Тифани вече щеше да го одере жив. Не спираше да вика, да рита, да хапе... Лия я дърпаше назад от високия, тъмнокос англичанин, който така ядоса приятелката ѝ. Тифани очевидно се предаде пред волята на Лия и отпусна хватката си. 

    2 часа по късно:

     – Защо го направи? -Лия повиши тон, за да изглежда ядосана, но гласът и трепереше.

    – Защото той е... отвратителен... Обижда не само мен, а и мама и братята ми... приятелите ми... – гневът на Тифани започна да се превръща в плач.

    В очите на Лия също засияха сълзи, но тя знаеше, че трябва да е спокойна. 

    – Защо този идиот да те прави нещастна?  Всички толкова те обичаме! Не го ли оценяваш?

     Тифани въздъхна. Лия беше права. Загледа се в сините ѝ очи. Те винаги се усмихваха, дори, когато сърцето ѝ ридаеше. Сълзите не загасяха онзи необикновен, син пламък.

    На сутринта двете момичета отиваха към училище. Тъмнокосия англичанин ги чакаше на оградата. Той се изплю към гуменките на Лия, но не ги уцели. Това не му попречи да се изхили злобно. Изуственият му смях прокънтя в ушите на Тифани. Тъкмо щеше стисне дланта си в юмрук, когато погледна очите на приятелката си. Синият пламък все още беше там. Тифани просто се усмихна и му каза:

   – Радвам се, че днес си толкова щастлив, колкото и аз!

    Грубиянинът гледаше като онемял. Момичетата продължиха  към вратата и избухнаха в смях.