Ти




Най-трудно е да бъдеш сам, когато нощта падне, стоиш в мрака между четири стени, с нищо друго, освен мислите и спомените в главата си, чакаш изгрева, чакаш дълго, само че изгревът  не идва за всеки, мракът понякога остава дълго, отворил широко дверите си около четирите стени.
Не съществува естествен баланс, когато вратата се затвори, то това твърде често е завинаги, по-лесно е да вярваш, че ще имаш още един шанс, още един изстрел. Глупако, какво ще уцелиш в тъмната стая, освен себе си?
Когато останеш сам и времето започне да се стича като бръснач по настръхналото от ужас тяло, започваш да мислиш и понеже нощта е дълга, а вече си мислил достатъчно за себе си, започваш да го правиш и за другите, а това е съсипващо и за тях, и за теб, те са там, ти си тук, в нощта, искаш да се събудиш, да бъдеш сред тях, да бъдеш друг, само сънуваш...
Сънищата и спомените са странно нещо, могат да променят настроението ти драстично, също както добрата музика на вековете. Проблемът с тях е, че са твърде кратки, а ние живеем един дълъг и незаслужен живот, в който те са малка част от една огромна бездна, не могат да покрият дъното ù дори. И защото те са недостатъчни за нас, ние се опитваме да прокараме през умовете си нещо, което да оправдае времето ни тук и да заслужи мястото ни в ада. Обръщаме се към сурогатите на религията, към удоволствията от платен тип, но между малките четири стени те твърде често са недостатъчни.

Също както в съня и спомените, малки и незначителни...
В опита си да излезем на светло, излизаме от самите себе си, искаме да споделим това, което сме, на никого не му трябва това, което всъщност сме – една все още неосъществена потенциална смърт и това е.
Все пак понякога излизаме за кратко или дълго... за да си докажем, че можем. След това вратата обикновено се затваря, а онзи, за когото сме излезли, я заковава отвън и поставя табелка с надпис карантина на нея.

В такива моменти май е по-добре да си облечен, за да не ти е студено просто...
Хората отново излизат и живеят, това съвсем не е краят, всеки е воден от нещо, надежда при старите и страст при младите, ах, да можех само да възприемам страстта като възрастния, и надеждата като младия. Ние не напускаме света, опитваме се да го хванем, а когато се изморим да го гоним, потъваме на няколко метра в него, пак между четири стени, ако имаш късмет, може и на прах...
Не знам какво става след това и не искам да знам, изглежда при повечето хора това е единственото нещо, за което не искат да знаят. Във времето, когато си жив отвътре и все още се опитваш да хванеш света, напуснал тъмничката си стая, искаш да научиш универсалната истина за живота и за света, но тя навън за всеки е различна, истината идва тогава, когато си сам в един миг, когато времето спира само за теб, ти трябва само да не сънуваш и да бъдеш внимателен, за да я чуеш.
И това, което всъщност е най-трудното за нас, ни разкрива истината, при това в тъмнината с надписа карантина на вратата, ние ли сме под карантина, или истината за нас? Ако трябваше да избирам кого от двама ни да освободя, бих избрал нея, винаги. Така бих преодолял разрушителния егоизъм, който съпътства всяка младост, така бих се почуствал по-добре за себе си.
Истината, тя е там... в тъмното и никое „ние” не може да я открие, истината не е за „ние”, тя е за „АЗ”. Срамуваме се от нея, когато е в лявата част на гърдите ни, или пък поне аз се срамувам, колко глупаво е само да се срамуваш от нещо, което е заседнало вътре в теб, когато можеш да го превърнеш в твой събеседник, ти просто се опитваш да го унищожиш и да го изкараш вън от карантината. За жалост, то се превръща в спомен или идва като сън и тогава разбираш колко хубаво е било да си влюбен, но спомените и сънищата са кратки, а ти вече си унищожил себе си за останалите...
Винаги ще те обичам, независимо колко надписа карантина ще сложиш на входа на малката ми стаичка, а когато излизам, ще бъде заради теб, да видя красивата ти усмивка, къдравата ти кафеникава коса, начина, по който крачиш из улицата, начина, по който поглеждаш към света и ще се опитвам да превърна това в един неизлечим спомен, в един дълъг сън, а когато напусна света и с целия си егоизъм, ако ми бъде позволено да избирам, ще избера спомена за теб, ще вървя бавно по улиците, за да имам време да го изживявам отново, за това как искам да си безкрайно щастлива, как искам никога да не си в проклетата тъмна стая, как искам да виждаш само изгревите...
Прекалено съм млад, за да те обичам така, както заслужаваш, прекалено голям егоист съм, за да не искам нищо в замяна за любовта си, затова отново ще остана сам в стаята си и ако някоя светлина счупи вратата и нахлуе вътре, то това ще бъде отражението на твоето щастие.
Обичам те, бъди щастлива винаги, когато можеш. Ти няма да умреш никога, аз ще разкажа за теб на децата си, а тях ще посъветвам те да разкажат на своите за теб. Ти никога няма да умреш, но си една добра причина за моята смърт, моята причина.