже къде работи и какво прави. Работел над един проект Tesla Cybertruck . Гледам го един ръбат, грозен, металик. Като някакво изчадие изпълзяло от Ада.

- А бе, сине, много грозна тази кола, бе. Вярно мяза на тесла́ . Не, на чук мяза. Как можа да я направиш толкова грозна ?

После синът ми обясни, че той не е работил по външния дизайн а по задната ходова част с батериите. Не знам. Не ги разбирам младите. Ако беше ракета, приемам тази форма, но за кола, малко тъпо ми идва. Не, не тъпо, много остра е колата. Ние старите харесваме заоблените форми. Едно време имаше Москвич, Лада, а как премигвахме като мине покрай нас западна кола! Всички те бяха красиви. А сега - Кибертрок. То грозотия, бе! А може би проблема не е в колата. В мен е. Това, че вече не съм, каквото бях преди години. Виждането ми друго – остаряло. И едно време дядо ми казваше на баща ми : „За какво ти е този Москвич ? Един пирон не можеш да забиеш на него“. Та може би и аз така. Не съм кибер, не съм цифров. Аналогов съм. Лампов. От старото поколение. И ... такъв ще си остана. Така ми харесва.