Мисля, че никога досега не е имало такъв момент. Мисля, че дори и аз все още не мога да повярвам, че го има...

За един такъв момент си струва да се родиш и да се бориш, за един такъв момент си струва да умреш...

Не вярвах, че всичко е истина, всичко, което ми казваше до сега. Не вярвах, че наистина ти ме обичаш... така безумно.

Точно, когато се научих да живея без теб, да не чувствам нищо... когато празнотата в мен ме бе опила и ставах зависима от нея. Точно, когато знаех че това е моят път, моето щастие, когато вярвах, че апатията е единственият изход. Когато света нямаше смисъл и така непоносимата доскоро празнота, бе моето всичко. Когато отричах, че има нещо истинско и значимо. Когато бе ми все едно дали нещо ще се случи или никога няма да го има. Когато нищо нямаше вкус, когато цветовете бяха само цвят на пуст и мъртъв бряг. Когато бях на миг разстояние, да пратя любовта по дяволите. Когато слагах последните каменни блокове в стената скриваща ме от всичко. Когато те молех да си отидеш и наистина ми бе безразлично дали ще го направиш по навик. Когато бях почти сигурна, че каквото и да кажа е без значение, както досега. Когато дори не търсех спасение и другаде, защото вече не исках нищо да бъде спасено. Когато бях готова да понеса и най-страшното нещо, защото в мен нямаше и късче чувство, което да се натъжи. Когато нямаше нищо в миналото ми, нищо не ме водеше към бъдещето и в настоящето имаше само една празнота. Когато нямах надежда, която да шепти, да те накарам, да разбереш, че трябва, да бъда спасена. Когато бях сигурна, че не можеш да ме спреш, както сам бе казвал. Когато пътя ми водеше нанякъде, без нито един план, без компас, той просто си продължаваше. Когато не чувах думите ти, не чувствах целувките ти и не усещах обятията ти. Когато в мен нямаше нищо, което да дам и нямаше желание да получа. Когато всичко беше... от край до край... мъртво...

Ти...

ми дари най-истинския момент. Показа ми един безкраен хоризонт, един нов свят. Свят, в който аз живеех все така истинска и изпълнена с живот. Там имаше толкова много любов, толкова много. Нямаше нито една стена, нито една преграда. Виждах с душата си една безкрайна, топла и красива земя. Сякаш в онзи момент, когато и двамата бяхме изгубили всичко, останали без сила, бяхме спрели да държим подпорите на стените и тях ги нямаше. В онзи момент ти разтвори своето сърцето. Това виждах с душата си... безкрая на твоето сърце. За първи път не се прокрадвах тайно там, за първи път нямаше стена, която да ме спре и врати, който да се затворят. И ликът ти бе така различен. Бе нарисуван с мир, бе дълбок като бездна и ясен като капка дъжд. Нямаше ярка светлина, която да ме стресне или ослепи, нямаше шум, който да ме разсее. Ти ме прие в безкрая на своята любов, така дълбока и слята с мира, така искрена и непреходна. Ти събори стените, за да се слеят две сърца.

Мислех, че съм изгубила всичко, че нищо не е останало. Мислех, че нищо не съм оставила в теб или то е само късове малки. Ала ти бе съхранил всяка малка капка, всичко, което някога съм ти давала бе там и сега ми го отдаваше... напълно. Сякаш ми шептеше: "Всичко това е за теб, аз не съм го пазил за себе си, никога не съм го искал без теб да те има." Ти сля своето сърце с моето...

Мисля, че никога досега не е имало такъв момент. Мисля, че дори и аз все още не мога да повярвам, че го има...

За един такъв момент си струва да се родиш и да се бориш, за един такъв момент си струва да умреш...

Обичам те...