Редник Сергей Иванов изгледа с ужас ротния командир, който се надигна сковано от калта, извади пистолета си и го насочи към небето. Атака! Вражеските куршуми засвистяха. Иванов познаваше много добре и другите им звуци – звънтящия рикошет от метална повърхност, изтракването в камънаци и глухото тупване при попадение в човешко тяло. Идеше му да си запуши ушите с пръсти. Каза си, че има шанс и този път да оцелее, но сам не си вярваше.
Всички се понесоха напред. Наблизо избухна снаряд, после още един. Огънят ставаше все по-плътен. Неколцина паднаха, облени в кръв. Чуваха се вой и стонове, но повечето войници умираха кротко.
Иванов получи силен удар в главата и политна. Попипа челото си с надеждата пръстите му да не се обагрят от кръв. Нищо му нямаше, каската се бе справила. Приведе се и пусна един откос, без да се цели. Искаше да се просне на земята и да се притисне силно към нея, но знаеше, че това едва ли ще го спаси. Напоследък наказателната рота застрелваше не само отстъпващите, но и о ...